Серия
Амбър (разкази) (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blue Horse, Dancing Mountains, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 14 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)

Забележка: Половината част от книгата (Илюстрован пътеводител в замъка Амбър) не е сканирана, тъй като самите илюстрации не са като в оригиналната версия, а качеството им е под всякаква критика (меко казано). Що се отнася до текстовата част — на всеки, прочел Хрониките, ще му бъде скучно и безинтересно, тъй като не се дава никаква нова информация, а просто се дообясняват (повтарят) неща, свързани със света на Амбър.

 

Издание:

Роджър Зелазни. Амбър завинаги

ИК „Квазар“, 2003

ISBN 954-8826-71-2


В Горящите извори завих надясно и се понесох през платото Артайн. Заклах водача на Кертите от Шерн, тъй като глутницата й ме тормозеше от бойниците по високите кули сред каньоните в тези земи. Останалите се отказаха от лова и ние преминахме под зелен дъжд, леещ се от оловносиво небе. Оттам потеглихме надолу към равнините — там, където пясъчните дяволи вилнеят и пеят за тъжните каменни вечности, каквито са били някога.

Най-сетне ветровете утихнаха и Шаск, моят смъртоносен кон, синият жребец от Хаоса, спря пред разстлалите се отпреде ни алени пясъци.

— Какво има? — попитах го.

— За да стигнем до Танцуващите планини, трябва да пресечем пясъчния проток — отвърна Шаск.

— И колко време ще ни отнеме?

— Почти пелия остатък от деня — предположи той. — Това е най-тясната ивица пясък. За правото да преминем именно тук вече частично сме се разплатили частично. Останалото ни очаква в самите планини, защото ще се наложи да пресечем там, където са най-активни.

Вдигнах манерката си и я разлюлях.

— Струва си риска — заявих, — стига планините да не танцуват по скалата на Рихтер.

— Не, но съществува лека естествена земетръсна дейност там, където Сенките на Амбър се пресичат с тези на Хаоса — при Великия Процеп.

— Знам какво представляват бурите на Сенките, а онова явление се нарича именно така: „остатъчен сенчесто-бурен фронт“. И все пак ми се ще за продължим напред, а не да вдигаме лагер там.

— Когато ме избра, лорд Коруин, аз те предупредих, че на дневна светлина нямам равен сред конете. Но нощем се превръщам в неподвижна змия, вкаменявам се и изстивам досущ като сърцето на демон, и се разтапям едва на разсъмване.

— Да, помня, че беше така. Ти наистина ми служиш отлично, както и обеща Мерлин. Е, май ше е най-добре да пренощуваме от тази страна на планините, а да поемем на път утре.

— Фронтът, както вече казах, се мести. Би могъл да те настигне някъде в предпланините, че и по-рано. Стигнем ли веднъж онази област, няма значение къде ше прекараме нощта — над нас или наблизо ще се вият Сенки. Най-добре слез, разседлай ме и си свали багажа, за да си сменя формата.

— В какво ше се превърнеш? — попитах аз, докато скачах на земята.

— Според мен, за тази пустиня най-подходящ ще е гушер.

— Добре, Шаск, да бъде както ти е най-удобно — ако искаш гущер, гущер да е.

Заех се да го разпрягам. Колко прекрасно бе отново да си на свобода…

В образа на син гушер Шаск беше невероятно пъргав и, както ми се стори, не знаеше умора. Още преди да падне здрач, бяхме пресекли пустинята и вече внимателно разглеждах пътеката, която водеше нагоре през предпланините. Шаск с леко съскане заяви:

— Както ти казах, тук във всеки един момент могат да ни настигнат Сенки. Преди да вдигнем лагер, да отдъхнем и да похапнем, силите ще ми стигнат за още около час изкачване. Какво ще кажеш по въпроса?

— Да тръгваме тогава! — отговорих аз.

Дърветата си сменяха листата направо пред очите ми. Пътеката от време на време налудничаво криволичеше и сменяше посоката си, а под нас се променаше напълно. Годишните сезони се редуваха и отминаваха: зноен вятър заменяше снежната буря, а после изведнъж напълваше пролет и всичко разцъфваше. Пред погледа ми се мяркаха ту някакви кули, ту хора от метал, магистрали, мостове и тунели, които изчезваха веднага… После целият танц се изместваше и ние пак се изкачвахме по планинската пътека.

