Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coils, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 19 гласа)

13.

След известно време задрямах, унесен в лек и неспокоен сън. Полусъзнателно периодично следях компютъра и проверявах на какво разстояние сме от Мемфис. Мисля, че сънувах, но не си спомнях подробности. Зарадвах се на дистанциращия ефект, който щеше да ме дари с период на безсъзнателност и да постави преграда между мен и събитията от вечерта. Такава бе ползата от моя, макар лек и прекъсван от време на време, сън.

Луната се бе издигнала още по-високо в небето, когато се събудих напълно и реших, че не бива да отлагам повече предварителното обмисляне на всичко, което ми предстоеше. Не исках да отпътувам чак до разпределителната станция. Което означаваше, че вероятно щеше да се наложи нова спирка извън разписанието.

Не познавах Мемфис. Не ми се искаше да спра прекалено далече от града и да се загубя посред нощ; не ме привличаше и идеята за дълга разходка през непозната територия. Реших да спра внезапно, непосредствено преди разпределителната станция, освен ако по пътя не изникнеше някоя по-добра възможност.

Макар че бях прочистил компютърния дневник за това пътуване до момента — в районния център, — не бях в състояние да направя нищо със спомените за двете необясними спирания в съзнанието на влаковия екипаж. Те щяха да докладват и щеше да се наложи извършването на разследване. Когато станеше ясно, че разказаното от екипажа не съвпада с дневника, някой в „Ангра“, който сега сигурно слухтеше за транспортни аномалии в това направление, щеше да наостри уши. Това бе неизбежният резултат от сегашната ми безопасност. И още едно основание да сляза от влака някъде извън града, а не да се размотавам из района му. Трябваше да се придвижвам възможно най-бързо. Замислих се, дали имаше начин да подхвърля фалшива следа на детективите от „Ангра“.

Започнах да прехвърлям в ума си малкото неща, които знаех за географията на района и да обмислям какво би ми било от полза.

Така че, по-късно, когато въведох програмата за спиране, наблизо имаше всякакъв вид светлини. Клекнах пред вратата, накарах я да се отвори и скочих на земята, преди да бяхме спрели напълно. Втурнах се напред, тъй като не исках екипажът да ме забележи, продължих встрани по резервния коловоз и напреко през някаква нива. Този път не направих нищо на компютъра, освен че след малко му наредих да затвори вратата.

Когато реших, че съм се отдалечил на достатъчно безопасно разстояние, забавих ход и си поех дъх. Отправих се към редицата от улични лампи пред близките тъмни къщи, прекосих канавката и преминах през нечий двор. В къщата пролая куче. То млъкна, когато се насочих към тротоара и пресякох улицата.

След това повървях около петнадесет минути, докато опитвах безуспешно да се ориентирам къде съм. За беда, бях скочил от влака близо до жилищен квартал. Тези места са просто твърде безлюдни след определен час, за да имам кой знае каква полза от тях, предвид целите, които си бях поставил. Ушите на съзнанието ми бяха нащрек за познатите гласове на компютрите, но единствените, които чувах, бяха прекалено сънени от гледна точка на текущата дейност, за да мога да ги сръчкам да заработят, като при това повечето функционираха в момента като достолепни часовници.

Продължих нататък и след известно време се озовах на една по-широка и по-оживена улица. От време на време минаваха случайни коли, но се отказах от идеята да спра някоя от тях. Не исках да оставям на никого възможността да си спомни за автостопаджията на това място и по това време, и да даде евентуалното му описание. Напрягах способностите си и опипвах докъдето можех да стигна, мятах се във всички посоки, търсейки компютърна активност.

Вдясно, далече напред, сякаш имаше слабо доловима дейност. На следващата пряка завих надясно и се отправих натам. Вървях край къщи, повечето от които бяха тъмни и очаквах да се озова в търговски квартал. Но се излъгах.

Кварталът си остана същия, но сигналът стана по-силен, като накрая достигна до степен, при която се чуваше отчетливо ясно. Беше някакъв страдащ от безсъние запален играч, зает със сложно четирипосочно състезание, включващо двама играчи в Мисисипи и един в Кентъки. Пред мен, в къщата на отсрещната страна на улицата, се виждаше светлина зад спуснати пердета. Там вероятно бе източникът на сигнала. Забавих ход.

Тиктиктертик.

… Преминах по връзките, без да смущавам играта им. Беше телефонна схема на свързване и при първата телефонна централа, до която стигнах, излязох от тяхната верига. Бавно шаващи дупки в огромно парче искрящо швейцарско сирене… Скачах, изскачах, заобикалях и преминавах през голям брой от тези дупки. Накрая, прескачайки от верига на верига, придобих усет за онези, които водеха към функциониращи компютри, за разлика от другите, използвани между телефонните абонати…

След три погрешни опита, проникнах в главния компютър на Дирекцията на полицията. Имаше охрана, но след спречкването ми с Големия Мак, бях в състояние да премина през нея, без да намалявам скоростта си. Но всъщност онова, което се опитвах да локализирам, не беше полицейският компютър. Който и да е от много други също щеше да ми свърши работа. Единственото, което исках, беше подробна карта на града…

Изучавах я известно време и поемах в паметта си необходимите ми характеристики. Освен това запаметих и няколко основни централни улици — от изток на запад и от север на юг, — така че, когато накрая тръгнех по някоя от тях, да се намирам в координатна система…

Бях вече на път да се освободя от машината, когато ми хрумна да потърся себе си в нея.

Тиктатрак. Ракатак…

… Доналд БелПатри — (шифър на описание и фото репродукция). Въоръжен и опасен. Издирване, Филаделфия. Кражба, „Ангра АД“. Опит за убийство, Уилям Матюс. Кражба на автомобил…

Изтрих го. Нямаше смисъл да ги улеснявам, след като имах възможност да ги объркам.

И все пак имах чувството, че много скоро пак ще се върна в компютъра, щом моите отмъстители в „Ангра“ надушеха данните от жп доклада. Да прегледам и да се опитам да изтрия всичко би могло да ми отнеме цялата нощ, време, което не можех да си позволя да загубя. Освен това вече сигурно се намираше в системата в „Ангра“. Фактически… Може би, импулсивно, току-що ги бях снабдил с още една улика, изтривайки досието си. Е… майната му. Твърде късно е. Следващият път първо мисли…

Ракатак.

Стоях облегнат на едно дърво. Съвсем смътно си спомнях, че бях спрял. Тръгнах отново, като си припомних картата на улиците и се постарах да я закрепя по-здраво в съзнанието си.

Извървях няколко преки. Тесни улици. Нищо от онова, което търсех. Но малко по-нататък…

Жилищен блок с голям паркинг.

Дълго оглеждах мястото, за да видя дали има охрана, но не забелязах нищо.

Знаех, че не мога да подкарам с ума си нито една от тези коли, докато са така безжизнени. Нуждаех се от наличието на малко живец във веригите на дадена машина, за да мога да флиртувам с нея.

Все пак…

Влязох в паркинга и предприех дълга, бавна разходка. Осветлението не беше добро навсякъде и знаех, че ако някой ме видеше, сигурно щях да му се сторя подозрителен, надничайки по този начин в прозорците на колите. Статистически погледнато, просто беше възможно някой да си е забравил ключовете в поне една от всичките тези коли.

Двадесет минути по-късно бях започнал да се съмнявам в това, точно преди да я открия — черна, двуместна, електрическа. Влязох бързо в нея, стартирах я, извадих я на заден ход от мястото, на което беше паркирана и бързо се измъкнах от паркинга. Задишах спокойно, едва след като бях изминал няколко километра.

Карах по доста широка улица и накрая се озовах в търговски квартал. Реших да продължа, докато стигна до някоя от моите координати или докато навъртя петнадесет километра. Във втория случай щях да завия и да предприема търсене в друга посока, за да открия набелязана улица.

Доста скоро обаче се натъкнах на една и подкарах по нея. Само няколко километра по-нататък пресякох друга. Най-сетне знаех къде се намирах.

Сега, след като картата в ума ми беше ориентирана, се отправих към мястото, което търсех. Когато патрулната полицейска кола изникна зад мен, за малко щях да направя нещо глупаво. Но благоразумието надделя и кротко спрях на светофара, вместо да го поваля и да мина с трясък през него. Щом светлините се смениха, патрулът ме задмина и малко след това зави наляво. Целият треперех, макар да съзнавах, че би трябвало да се чувствам донякъде в безопасност, тъй като още нямаше никакви сведения за колата. После подкарах по-внимателно.

Видях един отворен ресторант. Той не влизаше в разписанието ми, но стомахът ми беше на различно мнение по този въпрос. Забелязах, че заведението бе почти празно. Спрях на паркинга, влязох вътре и изядох един двоен сандвич с препечен хляб, парче пай и изпих едно кафе. Измих се и се поспретнах в тоалетната, съжалих, че нямам самобръсначка, когато прекарах ръка по вече обраслата си с четина брадичка. Извадих портфейла си и преброих банкнотите. Обикновено нося много пари, когато пътувам — в това отношение съм старомоден. Останах доволен като видях, че все още имам неколкостотин долара. Добре. Щяха да са ми от полза.

Подкарах отново колата, чувствайки се много по-добре. Продължих по приблизителния маршрут, който имах в ума си, като все още се стрясках всеки път, щом чуех сирена.

Не знаех точното разположение на мястото и се надявах в близост до него да има указателни табели. Колкото по-нататък отивах, толкова повече оредяваше градът. Оживените улици и гъсто застроените квартали останаха назад и се заредиха само къщи, все по-нарядко и по-нарядко една от друга. Накрая се появи някакъв знак и аз завих в посоката, която сочеше той.

От север се зададе малък самолет, изви и започна да се спуска към едно ярко осветено пространство далече напред — моята цел.

Когато наближих, намалих скоростта, открих автомобилната отбивка към входа и завих по нея. Зданието не изглеждаше особено голямо и оживено. Това бе просто една от малките въздушни транспортни служби.

Намерих място на непретъпкания паркинг, загасих двигателя, изключих фаровете. След това се намотах в компютъра на оперативната сграда, която се намираше отпред, вляво от мен. Прелетях покрай информацията за текущите полети и метеорологичните бюлетини. Разбрах, че на земята имаше осем хеликоптера. Два от тях се подготвяха в момента, а два се бяха приземили съвсем наскоро и още не бяха прегледани. Четири стояха вън, на площадките за излитане, напълно готови, заредени с гориво, в очакване да бъдат използвани.

Огледах, доколкото можах, участъка и се постарах да съчетая зрителната и електронната информация. Най-далечният, разбира се, щеше да бъде моят…

Оставих ключовете в колата, колата на паркинга, отпечатъците от стъпките си по поляната, а те ме отнасяха далече наляво, покрай сградата, към нейната, както изглеждаше, най-неоживена страна. Придържах се колкото можех по-близо до сенките, докато минавах покрай редица от малки хангари. В първия имаше някой, зает с прегледа на един от самолетите.

Когато се приближих до площадката, която търсех, просто прекосих петнадесетината метра бетон и се качих в пилотската кабина на избраното превозно средство. Не се чуха никакви викове. Ако някой ме бе забелязал, вероятно си бе помислил, че съм в правото си да бъда там. Нямам представа.

Разгледах приборите за управление. Имах само най-бегла представа кое за какво служи. Все пак, трябваше да има някакви елементарни ключове за запалване или за задействане на акумулатора, за нещо, което би вляло живот в системата.

Закопчах се с предпазните колани и заопитвах. След около половинминутно пробване наслуки, двигателят се задейства. Едновременно с това, компютърът за управление на полета оживя. Все още бях със съвсем пресни познания относно хеликоптерните компютри и автопилотите.

Задействах програмата за излитане. Звукът на двигателя се усили и витлата нададоха мощен рев над главата ми. Проследих режима на работа на отделните системи. Всичко изглеждаше наред.

Докато се издигах във въздуха, си помислих, дали да включа някакви светлини. Реших да не го правя. Защо да ги улеснявам, заради някаква си незначителна безопасност? Естествено, те несъмнено щяха да се опитат да ме проследят, с радара си, но аз възнамерявах много скоро да се спусна съвсем ниско, с надеждата да ме загубят от обсега си — поне за известно време.

Не прекосих участъка на летището. Отправих се наляво от него, като непрекъснато наблюдавах небето за насрещно движение. Щом излязох от района на летището, се почувствах в безопасност.

След това се насочих на северозапад. Предпочетох да заобиколя града, вместо да прелетя над него. Придържах се ниско над земята, летейки над ниви и ферми, но достатъчно високо, за да избягвам енергопроводите, докато препусках подир снишаващата се луна. Най-после земята започна да се отдръпва, лека-полека, и малко по-късно съзрях тъмната, пълна със звезди река. Прегледах отново полицейската карта, като продължих да летя към реката и когато стигнах брега и полетях над водата, завих наляво и се насочих по течението.

На около километър и половина от мястото, което смятах, че ще удовлетвори нуждите ми, имаше един празен отрязък от шосето. Приземих хеликоптера там, слязох бързо от него, отстраних се на достатъчно разстояние и отново го издигнах във въздуха. Тъй като се бях запознал с различните, предварително планирани програми, които притежаваше, дадох му направление към Оклахома Сити, програмирайки го да поддържа ниска височина по време на първите тридесетина километра, след което да продължи да изпълнява нормалната програма на полета.

Обърнах се наляво и закрачих напред. Стигнах до място, което се състоеше предимно от складове, между които се виждаха само няколко малки лампи. Наоколо несъмнено имаше пазачи, макар че това беше без значение. Продължих покрай тях, наслаждавайки се на миризмите от реката, откъм която повяваше лек, топъл, влажен ветрец. Денят сигурно щеше да бъде горещ и задушен, но нощта бе приятна. Тук не се чуваха никакви градски шумове, само насекоми в тревите край пътя. А до този момент по него не бе имало никакво движение.

Не бързах, тъй като не исках пристигането ми да съвпадне твърде много с минаването на хеликоптера. Тръгнах по едно отклонение от пътя, което ме отведе зад някакво складово помещение и по-близо до реката.

Следващият просторен изглед, открил се пред очите ми, включваше хора. Пристанищното пространство бе осветено и се чуваше скърцането на кран. Една стрела се поклащаше във въздуха. Виждаха се множество шлепове, закотвени в различни положения. Двама работници товареха най-близкия до кея с големи кашони. Намерих си удобно, ненатрапчиво място на брега, над десния банкет на пътя и се настаних там, за да се ориентирам в обстановката. На кея имаше още доста кашони, които очакваха да бъдат натоварени. Едно бързо тиктерикане из компютъра на шлепа, включен в момента, за да сравнява написаното в митническата декларация с онова, което фактически се товареше на борда, ми разказа редица интересни неща: шлепът предстоеше да потегли след около два часа и щеше да спре във Виксбург.

Реших, че в такъв случай нямаше защо да се притеснявам и бях готов с няколко аргумента против каквато и да било прибързаност в подхода ми. Така че продължих да наблюдавам товаренето, преброих хората и проверих в компютъра за още някои неща, които ми хрумнаха.

На шлепа имаше двама души, които редяха товара. Допуснах, че кранът също се управлява от човек, макар да ми мина през ума, че онзи грамаден риж мъж с избелели джинси и пуловер на сини и бели райета, който бе седнал на един амбалажен сандък и пиеше кафе, може би го управляваше от разстояние с помощта на малкия прибор до дясната му ръка, който повдигаше нагоре от време на време.

Тиктерик.

Не. Той просто отмяташе точките по описа с помощта на радиопредавател. Кранът се управляваше от някой, който беше в бараката. На палубата лежеше прострян още един мъж — заспал или пиян, или и двете — с гръб, опрян на кабината, с отворена уста и затворени очи.

Предположих, че мъжагата върху сандъка е човекът, които фигурираше в компютъра на плавателния съд като „Капитан на кораба: Н. Катлъм“. Самият компютър бе подобен на онзи в моята лодка-къща. Прочетох, че уставът изискваше наличието на двама души по време на плаване. Предположих, че типът, който се подпираше на бараката, трябва да е вторият. Сигурно някакви синдикални правила изискваха шлепът да бъде товарен и разтоварван от други, а не от капитана и екипажа му. Забелязах три леки коли и един камион, оставени на паркинга зад бараката. Вероятно колите бяха на работниците, а камионът — на складовата компания, която съхраняваше товарите. Напрегнах се и различих надписа отстрани на камиона, който гласеше: „Складове Делър“. Добре. Като че ли вече имах прилична представа за положението. Тогава отчаяно започнах да търся най-добрия подход. Просто нямаше никакъв начин да се промъкна скришом на борда — отдавна се бях отказал от тази идея.

Наблюдавах в продължение на повече от час, за да се уверя, че наоколо няма други хора. Купът контейнери непрекъснато намаляваше. Още петнадесетина минути, по моя преценка…

Когато това време изтече, станах и бавно се запътих към осветеното пространство. Вече не беше останало много за товарене. Прехвърлих се през парапета и се отправих към амбалажния сандък. Мъжът, който лежеше подпрян на бараката, не се бе помръднал оттам.

— Здрасти, значи — каза мъжът върху сандъка, без да поглежда към мен.

— Капитан Катлъм? — попитах.

— Водиш с едно на нула.

— Стийв — представих се, — Ланинг. Както разбирам, след малко потегляш към Виксбург.

— Нямам намерение да отричам.

— Искам да се повозя в тази посока.

— Аз не съм шофьор на такси.

— Не съм си и мислил такова нещо. Но когато споменах на човека от „Складове Делър“, че винаги съм имал мерак да се повозя на нещо такова, той ми каза да се обърна към теб.

— „Делър“ са от две години вън от бизнеса. Би трябвало да махнат това име от камионите.

— Не знам как им е сегашното име, но той ми каза, че ако съм в състояние да си платя, вероятно ще мога да се повозя.

— Уставът забранява.

— Той ми спомена, че ще ми струва петдесет долара, може би. Ти какво ще кажеш?

Катлъм едва сега вдигна поглед към мен и ми се усмихна, много очарователно. Той беше с грубовато красива външност; предполагам, приблизително на моята възраст.

— Ама да не би аз да съм писал устава. Сигурно го е правил някой канцеларски плъх там, на Изток.

Кранът се люшна назад и се спусна. Хвана нов кашон и го вдигна във въздуха.

— Нали разбираш, че бих застрашил кариерата си, ако те кача — додаде мъжът.

— Всъщност онзи човек говореше за сто долара. Мисля, че мога да си позволя толкова.

Катлъм направи нещо на прибора до себе си, отбелязвайки натоварването на последния кашон.

— Обичаш ли да играеш шах? — попита.

— Ами… да — отвърнах.

— Добре. Моят партньор ще отсъства известно време. Как се казваше човекът, с когото си говорил?

— Уилсън или нещо такова.

— А, да. Защо беше нужно да чакаш толкова време, преди да слезеш тук?

— Видях, че беше по-зает в началото.

Той се ухили широко и кимна с глава. След това слезе от сандъка, наведе се напред и преброи кашоните, които оставаха. Пресегна се и въведе нещо в машинката си. Неочаквано се изпълних със страхопочитание. Нямаше как да видя това, докато беше седнал, а човекът бе добре сложен и изглеждаше направо невероятно, но ръстът му се оказа около два метра и десет.

— Добре — каза той, като закачи радиопредавателя на колана си и ми подаде чашата си и един грамаден термос с форма на кана. — Би ли взел тия неща?

После се наведе и загреба безчувствения мъж от земята.

Метна го през лявото си рамо и тръгна по мостчето, сякаш допълнителният товар не означаваше нищо за него. Отправи се към малката каюта и стовари мъжа върху един нар. След това се обърна към мен и пое чашата и термоса.

— Благодаря — кимна, окачи чашата на една кука и остави каната в ъгъла.

Посегнах към портфейла си, но той излезе от каютата да провери последните кашони. Когато приключи, пак се обърна с усмивка към мен:

— Слушай, след няколко минути ще трябва да прекъсна връзката си с бреговия компютър. Мислиш ли, че Уилсън може да е оставил някакво съобщение за теб в машината на компанията?

Свих рамене.

— Не знам. Не ми каза дали ще го направи.

— Обичаш ли да рискуваш, Стийв?

— Понякога.

— Готов съм да се обзаложа с теб на сто долара, че не е споменал и дума. Имам предвид, този Уилсън или който и да е там.

Помислих си, че парите биха могли да ми свършат работа, а освен това исках да затвърдя версията си, тъй като той очевидно мислеше, че го лъжа, макар струва ми се, това да не го интересуваше особено.

— Дадено — казах и се намотах.

— Добре. След пет минути приключват с товаренето. Да отидем и да проверим.

Придружих го обратно до каютата, където той се приближи до едно компютърно устройство и въведе команда и повикване на постъпили в компютъра на склада съобщения.

„СТИЙВ ЛАНИНГ ЩЕ СЕ ОБАДИ“, появи се на екрана.

— Дяволите да ме вземат — възкликна той. — Старият Уилсън не е забравил. Ама че номер. Ти май си изкара едно безплатно возене. Е, време е да потегляме. Слушай, как си с шаха?

Нямах причина да се подценявам. Освен това бях доста добър играч.

— Не съм зле — казах.

— Добре. Хайде да се обзаложим на по два долара на партия. Мисля, че ще имаме време за петдесет блиц-партии до сутринта.

Не можех да си представя, че някой би могъл да ме бие петдесет последователни партии на шах. Катлъм спечели първите дванайсет игри толкова бързо, че ми се зави свят. Той не спираше нито за миг. Просто местеше някоя фигура, когато му дойдеше реда. След това наля по една чаша кафе и двамата излязохме да ги изпием навън, докато партньорът му хъркаше в каютата.

Загледахме се към брега отвъд водата и аз си помислих за Марк Твен и за всички неща, които са се случвали по тази река през годините.

— Бягаш ли от нещо? — попита ме Катлъм.

— Бягам към нещо — отвърнах.

— Е, желая ти късмет.

— Не ти ли омръзва да буташ тоя шлеп? — попитах.

— Отдавна не съм го правил. Това е сантиментално пътуване.

— О!

Помълчах известно време. После отбелязах:

— Тук сигурно наистина е било страхотно, когато е било диво.

Той кимна.

— Определено. Естествено, последният път, когато бях по тия места, свърших в затвора.

Съзерцавахме околността, докато си изпразнихме чашите, след което отново се прибрахме вътре. Той ме би още дванайсет игри и тогава на изток се показа фалшива зора. Започвах да се отегчавам. Играех възможно най-добре, но Катлъм продължаваше да ме бие непрекъснато. Смееше се тихичко всеки път, когато вземаше двата ми долара или ми връщаше ресто. Накрая реших, че трябва да му смачкам фасона. Намотах се в компютъра и инсталирах най-сложната импровизирана игрална програма, която можах да измисля, но тя май беше добра колкото програмиста, тъй като се придържах твърдо към нея известно време, а той продължи да си ме бие както преди.

Катлъм спечели стоте си долара някъде късно сутринта и тогава ми се наложи да се скатая на другия нар, докато той излезе навън да нагледа товара.

Не знам колко време бе минало, откакто бях заспал, когато сънувах пътя си по време на Ефекта на намотаване. Бях отново в хеликоптера и се носех над полето, но неочаквано отстрани ме нападнаха по-големи на вид машини. Те откриха огън по мен, без каквито и да било предисловия, и разбиха хеликоптера ми на парчета. Аз останах в сгърчилото се сензорно устройство на компютъра, докато той летеше надолу към земята. После дойде ударът от сблъсъка и се събудих. Знаех, че това беше нещо повече от сън. Чувствата, свързани друг път с явлението идваха на задно ниво в съзнанието ми, а онези, които току-що бях изпитал, бяха истински.

Но на този етап не можех да направя нищо и очите ми все още не искаха да се отлепят. Потънах отново в сън. Сънувах нови сънища, ала те бяха ботанически и мимолетни.

Онова, което най-сетне ме накара бавно да дойда на себе си, беше някакво непрекъснато стенание. Отворих очи. Каютата беше тъмна. Шумът идваше от човека на другия нар. За кратко време загубих ориентация, но после осъзнах къде съм.

Седнах на ръба на нара и разтърках челото си. Наистина ли бях проспал по-голямата част от деня? Тялото ми сигурно страшно се е нуждаело от тази почивка, за да ми скрои такъв номер. Погледнах отсреща към другия нар. Мъжът, който се мяташе там, покрил лицето си с ръце, изглежда, страдаше от жесток махмурлук. Тъй като това не го правеше най-добрата компания, станах, обърнах се към вратата и в този момент осъзнах, че съм гладен като вълк. Освен това се нуждаех от тоалетна.

Излязох навън. Катлъм се бе облегнал на преградата и ме гледаше широко усмихнат.

— Тъкмо е време да потегляме, Стийв — рече той. — Канех се да те събудя след малко.

Огледах се на всички страни. Не забелязах нищо, което да напомняше очакванията ми за Виксбург. Казах му го.

— Знаеш ли, имаш сериозни основания да мислиш така — съгласи се той. — Виксбург е малко по-надолу по течението. Но отдавна отминахме Трансилвания. Най-важното обаче е, че капитанът се събужда.

— Чакай малко. Ти не си ли капитан Катлъм?

— Аз съм, наистина — отговори той. — Само че, не съм капитан точно на този шлеп — една от онези дребни подробности, които понякога правят хората досадно докачливи.

— Но когато те видях да наблюдаваш товаренето на шлепа…

— Правех дребна услуга на един приятел, който не е в състояние да откаже пиячка, когато плаща някой друг.

— Ами вторият човек? Не трябваше ли да са двама души на борда?

— Уви! Другият господин се замеси в някакъв юмручен бой. По време на гуляи стават такива работи. Той изобщо не бе в състояние да тръгне на път. А сега, да потегляме…

— Чакай! Да не искаш да кажеш, че ти си откраднал тоя шлеп!

— Бога ми, нищо подобно! Може би просто съм спасил работата на горкия човечец. — Той посочи с масивния си палец назад към каютата. — Само че нямам никакво желание да го притеснявам и да го чакам да ми изкаже благодарностите си. Затова най-добре е да скачаме след няколко минути. Реката ще е плитка покрай завоя. Можем просто да изгазим до брега.

Помислих си, че газенето обикновено е по-лесно, когато човек е висок два метра и десет. Но вместо това, попитах:

— Защо го направи?

— И аз имах нужда да се повозя до Виксбург.

Тъкмо се канех да кажа, че компютърът го водеше записан като капитан… но откъде можех да знам това? Така че просто казах:

— Първо ще свърша една работа.

— Аз отивам да си събера такъмите, докато ти си вършиш работата.

Докато си вършех работата, се намотах в компютъра и проверих отново. „Капитан на кораба: Дейвид Г. Холанд“ прочетох там. Значи Катлъм също бе скалъпил историята си, временно — това бе само заключение, тъй като едва ли можех да си позволя някакво по-нагло отношение по този повод. Но тогава той е знаел, че моята история за някой си Уилсън от „Делър“, който се обръща към него относно мен, е пълна измислица и сигурно е бил озадачен, откъде съм научил името му и как съм вкарал съобщението си в компютъра. От друга страна, това като че ли не го интересуваше, а и едва ли беше човек, който ще хукне да съобщава на властите за някакъв беглец. Възможно бе дори той самият да е такъв. Реших, че е безопасно да го придружа до брега на мястото, което бе посочил.

Щом дойде време, скочихме. Катлъм наистина започна да гази. Аз плувах. Зъбите ми тракаха, когато най-после стигнахме до брега, но той наложи бърз ход, от който в крайна сметка се стоплихме.

— Къде отиваме? — попитах.

— О, на няколко километра по-нататък по тоя път има едно малко ресторантче, което ми е познато — поясни той.

Стомахът ми изкурка в отговор.

— … След това, още малко по-нататък, е разположено градче, където може да се намери почти всичко, което би искал. Вероятно дори и чифт нови панталони.

Кимнах. Дрехите ми сега изглеждаха още по-окъсани. Започвах да заприличвам на скитник. Той ме тупна по рамото и ускори крачка. Насилих се да го следвам. Помислих си за шлепа и за неговия пиян капитан, понесъл се надолу по реката. Трябваше да призная, че ако някой ме бе проследил по някакъв начин до шлепа, следата сега щеше да бъде още по-омотана, отколкото си бях наумил в началото. Което дължах на този мъж с наднормен ръст.

Когато стигнахме до ресторанта, почти ми се виеше свят от глад. Седнахме на странична маса до стената и аз си поръчах една пържола. Моят спътник направи нещо невероятно. Поръча си три. При това ги изяде и си поръча няколко парчета пай, докато аз все още се борех с пържолата си. Поръчваше толкова често кафе, че по едно време сервитьорката остави на масата цяла кана.

Накрая той си пое дъх, погледна ме и каза:

— Знаеш ли, че би могъл да си теглиш един бръснач?

Кимнах в съгласие.

— Не съм си взел бръснаря със себе си.

— Един момент. — Той се наведе встрани и отвори плъстената си торба. Потършува няколко мига из нея, след което извади една от онези самобръсначки за еднократно ползване и малка туба с крем за бръснене. Бутна ги през масата към мен.

— Винаги нося няколко от тия за непредвидени случаи. Струва ми се, че ти си такъв.

После си наля нова чаша кафе.

— Благодаря — казах му аз, като боднах последното парче месо в чинията си и погледнах назад, към мъжката тоалетна. — Ще ти се отплатя за това.

Отидох в тоалетната и се измих, насапунисах лицето си, избръснах се и сресах косата си. Всъщност образът, който ме погледна от огледалото тогава, изглеждаше наистина представителен, добре нахранен и отпочинал. Приятно изненадан, изхвърлих използвания инструмент за еднократна употреба и излязох от тоалетното помещение.

Нашата маса беше празна, като се изключи сметката.

След миг се разсмях, за пръв път от дълго време насам. Не можех да му се сърдя. Трябваше да предвидя това. Поклатих глава, усещайки бегло някакво чувство за загуба, различна от парите ми.

Тоя Катлъм определено беше страшно добър шахматист.