Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coils, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 19 гласа)

9.

Тик… Опипом потърсих компютъра и се пресегнах към вътрешностите му, като през това време смисълът на неговите постоянни операции стигаше до мен като пяната на вълни, които докосват стъпалата ти на брега — едва доловимо, нежно — тик-тик. После закрачих напред, техният напор върху краката ми започна да се усилва — тик-так-тик — и аз се отправих към точката на най-силния сблъсък, където…

Отклонявайки се, без да намали скоростта, втурнал се като побеснял слон, някакъв огромен камион в най-близкото платно на насрещното движение на магистралата, помете мантинелата и се насочи право към мен.

Реакцията ми беше бавна, тъй като вече бях започнал работата си с компютъра. Хвърлих се през кабината към шофьорското място, сграбчих волана и го използвах, за да се издърпам при него, докато краката ми търсеха слепешката педалите. Трескаво започнах да се оглеждам за механизма, който трябваше да превключи управлението на моя камион на ръчно, тъй като той сякаш не предприемаше никакво действие, за да избегне насрещното превозно средство.

Но не бях достатъчно бърз. Огромният камион връхлетя отгоре ми и… изчезна.

Погледнах в страничното огледало. Ослушах се да чуя шума от сблъсъка. Нищо. Той просто бе изчезнал, сякаш тихомълком се бе изпарил. Като призрак.

Подуших въздуха, внезапно изпълнен с подозрения. Никакъв аромат на цветя не се долавяше наоколо. Но това бе нещо от репертоара на Ан, не ми хрумваше никакво друго обяснение.

Зачаках. Седях там, облегнал се на волана и наблюдавах пътя. Щом един бе оказал такова въздействие върху мен, къде бяха останалите? Не беше в стила на Ан да прави икономии в тези работи. Досега насреща ми трябваше да се носи цял конвой камиони.

Освен ако наистина беше нещо друго. Може би холограма? Не. Прекалено веществено беше и ми бе трудно да си представя, че е възможно да се постигне такава абсолютна точност и своевременност, така или иначе, без наличието на сложно прожекционно оборудване. Погледнах към небето. Не забелязах кръжащи хеликоптери. Във всеки случай, не виждах как биха могли да ме открият, за да организират цялата тази работа.

Чаках. Душех въздуха. Нищо не се случваше.

Добре тогава. Предстоеше ми работа.

Тик-тик… Намирах се отново там, където бях преди. Ярки светлини горяха под водата като потъналия град Ис.

Знаех, че океанът представляваше мрежата от данни. Канех се да се гмурна в този град…

… Насреща ми, в посока обратна на движението, с невероятна скорост се носеше светлочервена спортна кола…

Пръстите ми стиснаха здраво волана. Машинално, левият ми крак силно натисна недействащата спирачка.

В същото време обаче, не се отделях от компютъра. Веднага прехвърлих наблюдението си върху радарното устройство и видях, че независимо от онова, за което свидетелстваха очите ми, там нямаше нищо. Нямаше и следа от това малко превозно средство.

То също отмина. В един миг беше пред мен, в следващия го нямаше.

— … Тик.

Да вървят по дяволите в такъв случай. Щом играта, каквато и да бе тя, беше до такава степен безвредна, значи не заслужаваше вниманието ми.

Назад към Ис.

Приготвих се за скок.

Не! Още един камион! Само че в течение на няколко мига не бях сигурен за този. Той ме настигна откъм лявата ми страна и неочаквано бързо опита да се пъхне пред мен. Този път ми се стори, че всичко е истинско, докато радарът не ме увери, че е само поредният призрак.

Започнах да се ядосвам. Независимо от своята нереалност, тези коли продължаваха да ме отклоняват от непосредствената ми задача. Пречеха ми да се съсредоточа, връщаха ме назад…

И освен това… Имаше нещо, свързано с автомобилните катастрофи, което намирах за крайно обезпокоително. Избърсах потта от челото си с опакото на треперещата си длан. По-късно щях да търся причината за това. В този момент исках да се отърва от атаките. Дори и да си затворех очите, щях да съзнавам наличието им, както беше с илюзиите ми по време на полета. Но в случая съзнанието за тях щеше да е достатъчно. Те се докосваха до някакви травми, които нямах особено желание да си спомням в момента.

Подуших отново въздуха. Нищо. Но това нямаше значение. Сигурно беше тя.

— Ан? — казах високо аз. — Защо ме тормозиш, Ан? Нали бяхме… приятели? Струва ми се, че си спомням… Шефът няма как да знае, че си ме открила, че ме сканираш вече. Дай ми малко почивка, моля те, става ли? Има нещо, което трябва да направя. Не съм тръгнал да правя нищо лошо нито на Барбю, нито на „Ангра“. Просто искам да ми върнат Кора, а тя е при тях. Ако решиш да им кажеш нещо за мен, кажи им, че ако ми я върнат, ще се махна и никога вече няма да чуят за мен. Истината говоря. Ти си телепат, погледни в ума ми и ще се увериш, че е така. Престани с камионите, моля те. Пречат ми.

Кабината сякаш се изпълни с аромат на теменуги.

— Съгласна ли си? — Настоях. — Моля те! Просто ми дай малко време за нещата, които трябва да свърша. Аз бих го направил за теб. Искам само отсрочка.

Ароматът продължаваше да се усеща. Не получих никакъв отговор, но и нови превозни средства не се втурваха насреща ми. Нямах представа, дали тя размишляваше над онова, което бях казал или просто търпеливо изчакваше момента, за да атакува отново.

Но чакането нямаше да ми помогне с нищо, реших след няколко минути аз. Предпазливо започнах отново Ефектът на Намотките.

Тик. Тик-так-тик. Тик.

Надолу. През бистрата, искряща вода, която постепенно се превръщаше в някаква по-рядка субстанция с масиви от светлини, потрепващи като дисциплинирани ескадрили от неводни риби… Придвижвах се, промъквах се между пламтящи колони, следвах извивките на змиеподобни кабели… Чувствах се като омагьосан. Винаги изпитвах нещо подобно, но сега бе различно. По-силно. Усещах как у мен се надига някакво чувство на очакване, някакво предчувствие… Имаше нещо ново в моя измерващ се в континенти микросвят и аз като че ли трябваше да знам какво е. Продължих до мястото на преминаване в по-голямата система — участък с отделяща искри теснина между две лъщящи стени, отвъд които бе мрак…

— Добре.

Някакъв отговор в моя ум, който разчетох с гласа на Ан. С всичките му съпътстващи го оттенъци. Тя щеше да ми даде възможност да си отдъхна. Но не просто от проява на доброта. Вече ясно долавях присъствието й. Чувствах какво магическо въздействие й оказва явлението, което наблюдаваше вътре в съзнанието ми. Ан ме последва надолу по спокойните спирали, започнали оттатък искрящите стени. Изглежда, предстоеше да се случи нещо неизразимо, тъй като мрежата бе сграбчила съзнанието ми толкова здраво, колкото не ми се бе случвало никога до този момент. Почувствах, че по същия начин е сграбчила и съзнанието на Ан.

Придвижваме се, по кръга, по кръга… Някакъв терминал… Преминаваме го… След това друг… Нагоре и надолу… Сега следва дивият ефект на увеселително влакче…

Ан беше като някое дете, притиснало се до гърба ми. Усещах страха й. Както и някакво могъщо любопитство, почти копнеж.

Завий, отбий се встрани… Нещо… Зове…

Не!

Нещо, нещо там вън… Зове, мами… Искаше ми се да прекъсна пътешествието си и да отида при него, но мисълта за Кора, за мисията ми, ме накара да устоя, накара ме да се преборя с онова, което бързо се превръщаше в натрапчива идея. Нещо…

Отклоних съзнанието си, почувствах се на свобода. Знаех целта си. Не можех да си позволя да бъда отклонен от нея. Хвърлих се напред…

… И Ан се хвърли с мен.

— Завий! — чух я да казва в съзнанието ми.

В същия момент разбрах, че призивите, които бях пренебрегнал, все още я държаха във властта си. Тя искаше да пътува по онзи второстепенен път, да го проследи до източника му.

Не отговорих. Някои неща, свързани с Ан, се връщаха в спомените ми, докато се носех спиралообразно с потока и се издигах и падах с главозамайваща скорост…

Макар да знаех, че е в състояние да проникне в съзнанието ми, не можех да се сдържа да не извадя на показ някои от свързаните с нея неща, които сега се бяха върнали в спомените ми. Дори усещах реакциите й, докато правех това.

Все още не ми бе ясно как се бяхме запознали, когато съм бил в университета. Но изглежда знаех за нейните способности от доста отдавна. Те бяха силни. Би могла да си създаде собствена империя, вместо да помага на Барбю да изгради своята. Нищо не можеше да остане недосегаемо за нейните сондажи в съзнанието, стига тя да искаше да го узнае? Кой би издържал дълго на халюцинационните удари и душевния тормоз, които Ан така добре владееше? Тя можеше да научава тайни, да премахва врагове… беше жена-разузнавателна агенция.

Но.

Имаше една слабост. Голяма слабост. Зависимостта. Макар да го криеше, Ан се нуждаеше от някого. Винаги бе имала нужда от някоя силна личност, извън нея, на която да се опре.

Напред… Приближавахме се към нещо. Представях си го като огнен вал…

Бавно, сега… Спри. Задръж. Приближавах се към целта на пътуването си.

Почувствах как възбудата на Ан нараства. Усетих недоволството й от моята преценка за слабостта й. Но долових и признанието й за верността на тази преценка. Барбю представляваше скалата, на която се бе опряла сега и затова се бе опитала да ме побърка, да ме унищожи. Искала бе отново да спечели благоразположението му, след като не бе успяла да ме задържи на Островите или да ме сломи в самолета.

Неотклонно… Приближавах се все повече и повече. Ето. Сега се движех из периферията на банките с данни на „Ангра“. В обръча от огньове се забелязваше някаква тъмна форма. Тя се разрасна, още докато я възприемах с мисълта си и очертанията й станаха по-отчетливи. Тъмни, грубо изсечени стени, с прорези като бойници и силуети, които се носеха напред-назад покрай тях. Кули, назъбени балкони…

Големият Мак придобиваше формата на крепост, на огромна, мрачна цитадела вътре в зрителната памет на съзнанието ми. Сега светлините проблясваха в низ от малки продълговати прозорци, придавайки на една от стените за момент изгледа на стара перфокарта с данни, вдигната пред ярък източник на светлина…

Продължавам да кръжа… Отвъд пламъците на Флегетон, друга стена се превърна в покрито с белези, нечовешко, скулптурно лице. Реверберирах във веригата и го разгледах внимателно, едновременно от всички страни.

Сега пък някакъв Стоунхендж[1] под морето — филигранна плетеница от водорасли, полюляващи се като димни пера покрай него, с луминесцентни щипци, светващи и гаснещи над повърхността му… Тук — свечерен хоризонт в масивна кутия, изпълнена с вътрешно движение… Там — зловещ черен олтар.

Твърдина… Крепост… Цитадела… Пулсиращи, примитивни слуги охраняват нейните подстъпи…

Продължих да реверберирам, да разделям и умножавам своите гледни точки. Вече бях влизал между тези изсечени от бурята стени. Имаше време, когато бях добре дошъл сред тях. Сега, за да премина оттатък, трябваше да открия слабите места…

Видях, че нито един от защитниците не можеше да напусне поста си…

Присъствието на Ан продължаваше да се натрапва, макар и само във формата на мисли за нея. Дали някога съм бил силната личност, на която се е опирала? Как е станало така, че съм започнал да работя за „Ангра“? Бяха ли свързани по някакъв начин тези неща?

И още докато пробягваха през съзнанието ми, почувствах, че тези разсъждения бяха потвърдени — може би неволно — в съзнанието на Ан, отвъд границата, която ни делеше.

Огньовете… Сега огньовете изискваха моето внимание, те се разпадаха на безброй вътрешни, микроскопични движения… Венчелистчетата от пламък се превърнаха в пойнтилистки етюд, в дискретни ярки звена, които ставаха все по-видими и по-видими… Все по-нататък и по-нататък — към тяхното почти, но не съвсем, брауново стрелкане…

А Ан, Ан надничаше, така да се каже, през рамото ми, докато аз осъществявах сондажа си. Почувствах удивлението й от видяното. Тя не би могла самостоятелно да види тези неща. Това очевидно си заслужаваше връщането към нея, най-малкото защото можех да доловя определени неща в съзнанието й, докато двамата бяхме в такава непосредствена близост.

Не, в действителност движението на огнените частици не беше случайно… Имаше някакъв ритъм, определена периодичност, която, от моите гледни точки, сега стана очевидна. Някъде оттатък, сигурен бях, имаше скрита информация за Кора, данни за нейното местонахождение. Изследвах движенията по-отблизо.

Когато си помислих за Кора, усетих одобрително потвърждение от страна на Ан.

— Къде е тя? — попитах. — Ако знаеш, кажи ми и ми спести неприятностите.

Но този път веднага почувствах отрицание. С известно затруднение, тя прикри някаква мисъл за Кора в място с топъл климат, различен от Флорида. Разбрах, че Ан беше с мен главно заради зрелището. Тя искаше да наблюдава онова, което бях направил до този момент и онова, което се канех да направя, тъй като то й доставяше удоволствие и я възбуждаше. Но винаги можеше да се оттегли мигновено, ако с мен се случеше нещо страшно. А и в случай, че не успеех, трябваше да е сигурна в това, за да има какво да отнесе на Барбю, след като се бе провалила при последния си опит да ме убие или да ме накара да превъртя с халюцинациите си. Ан не би ми издала нищо доброволно.

— Добре — казах аз. — Може би воайорството е за предпочитане, пред липсата на каквато и да било страст.

Заля ме вълна от обида, наранено достойнство и още нещо. Пренебрегнах я и атакувах напред по всички фронтове.

… Като продължавах да реверберирам в множество точки на отбранителния вал, аз се придвижих напред, докато почти се слях с отбранителните движения на огнените частици. След това пожелах да ми направят път…

Пламъците се разделиха като отварящи се клюнове пред всичките ми наблюдателни пунктове… Преминах във вътрешността.

Стените в този диапазон изглеждаха димни, завихрени, течащи…

Напреднах в две точки, но бях отблъснат… Димът се сгъсти и втвърди пред мен, превръщайки се в някаква лъщяща субстанция — като блокове черен лед… Взрях се и успях да открия във вътрешността кристални решетки, които се губеха в тъмни безкрайности…

… Но докато силите на цитаделата се бяха струпали, за да отблъснат двете страни на моята личност, забелязах, че стените отслабнаха и оредяха при останалите позиции, които заемах…

И за един-единствен, мимолетен миг, те се превърнаха отново в стените, противопоставили ми се, когато се бях опитал да проследя произхода на чека си, в стените, които тогава ни се бе сторило, че пазят загубения дневник на моето минало… Кой знае защо, сега това ми изглеждаше по-маловажно. Реших, в момента е най-добре да се съсредоточа върху единствената си цел…

Настъпих в четири точки и всичко, останало пред мен, се превърна в рояк светулки, които се втурнаха да ме спрат…

Придвижих се в още три точки и успях да пробия в една от тях…

… в друг голям град от светлини — някакъв Париж, някакъв Ню Йорк сред компютрите: огромен, блестящ, движещ се във всяка точка.

Безлика фаланга от нажежени защитници се хвърли с подскоци насреща ми, подобно на група марионетки…

Реверберирах, докато моето присъствие надделя над тяхното. Оставих фазовите ми двойници да се сражават и с преминалите частици от моето съзнание, продължих напред…

… За да разбера, че ако реша да изолирам напълно защитниците на това място, една беззвучна аларма ще отбие течащата от лявата ми страна река от светлина и ще я накара да потече вдясно от мен…

… а ако това се случеше, щеше да бъде преграден достъпът ми до подобна на лабиринт решетка. Реката щеше да я залее, проваляйки следващия етап от пътешествието ми…

… ето защо се отклоних и се насочих кът мястото, където беше алармената инсталация. Видях обаче, че ако я обезвредя, ще накарам самата решетка да се преобърне и да затвори част от системата…

… Но пък нали там беше самият механизъм, който щеше да причини преобръщането. Той можеше да бъде изключен посредством шифрована команда, чийто модел се рееше близо до алармената инсталация като холографски негатив на дупка в пространството…

Четейки отзад-напред, открих кода, след което дезактивирах алармената инсталация… Във всяка от останалите ми фази държах по един от нажежените защитници на почетно разстояние… За една наносекунда или горе-долу толкова видях с раздвиженото си от някакъв съмнително поетичен импулс подсъзнание, експонирани като на кино сцени от щурмуването на крепост от средновековна епопея… факли, викове, пламъци, святкащи стоманени остриета, кофи мръсотии, тук-там парчета броня, цвилене на кон, пронизани от стрели щитове. Сигнали за тревога и изненадващи набези…

Отърсих се от илюзиите, без да съм преодолял напълно възбудата. Погледнах решетката с пълното съзнание, че трябва да вляза там, но знаех и че ако процедирам неправилно, данните от сектор „Двойно Z“, които търсех, щяха да се преместят, да се разпръснат из други места по цялата система и щях да съм принуден пак да ги издирвам и да се озова отново пред същия проблем, като в началото. Данните щяха да избягат и да продължават да бягат, намирайки си нови скривалища, докато не подходех към тях по подходящия начин…

Наблизо се мярна друг шифров модел, но когато го прочетох отзад-напред, не ми даде никакъв ключ. Разгледах го озадачен… Изглеждаше почти годен. След това осъзнах, че той говореше на моя стар език, измамата. Разбрах, че трябваше да бъде обърнат наопаки. Направих го. После нанесох схемата му върху решетката и се получи така, сякаш се взирах през мерниците на цяла батарея от пушки едновременно — като кръстосаните клетки обозначаваха шаблона за влизане… Нагласих се към него — все едно залепвах част от тапет — и се плъзнах вътре…

… в някакъв многоетажен лабиринт. Приличаше ми на движение през фазово пространство, но измеримостта не беше толкова важна част от него. Съзнавах, че разбирането ми на ситуацията щеше да продължи, докато бях част от процеса. Знаех, че след това щях да си я спомням не така ясно. Моята способност не функционираше във вакуум; тя изискваше ситуация, срещу която да реагира. Осведомеността, съпътстваща посоката й, намери средства за разбиране на ситуацията, макар и само чрез функционална аналогия…

… така че видях собственото си аз/азове, които се движеха едновременно през няколко равнища на лабиринта. На всяко кръстовище се налагаше да измъквам и да разчитам отзад-напред шаблонния шифър за програмата, която следвах — малко по-сложна от системата включване-изключване, тъй като бих преминал през един двоично-четирикомпонентен конвертор при пробива на това равнище на самата система; реших, че е по-късна добавка, инсталирана за по-голяма икономия на памет, но същевременно разположена там, където изпълняваше ролята на допълнителна обезопасителна преграда…

Проврях се през лабиринта на решетката, осветен за миг от друго бойно съоръжение… Сражение в набързо струпани, облицовани с тапети зали, с каменни стени и сиви на цвят… Писъци и плач… Тежки мебели от тъмно дърво… Разлюлян полилей… Лаещи кучета…

Озовах се на място, прилично на оживен търговски център, с успоредни редици от лампи, които препускаха пред мен към някаква чезнеща — надявам се, по-насам от безкрайността, — точка… Докато ги гледах, почувствах, че ме наляга умора. Борбата със защитите на Големия Мак започваше да отслабва съсредоточеността ми…

Усещах съсредоточеното внимание на Ан. Тя бе впечатлена от видяното, макар че способността й да разбира бе изостанала от самите усещания. Сякаш едва ли не ме пришпорваше да й покажа още зрелища.

„Трябваше да ти взема такса за вход“ — казах си наум и долових в отговор нещо подобно на веселост.

… Внуших на подсъзнанието си, че някой друг аналог би ми бил от полза. Гледката пред мен веднага започна да трепти и да се премества…

… Стоях в една необятна библиотека. В далечината се точеха привидно безкрайни редици от рафтове. Тръгнах между тях…

„Не допускай да е по десетичната система на Дюи[2]“ — предупредих подсъзнанието си — подозирайки го отдавна, както осъзнах в този момент, че е с извратено чувство за хумор.

Забързах напред. Редиците бяха обозначени по азбучен ред с огромни, метални букви, закрепени в основата на всяка от тях…

… А, Б…

К!

… Завих и тръгнах покрай К-то. Ка-тата продължаваха като че ли без край. Почувствах, че умствената ми умора нараства. Дългите рафтове с прилежно подвързани книги сякаш биха решили да не свършват със сектора К. Затичах…

… Някъде отдалече съзнанието ми достави приближаващите се звуци от несекващо стълкновение във вътрешната централна главна кула. Осъзнах едновременно във всичките си останали форми, че талазът на битката се преместваше… и имаше вероятност да изпусна контрола над една от алармените инсталации, която просто държах в очакване като челюстите на капан със стоманена пружина. За да добави привкус на осезаемост, подсъзнанието ми внесе миризма на дим…

„Благодаря ти, подсъзнание“ — изръмжах аз в съзнанието си…

… Най-после стигнах до Ке-то — още една сякаш безкрайна редица. Ускорих ход. Почувствах, че възбудата на Ан продължава да нараства, правопропорционално на собственото ми злощастие. Все още бе спорно дали ме окуражаваше или се надяваше да стане свидетел на впечатляващ нещастен край…

Хвърлих допълнителна сила в боя на моите ревербератни щурмоваци срещу защитниците. Щом го направих, заглавията край мен станаха по-трудни за четене. Наоколо се разнесе дим, плъзна се между рафтовете, закълби се пред надписите върху кориците…

Изругах, забавих ход и зачетох заглавията. Все още бях в сектора Ке. По дяволите!

Продължих да тичам все по-нататък и по-нататък. Подът се превърна в огледало, а след това и таванът. Едно безкрайно надбягване на Белпатрисовци, забързани през дима на действителността — миналото, горящо в пламъци отзад, бъдещето — една несигурна безкрайна прогресия. Състезанието невинаги се печели от бързите, но така се правят облозите. Деймън Рънйън[3]? Да… Почувствах нещо като смях — своя собствен — вътре в мен и наоколо. Това ме изплаши…

Проверих отново рафтовете. Сега следваха Ки-тата, слава богу! После беше ред на Кл-тата и тогава…

Кл-тата! Стигнах до тях, преди да съм се усетил. На кого са му притрябвали Кл-та? Мина ми през ума да прекатуря цялата Кл-секция от паметта на Големия Мак тук, в сектор „Двойно Z“, в знак на протест или отмъщение. Същевременно осъзнах, че страдат от нарастващо безумие, в резултат на напрежението.

Дрънкането на оръжия стана по-силно, миризмите — по-тежки. Димът се сгъсти…

Не!

Не можех да се откажа на този етап! Не и когато бях толкова близо до целта си!

Мъчех се да закрепя отново властта си, да потвърдя превъзходството си над всичките системи, които ми се противопоставяха. Забавих ход. Съсредоточих вниманието си…

Димът започна да се разсейва, звуците позатихнаха, книгите изглеждаха по-здрави, техните заглавия — по-ясни…

Ко! Бях стигнал до Ко-тата!

За малко пак да загубя контрол при тази мисъл. Но безкрайният клан от Белпатрисовци — както онези, с главата надолу, така и онези, с главата нагоре — се взе в ръце, стабилизира своята невъобразимо повтаряща се околна среда и продължи през Ко-тата и Код-ата…

Кол…

Кот…

Кон… А след Коп… дойде Кора, красивата, константната Кора. Кора крепката, кротката, капсулизираната, каптираната, колекционираната…

Отдръпнах съзнанието си от Джойсовата мощ на К-матрицата и посегнах кът тома на Кора. През краткия промеждутък, в който се бях отвлякъл, димът вече беше започнал да се завръща. Звуците и миризмите се надигаха отново, везните пак започваха да натежават в полза на Големия Мак…

Отворих подвързания със синя кожа, подпечатан със златен щемпел том…

„Кора“, пишеше на заглавната страница, като името изчезна още в момента, в който го погледнах…

… Кора — все още в безопасност, в горещия Югозапад… Кора в… Ню Мексико? Аризона? „Югоизточният квадрант на онази област, в най-северната част на Нова Испания…“

— Ню Мексико — Ан не можеше да скрие мисълта си от мен, развълнувана, че бе станала свидетел как един проблем беше почти решен — всеобщият порив на всички кибици! — Недалече от Карлсбад.

Край мен се кълбеше дим. Пуснах челюстите на капана. Войските ми се оттеглиха…

Без да се интересувам от нищо, хукнах да бягам, като оставих Големия Мак да крещи и да скърца със зъби…

Шокирана, Ан в миг дойде на себе си, с нещо почти наподобяващо ридание. Тя продължи в една посока, а аз — в друга…

Някъде по обратния път още веднъж усетих сенчестото присъствие. Този път то не даде знак…

— Добро ти утро! — излъчих аз. — Заповядай някой път на обяд… И след това — спиралата.

Отворих за малко очи. Ярка светлина изпълваше кабината. Скоростта на камиона не бе намаляла. Помислих си, че бях получил онова, което исках, но нямах желание да подреждам мислите си и да чертая планове. Някаква вцепененост беше изпълнила главата ми, забавяйки мисловните механизми.

Затворих отново очи и сънувах, че съм натоварен на един ковчег на колела и други неща…

Бележки

[1] Стоунхендж — кръгово съоръжение от праисторически мегалити в равнината Салисбъри, Англия, вероятно изградено през периода на неолита. — Б.пр.

[2] Мелвил Дюи (1851–1931) — библиотекар и просветител; изобретател на система (Десетична система на Дюи) за класифициране на книгите в библиотеките, чрез използване на трицифрени числа, нарастващи след десетична точка, за обозначаване на подкласи. — Б.пр.

[3] Деймън Рънйън (1884–1946) — американски журналист и автор на къси разкази. — Б.пр.