Най-накрая спряхме да лагеруваме на спокойно местенце недалеч от върха. Докато се хранехме, се събраха облаци и някъде отдалеч се разнесоха първите отгласи на гръмотевици. Измайсторих си нисък навес. Шаск се сви наблизо, превърнал се в крилата змия с драконова глава и пера.

— Лека нощ, приятелю — пожелах му аз, когато паднаха първите дъждовни капки.

— И… на… теб… Коруин — тихо отвърна той.

Легнах по гръб, затворих очи и почти веднага заспах.

Не знам колко време съм спал. Събуди ме страховита гръмотевица — стори ми се, че изтрещя точно над главата ми.

Преди отново настъпи тишина вече бях седнал и измъквах Грейсуондир от ножницата му. Отърсих съня от очите си и наострих уши. Имах усещането, че нещо липсва, само че не можех да разбера какво точно.

Яркият проблясък на мълния разряза небесата и отново отекна гръмотевица.

Потръпвайки, аз затаих дъх в очакване на продължението, но внезапно бурята стихна. Пълна тишина…

Подадох изпод навеса първо ръката си, а после и главата. Дъждът беше спрял. Значи ето какво ми липсваше — шумът от падащите капки… Погледа ми привлякоха отблясъци светлина някъде иззад планинските била.

Обух се и излязох изпод навеса. Навън запасах меча и закопчах плаща на врата си. Трябваше да проверя какво става. На място като това всяка дейност можеше да представлява опасност.

Пътем докоснах Шаск — той наистина ми се стори като от камък — и се насочих натам, където преди беше минавала пътеката. Сега тя не се променяше пред очите ми, макар да бе станала още по-тясна. Щом стъпих на нея, потеглих право нагоре. Струваше ми се, че светлината, към която съм се насочил, полека се местеше. Отново започнах да долавям слабо шумоленето на дъжда. Вероятно валеше от другата страна на планината. Продължавах все по-нататък и стигнах до извода, че бурята бушува съвсем наблизо. Освен шума на дъжда вече дочувах и свистенето на вятъра.

Внезапно ме ослепи яркият проблясък на мълния отвъд върха. След нея се разнесоха тътнежите на гръмотевицата. Спрях само за миг. Странно, но сред оглушителния грохот ми се стори, че дочух и нечий кикот.

Най-сетне стигнах до върха. В същата секунда ме връхлетя бесен порив на вятъра, понесъл шепи дъжд. Без да спирам, придърпах плътно плаща си и го закопчах отпред.

Изминах още няколко крачки и забелязах входа на пещера в билото вляво и малко по-ниско от мен. Наоколо зловещо кръжаха огнените ириси на кълбовидни мълнии. Вътре имаше и двама души — единият седеше на пода, а недалеч от него вторият, със скръстени крака, висеше с главата надолу във въздуха без никаква видима опора. Прокраднах се към непознатите. Почти през цялото време те се намираха извън полезрението ми, тъй като избраният от мен маршрут минаваше през много гъст листак. Внезапно осъзнах, че съм стигнал пещерата — вече не валеше и не усещах натиска на вятъра. Сякаш се бях озовал в самия епицентър на урагана — в мъртвата му точка.

Много внимателно, по корем, припълзях още по-близо и през листака различих двама старци. Те внимателно съзерцаваха невидимите кубове на триизмерна игра, фигурите висяха над дъската, която пък бе поставена на земята между играчите, а заетите й клетки бяха смътно очертани с огън. Седналият на пода беше гърбушко, усмихваше се и аз го познавах! Това беше моят легендарен предтеча, Дуоркин Баримен — натежал от векове, мъдрост и почти безпределна мощ. Създател на Амбър, Истинския свят, магическите карти, а може би и самата реалност в смисъла, в който я разбирах. За нещастие, почти през цялото време, когато общувах с него в недалечното минало, той определено беше доста изперкал.

Мерлин ме бе уверил, че сега старецът се е опомнил, но нещо не ми се вярваше. Впрочем, при повечето богоравни твари се забелязва определена степен на нетрадиционен „здрав разум“. Мисля, че това си върви ръка за ръка със способностите… Няма да се учудя, ако се окаже, че старият пройдоха просто се преструва на нормален, когато му е изгодно.

Вторият играч — виждах само гърба му — се наведе напред и премести фигурка, която май съответстваше на пешка. Тя олицетворяваше обитател на Хаос, известен под названието Огнен ангел. Когато бе направен ход, отново проблясна мълния, трясна гръмотевица и ме побиха хладни тръпки. След това Дуоркин се наведе и премести една от своите фигури — Змей. И този път последваха отблясък, тътен и тръпки. Видях, че застаналият на задни крака Еднорог заема позицията на царя сред фигурите на Дуоркин, а клетката редом с неговата бе запълнена от двореца на Амбър. За цар на противника му служеше изпъналата се нависоко Змия, редом с която се извисяваше иглоподобната кула на двореца на властелините на Хаос, Телбейн.

Противникът на Дуоркин със смях направи ход.

— Мандор — обяви той. — Смята се за кукловод сред марионетките и творец на крале.

След проблясъка от светлина и тътена своя ход направи и Дуоркин.

— Коруин — заяви на свой ред. — Отново е на свобода.

— Да. Но не знае, че се състезава със самата съдба. Надали ще успее да се върне навреме в Амбър, за да попадне в Коридора на огледалата. А без пророчествата оттам, каква полза от него?

Дуоркин се усмихна и вдигна поглед. За миг ми се стори, че ме гледа право в очите.

— Според мен той отлично е пресметнал всичко, Сухай. Разполагам с няколко късчета от паметта му, които намерих веднъж, докато се носех над Лабиринта в Ремба. Ще ми се да получавах по едно златно цукало всеки път, когато го подценяват.

— Че какво би правил с толкова много цукала?! — поинтересува се вторият играч.

— Разкошни шлемове за враговете му.

И двамата се разсмяха и Сухай се завъртя на деветдесет градуса обратно на часовниковата стрелка. Издигайки се във въздуха, Дуоркин започна да се накланя напред, докато не полегна успоредно на земята. Продължаваше да не сваля очи от дъската. Сухай като че ли протегна ръка към една женска фигура, която се намираше на най-горните редове, после размисли. Внезапно отново премести Огнения ангел. Още докато гръмотевицата сияеше и тътнеше, Дуоркин също направи ход — отзвуците от гръмотевицата прерастнаха в мощен тътен, а яркото сияние задълго озари всичко наоколо. Предтечата ми произнесе нещо, но заради тътнежа не успях да чуя нито дума. Вероятно беше изрекъл нечие име, защото Сухай побърза да възрази:

— Но тя принадлежи на Хаос!

— Е, и? Не сме уточнявали такива правила. Ти си на ход.

— Трябва да си помисля — отвърна Сухай. — И то хубавичко…

— Можеш да вземеш дъската със себе си — предложи му Дуоркин. — Ще я донесеш утре вечер.

— Утре съм зает. Може би вдругиден?

— Тогава пък аз съм зает. Какво ще кажеш за след три дни?

— Става. Е, ще се видим!

— Лека нощ!

За няколко секунди ме ослепи ярък блясък и ме оглуши тътен. След това внезапно усетих поривите на дъжда и вятъра. Когато зрението ми се проясни видях, че пещерата е опустяла. Заобиколих гребена на планината и тръгнах обратно към лагера, а по петите неуморно ме следваше дъждът. Пътеката вече беше успяла да се разшири.

На разсъмване се надигнах и закусих, докато чаках Шаск да се размърда. Нощното приключение изобщо не ми приличаше на сън.

— Слушай, Шаск — попитах коня си малко по-късно, — знаеш ли какво е адско препускане?

— Чувал съм — отвърна той, — че това е таен способ за преодоляване на огромни разстояния за кратко време — използват го в кралския дом на Амбър. Казват, че е опасно за психическото здраве на благородните коне.

— Смятам, че си извънредно стабилно същество — и в емоционално, и в интелектуално отношение.

— Ами, благодаря, ако това беше комплимент… Но защо сме се разбързали толкова?

— Ти проспа доста събития — отбелязах аз. — Оказва се, че ме очаква среща с банда отражения — ако, разбира се, успея да ги заваря преди да са изчезнали.

— Е, щом е такава работата…

— Приятелю, ще участваме в надбягване, наградата в което е златно цукало. Тъй че ставай и бъди кон!

Край
Читателите на „Син кон, танцуващи планини“ са прочели и: