Роджър Зелазни, Фред Саберхаген
Намотки (14)

14.

Движех се. Кожата на небето беше изключително синя, а въздухът свиреше своята песен в шлема покрай ушите ми. Стисках дръжките на кормилото и поддържах постоянна скорост. Мотопедът се справяше с пътя прекрасно.

Бях открил градчето, точно където Катлъм бе казал, че се намира — все по пътя — и наистина си бях купил там нови панталони, а също и риза, и сако. Ако се изключат няколкото магазина обаче, нямаше къде да отида. В града имаше служба за наемане на превозни средства, но тя бе затворена и не можах да открия нито собственика, нито управителя. Като си помисля, това май бе за добро. Така имах доста време за размисъл.

По пътя, малко преди да вляза в града, бях минал покрай един мотел. Успях да наема стая и дори само душът си заслужаваше разноските. След еднодневния непробуден сън не ми се спеше, но исках да се покрия, докато чакам, а нямах никакво желание да се спотайвам като несретник из околностите.

Когато заявих, че ще платя в брой и служителят видя, че не нося багаж, той поиска да платя предварително. Но на мен ми беше все едно. Казах му някакво фалшиво име и адрес, в друг щат, естествено, настаних се в стаята, изкъпах се и се изтегнах в леглото.

Все още се чувствах нащрек. Припомних си всичко, което се бе случило — от Островите до Багдад и по нататък, през последвалата одисея, до настоящия момент. Помислих си за Кора. Сега знаех къде е и чувствах, че за момента е в безопасност. В края на краищата, един мъртъв заложник не е заложник, а те не биха имали никаква полза да я измъчват, докато или ако не ме принудеха да наблюдавам това. Макар че последните преживявания показваха колко деликатна е разликата, чувствах, че Барбю все още би предпочел да съм жив и да продължа да работя за него, отколкото да съм мъртъв. Поне дотолкова вярвах на онова, което бе казал във Филаделфия. В противен случай, обаче, той искаше да умра. Сигурен бях, че онова, от което най-много се страхуваше, бе възможността да отида и да разкажа историята си в Министерството на правосъдието. Виждах се как показвам компютърни трикове по време на делото, за да докажа твърденията си. Не. Това нямаше да му хареса. А той знаеше, че няма да предприема нищо, докато държи Кора жива като гаранция. Сега щеше да я пази жива, докато не получеше мъртвия БелПатри — защото вече би трябвало да е разбрал, че няма да се върна при него. Бях се опазил досега, използвайки новата манипулативна страна на своята паранормална способност. Барбю не бе подготвен за подобно нещо и бях сигурен, че това го бе разтревожило. В същото време знаех, че оттук нататък, щеше да ми се наложи да разчитам на тази нова страна, да я използвам с пълна сила — както за нападение, така и за отбрана — до края на пътуването си, за да го държа изваден от равновесие, да поддържам преднина.

Възнамерявах на другия ден да наема някакво превозно средство за следващия етап от пътешествието ми. Както току-що ми бе припомнено на рецепцията, обаче, човек се разплаща за нещата или по сметка, или в брой, докато моите налични средства намаляваха, а на всичките ми кредитни карти пишеше ДОНАЛД БЕЛПАТРИ.

Реших, че това не е проблем, като си спомних за полицая с малкото сандъче във Филаделфия. Без значение какво пише на картата, аз бих могъл да променя онова, което машината казва, че чете в нея.

Но… момент. Не беше чак толкова просто.

Преди всичко да се промени сигнала на номера на сметката нямаше да е достатъчно. Той трябваше да бъде променен в нещо разбираемо и приемливо. В противен случай предавателят щеше да получи предупреждение, че има нещо нередно и щях да загазя.

На второ място, на всичките карти беше написано моето име. Макар че това не значеше нищо за компютъра, който се интересуваше само от някакъв номер на сметка, свързан с някакво име в някакъв архив, операторът-човек на отсамния край на линията щеше да види името и, без съмнение, щеше да състави местен, персонален документ за операцията. Това беше неприемливо, при положение, че „Ангра“ бе по петите ми.

Внимателно разгледах една от кредитните си карти. Името и цифрите бяха релефно щамповани по такъв начин, че наистина не бих могъл да направя кой знае какво, за да променя техните стойности. Изглежда, обаче, че с връхчето на джобното си ножче бих могъл да изчегъртам някоя буква до равнището на повърхността на картата, така че тя да не може да се отпечати върху никакви хартиени подложки. Едно леко надраскване и зацапване след това би могло да замаскира празнината с размера на буквата…

Отървах се от Б-то и РИ-то.

ДОНАЛД ЕЛПАТ. Изглеждаше съвсем прилично. И без това, обикновено като че ли изобщо не поглеждаха самата карта, освен за да проверят дали все още е валидна и, понякога, за да видят, дали е подписана.

Разгледах подписа си на обратната страна на картата: обичайната ми, получетлива заврънкулка. Отлично. Добавих още няколко драскулки и никой не би могъл да каже, че не се чете и като ДОНАЛД ЕЛПАТ.

… А докато правех това, съчиних редица прости биографични данни относно моята нова личност.

След като привърших, насочих вниманието си към въпроса за сметките. Някои номера просто нямаше да свършат работа. Ако променя сигнала от картата на Елпат на номер от серия, която не се използва, приемащият компютър веднага би се възпротивил. Ако избера номер, съответстващ на действителна сметка, с която нещо не е наред — неплащане от страна на действителния титуляр или неща от тоя род, — също не бих получил кредит.

Замислих се за сметки.

Веднага ми хрумна добрата стара 078–05–1120. Някога, през трийсетте години, когато бил приет Закона за социалното осигуряване и били издадени първите карти, някакъв производител на портфейли решил да вмъкне факсимиле на такава карта в едно от малките, покрито с целулоид джобчета на своя продукт, за да покаже ползата от него на лишените от въображение. Не му хрумнало, че в името на последователността в преценката си за човешката интелигентност, е трябвало също така да посочи, че картата е само мостра. Картата, която съпътствала портфейлите, носела номера на сметката на социалната осигуровка на секретарката му. По-късно секретарката му станала известна с това, че била единственият човек в историята на програмата за социално осигуряване, чиято карта била извадена от обръщение и й била издадена нова. Това се наложило, защото хората действително използвали картите, които били в портфейлите им. А били продадени хиляди портфейли. В течение на години в тази сметка се стичали данъци на ЗФЗВ^[1]. Тя никога не била напълно декодирана. Едно поколение по-късно, СБП^[2] все още продължавала да получава данъчни декларации от цялата страна с въпросния вълшебен номер на тях. А подозирам, че дори и сега, близо шестдесет години след това, все още се случва да постъпва по някоя, от време на време.

Следователно, сега на мен ми трябваше някаква широка категория за кредитни цели. И тогава ми светна. Някои компании имат една-единствена сметка за командировъчните разходи на своите ключови ръководни фигури и се сдобиват с множество кредитни карти с един и същ номер на сметката, за да ги раздават на лицата от споменатата категория. Такъв номер, гарантиран от кредита на реномирана корпорация, би бил приет от компютъра на кредитната компания безусловно. Ясно ми беше, че скоро щеше да последва поправка в сферата на местоработата на Доналд Елпат. Единственото, което трябваше да направя, бе да открия подходящата компания и нейния номер.

Помислих няколко минути и ми хрумна възможен начин за проучване. И тъй като все още разполагах с предостатъчно време, станах, включих телевизора и се загледах в един канал, който излъчваше само новини. Нямах желание да изоставам прекалено много от световните дела. Винаги е хубаво да знаеш, дали някой потоп или ураган не се кани да налети и да уреди проблемите ти.

Гледах в продължение на повече от час. Нямаше нищо за беглец на име БелПатри — с което не искам да кажа, че съм очаквал да стана новина номер едно в страната — и абсолютно нищо за „Ангра“.

След това чух, че някаква кола спря пред администрацията на мотела. Изключих телевизора горе-долу в същия момент, в който се хлопна вратата на колата, приближих се до прозореца и погледнах навън. После пуснах пердето и се пресегнах.

Нищо.

Върнах се до леглото. Излегнах се на него и продължих да се пресягам.

Нищо. Нищо. Рано или късно обаче, щях да намеря. Просто трябваше да остана отворен…

Нищо. Нищо…

Треплик.

Терминалът в рецепцията беше задействан. Новодошлият наемаше стая. Служителят от рецепцията вкарваше някаква кредитна карта…

… Намотавах се в компютъра и се придвижих по права линия до терминала на кредитната компания.

Издирих списъците със сметките и ги прерових за многократно въведени номера с прилично високи лимити на сумите, които могат да бъдат минавани по сметка в разстояние на един ден…

След това станах нервен и потърсих някоя, която би могла лесно да се запамети.

Ето.

Елпат бе намерил своята месторабота.

Точно когато се измъквах навън, някакво трептящо изображение на Ан се яви в полезрението на съзнанието ми. Само за миг — трептик — и изчезна, а аз зяпах в тавана и отново се удивлявах на съдържанието на подсъзнанието.

Закрепих номера здраво в съзнанието си, след това пак включих телевизора и погледах известно време.

Движех се. Борове пощипваха ноздрите ми. Някаква дрислива птица разкраси мотопеда ми. Денят започваше да става топъл, но поне имах вятъра да ме разхлажда през това време. Движението по пътя беше умерено. Не виждах никакви камионо-танцьори…

Доналд Елпат не бе имал никакви проблеми в службата за наемане на превозни средства. Той бе спрял избора си на мотопед по редица причини — една от много основателните между които беше тази, че мотопедите не са оборудвани с каквито и да било уреди за включване в компютрите с данни за движението по пътищата; друга причина бе това, че карането на мотопед не фигурираше сред хобитата ми във Флорида, нито пък го бях правил кой знае колко много през предишния ми живот. Изглежда, с основание можех да очаквам да изненадам противниците си с факта, че го правех сега. В някакъв момент в миналото поне се бях научил да карам, а съвременните мотопеди са особено лесни. С възможност за презареждане на всяка от станциите на „Ангра“, този, който си бях избрал, се захранваше от свръх-високоскоростни маховици с постоянен жироефект, спомагаш да му се придаде стабилност върху пътя. Доналд Елпат се разписа за него и потегли.

Тъй като вече бях завил веднъж в едната посока, реших да кривна и в другата и след като прекосих реката, се отправих на северозапад към Литъл Рок.

Да, живи бяха спомените за случаите, когато бях карал мотопед в миналото. Те водеха началото си от времето в университета, с Ан. По-късно ги бяхме продължавали, от време на време.

Там, сред боровата пустош, обядвайки под дърветата…

— Започвам да си мисля, че тази работа е нечиста, Ан. Но на теб, разбира се, това ти е известно.

— Така е. Но какво бих могла да ти кажа, което да не съм споменавала досега?

— Никога досега не си ми казвала, че Мери ще унищожава научните постижения на други хора.

Веждите й изпърхаха от изненада, като тъмни криле.

— Но понякога това се налага, за да запазим преднината си.

— Аз си мислех, че целият смисъл на нашето кокошкарство е, че след като се сдобием с всичко, което ни трябва, ще можем да изоставим всякакви съперничества и да започнем да произвеждаме евтина енергия по-бързо от всеки друг.

— Така е.

— Но ако други хора ни застигат до степен да ни се налага да ги връщаме назад, значи, оставени на мира те биха могли да свършат по-добра работа от нас. Може би цялата ни предпоставка е погрешна.

— Да не си намислил да си сменяш работодателите?

— Не. Надявам се, че имаме достатъчно предимство, за да не ни се налага да пречим на конкуренцията. В края на краищата…

— Несъмнено превъзходство — прекъсна ме тя, като сега звучеше като Барбю. — Ние трябва да сме толкова напред, че никой да не може да ни спъне по никакъв начин. Само това ще ни позволи да се придвижим бързо и ефикасно, да спасим икономиката и да поддържаме високо качество на живот.

— Всъщност ти говориш за монопол.

— Ако е необходимо, какво толкова? Алтернативата е хаос.

— Възможно е — казах аз. — Може би си права. Не знам вече. Мисля, че никога не съм знаел със сигурност. А какво ще ми кажеш за този Матюс, все пак? С какво се занимава той? Има нещо малко зловещо у него.

— Той е високоспециализиран техник — обясни тя, — и неговата работа е по-секретна дори и от нашата.

— Но ти можеш да прочетеш мислите му. Заслужава ли доверие?

— О, да — отвърна тя. — Винаги може да му се има доверие, че ще свърши каквото е казал. Бих му поверила живота си.

Отново бях убеден за известно време. Наоколо пееха птици. „Ангра“ продължаваше да тиктака наблизо, като бомба в съзнанието ми. Така или иначе, в онези дни понаучих нещичко за мотопедите.

Отпочинах си малко в Литъл Рок. После, с презаредени батерии, завих отново на другата страна, понесъл се към Далас, с бучащи уши и вибриращо тяло.

Докато пътувах, изпълнен с ритъма на пътя, съзнанието ми ме отнесе обратно назад, към онези последни дни в „Ангра“. Бях научил каква е дарбата на Уили Бой, но все още продължавах да стоя там, повярвал на обяснението на Барбю, че Матюс изважда от строя конкуренцията като само затруднява отделни изследователи с необясними периодични припадъци, обостряния на язвата, фалшиви болки в сърдечната област, временна слепота, афазия^[3], пристъпи на грип, различен вид преходни невропатии. После, един ден, в отдел „Двойно Z“ се натъкнах на подготвената за унищожаване заповед за убийството на основна фигура в една от конкурентните компании. Единствената причина, поради която тя изобщо привлече вниманието ми, бе, че същата сутрин бях прочел некролога на човека и името ми направи впечатление. Бе умрял от сърдечна недостатъчност. Веднъж дори се бях срещал с него. Беше млад и изглеждаше здрав. Заповедта бе връчена на Уили Бой предишния ден. Нямаше начин да е съвпадение…

Влетях като буря в кабинета на Барбю. Отначало той отричаше. След това призна и се опита да обясни, че стъпката била наложителна, защото човекът бил прекалено опасен.

— Прекалено опасен, за да продължи да живее ли? — изкрещях аз.

— Виж какво, Стийв. Успокой се. Трябва да разбереш цялостната картина…

Той заобиколи бюрото и се опита да сложи ръка на рамото ми, заемайки една от покровителствените си пози. Отблъснах ръката му.

— Вече започвам да разбирам цялостната картина. Точно това ме безпокои. Направил съм много неща за добрата стара „Ангра“ — много неща, които са ме карали да се чувствам зле, — но винаги съм се успокоявал, че целта е да направим едно голямо добро. Сега разбирам, че освен всичко друго, вие убивате хора! По дяволите! Не сме на война! Трябва да теглим някаква граница…

Тогава вратата се отвори и влязоха двама от охранителите на фирмата. Очевидно Барбю им беше сигнализирал да дойдат, когато се бях развикал. За тяхно нещастие, бях изпаднал в настроение да ми се иска да ударя нещо. Непосредствено след излизането ми от болницата, след катастрофата, се бях записал в курсове по бойни изкуства, с цел да укрепя мускулния си тонус и координацията си. Изобщо не бях прекъсвал тренировките, тъй като ми бяха харесали. Неколкократно бях сменял различни дисциплини през всичките тези години. Притежавах цял арсенал от рефлекси.

Проснах двамата охранители в безсъзнание, докато Барбю ми разправяше, че Матюс действал винаги бързо и милосърдно. Измъкнах се предпазливо от кабинета му и се върнах обратно при Големия Мак. Преди да ме заловят с насочен към мен пистолет, бях успял да прехвърля цялото съдържание на архива ни от отдел „Двойно Z“ в компютъра на Междущатската търговска комисия.

След това ме държаха затворен в продължение на три дни, но не бях измъчван физически. Най-напред Барбю изпрати Ан да ме уговори да се върна в кошарата, но аз бях наясно с нейния номер да вижда възраженията ми, преди да съм ги изрекъл на глас и да е готова предварително с възможно най-добрия отговор. Този път нещата протекоха малко по-различно. Тя не можеше да промени фактите, а аз не вярвах на нито едно от нещата, които се опитваше да ми пробута. Изглеждаше натъжена от отношението ми, сякаш обвинявах лично нея за всичко.

По-късно ме посети и самият Уили Бой и си помислих, че песента ми е изпята. Но още не беше. Той опита да се оправдае по един почти красноречив начин, изпъстрен със съвсем неуместни библейски цитати. „Ангра“ беше избраният народ, той — Исус Навиев, а Барбю — Мойсей. В един момент изглеждаше почти разчувстван, но тогава си спомних колко получаваше за своето умение.

— Говориш неща, които изобщо не ме интересуват — казах му аз. — И всъщност, ти самият не вярваш на всичко това.

Той се усмихна.

— Добре, Стийв. Тогава какво ще кажеш да погледнем на нещата така — Мери и аз просто създаваме смут сред конкуренцията. Ти и Ан сте онези, които ни носят лакомствата. Доставяните от вас материали са по-технически и по-важни. Това те прави значим. Забрави за онова, което смяташ, че е добро или зло. Ти си на страната на победителя. Можеш сам да решаваш какво да правиш, а не да се чекнеш като шопар върху лед. Ако все още продължаваш да се чувстваш зле след десет години, когато ще бъдеш наистина на върха, тогава е моментът да се разкайваш. Тогава ще бъдеш в състояние да извършиш всякакви добрини, за да успокоиш съвестта си… Аз знам всичко за съвестта…

Поклатих глава.

— Просто аз не мисля така.

Той въздъхна. Сви рамене.

— Е, добре. Мога да кажа на Шефа, че съм се опитал. Искаш ли една глътка?

— Да.

Той ми подаде плоското шише, което неизменно носеше със себе си и аз отпих. Той също дръпна една солидна глътка, преди да го пъхне в джоба си.

— Давай — казах аз. — Свършвай с това.

Той ме погледна озадачен.

— Извинявай, ако съм те накарал да мислиш, че това е последната ти закуска. Още нямам заповед да ти въздам заслуженото.

— Знаеш ли какво смята да прави Барбю с мен?

— Не. Не е казвал. Доскоро.

Тогава го видях за последен път, преди да се опита да ме убие на летището във Филаделфия.

Едва по-късно, Барбю, заобиколен от въоръжена охрана, лично ми изнесе лекция по този въпрос, с много очебийно социологически термини. Моят отговор беше същия.

Той се намръщи.

— Какво ще правим с теб, Стийв?

— Мога да се досетя.

— Не бих искал. Неприятно ми е да гледам как се затрива талант като теб, особено при положение, че един ден би могъл да промениш мнението си. Кой знае какво може да ни сервира бремето?

— Да не би да смяташ да ме държиш затворен няколко години, за да разбереш това?

— Мислех си за един по-приятен начин.

— О?

— Какво ще кажеш да се превърнеш в някой друг?

— Какво имаш предвид?

— Не мога да те оставя да се разхождаш свободно, след всичко, което знаеш. Моите познати от Търговската комисия успяха да се отърват от нещата, които си им изпратил, както му е редът. Най-малкото, смятам, че въпросът е приключен. Не ми се иска да изпращам Уили Бой във Вашингтон по този повод. Той не бива никога да си губи времето там за нещо по-дребно от конгресмен. — Барбю тихичко се изсмя на собственото си остроумие. — Вече не мога просто да чакам и да се чудя какво ще ти хрумне да направиш следващия път. Така че, ти просто си издейства много дълъг отпуск — може би, постоянен.

— В смисъл?

— Един добър лекар е в състояние да направи чудеса с хипноза и наркотици. Нова самоличност. Пълен комплект нови спомени. Доколкото разбирам, още по-лесно е, ако пациентът окаже съдействие. И така, в случай, че алтернативата е смърт, а новият живот обещава да бъде една дълга, приятна ваканция, какво би казал всеки здравомислещ човек?

— Имаш право — кимнах аз след известно време.

… И сънувах Багдад, и се събудих под палми.

 

Наблюдавах как слънцето залязва и осветява ниските облаци. Бях уморен. Безумният режим на спане през последните няколко дни ми се отразяваше, фаровете на насрещното движение се вливаха като разтопен поток в болящите ме очи. Нямаше смисъл да препускам като побъркан към Далас и да пристигна там изтощен до смърт. Открих един мотел извън Тексаркана, представих се с друго име и платих отново в брой, просто от предпазливост. Взех си душ, излязох навън и открих ресторант, нахраних се, прибрах се и си легнах.

С това този ден би трябвало да приключи, но докато лежах там, реейки се между съня и будното състояние, съзнанието ми се прехвърли към най-близкото огнище на дейност, свързана с обработването на данни. Някъде наблизо потракваше телекс, който приемаше заявки за резервации.

Чата-тат-тър.

… Дребна работа, надали дори освежаваща за полусъзнанието. Все пак се понесох — нанякъде…

— Здравей — монотонно и машинално, цяла-целеничка. За момент дори забравих, че е мъртва…

— Здравей, Ан.

— Здравей.

… Постепенно ме обзе усещане, че нещо не е наред. Нейното изображение беше експонирано върху трептящ масив от светлини — може би някакъв вълшебен стан? Тъкане на съзнание?

Паметта пропълзя назад.

— Какво стана? — попитах я аз.

— Стана… — повтори тя. — Аз съм… тук.

— Как се чувстваш?

— Чувствам… Къде са цветята ми?

— О, тук наоколо са. А ти… ти какво правиш?

— Аз не съм цялата тук — каза тогава тя, сякаш току-що го беше установила. — Аз… правя? Будя се. Мисля, че… се будя. Събуждам се.

— Искаш ли нещо? — Ан.

— Какво?

— Не знам. Още. Да, още. А цветята ми…

— Къде си ти?

— Аз съм… тук. Аз…

… А след това светлините изтляха и тя изчезна.

Събудих се и размишлявах известно време над това.

Изглежда, тя по някакъв начин се превръщаше в компютърна програма. Не особено усъвършенствана, на този етап. Като че ли съзнанието й беше съхранено по начин, подобен на поддържането на тяло с помощта на апаратура сърце-бял дроб. Елементарно, ниско равнище на функциониране. Как? Защо?

Бях твърде уморен, за да се върна към мрежата данни и да потърся отговори. Дълбок, черен сън се носеше насреща ми…

Отложих плановете си за рано сутринта. Дали от нетърпение, или от някакво подозрение, реших в Далас да сменя начина си на придвижване, ако имам възможност за това. Бях започнал да чувствам повече доверие в своите способности.

Пътуването, между сутрешната закуска и Далас, не беше лошо; малко прашно на някои места, малко ветровито на други, но успях да се добера до голямото даласко летище точно навреме. Оставих мотопеда на паркинга и се осведомих от една информационна уредба за участъка на летището, от който излиташе совалката от Далас за Ел Пас. Освен това научих, че тя по правило каца в Карлсбад и на Изпитателен полигон № 4 на „Ангра“. После се поосвежих, пооправих си дрехите, обядвах в едно барче и се качих на еднолинейката за съответния участък.

Когато пристигнах, разгледах таблото с разписанието. Имаше няколко полета на совалката същия следобед и вечерта.

След това отидох и седнах в една безлюдна част на залата за чакане. Усещах цялата компютърна дейност наоколо си. Тъй като „Ангра“ беше виновна за цялото проклето пътуване, реших, че е дошло време да започнат да плащат сметката.

Намотах се и си проправих път на изток, през мрежата данни. Този път не последва нищо така впечатляващо, както при предишния ми набег срещу Големия Мак. Информацията, която исках, не би трябвало да се намира в отдел „Двойно Z“. За сравнение, тя би трябвало да лежи почти пред очите ми. Бях все още много свеж при първия, външен слой от защити и преминах през тях като дим през мрежа на прозорец.

„Ангра“ също имаше множество входящи кредитни сметки — различни за различните ръководни равнища. Избрах едно достатъчно високо ниво, което можеше да ми осигури предимство в самолета — например, да изместя някой по-нисш началник, — тъй като „Ангра“, изглежда, беше постоянен клиент, с резервирани места в совалката. После, воден от някакъв каприз, добавих Доналд Елпат към списъка с ръководни фигури на „Ангра“, оправомощени да използват тази сметка. Дори и ако авиолиниите решаха да проверят сега това, аз бях с почтени намерения. Но защо да действам половинчато?

Следващото, което направих, бе да инструктирам Големия Мак да уреди резервацията за Елпат да е за място в следващия самолет. Почаках за потвърждение. След това се измъкнах навън, надрасках номера на сметката върху листче от портфейла си и го повтарях, докато го научих наизуст. Тогава се приближих до гишето, казах на служителя, че съм Елпат и искам да си получа билета. Подадох му фалшифицираната си карта, която той дори не погледна, само я обърна както трябва и я пъхна в един процеп пред себе си. Аз проконтролирах сигнала и миг по-късно билетът ми се показа от един съседен процеп. Служителят ми го подаде.

— Днес обаче, няма да кацне в „Ангра“ — каза той.

— О?

— Там е затворено. Най-близкото място, където можете да слезете, е Карлсбад.

— Защо така?

Служителят безучастно сви рамене.

— Някакви изпитания, предполагам.

— Добре. Благодаря.

— Ето онзи изход там — посочи той към мястото. — След около четиридесет минути.

Докато чаках, реших да изпия чаша кафе от един автомат наблизо. Но като стигнах до него и започнах да бъркам из джобовете си, видях, че нямам нужните монети. Неочаквано машината изщрака и издаде някакво бучене. Една чаша падна върху решетката и започна да се пълни. С черно кафе, така, както го обичах.

Помирисах теменуги и след това чух гласа на Ан, сякаш стоеше до мен.

— Подкрепи се — покани ме тя. — Аз черпя.

Теменугите изчезнаха, а усещането за присъствието й се бе стопило, преди чашата да се напълни докрай. Не знаех какво да мисля. Но казах: „Благодаря“, вдигнах пластмасовата преградка и като взех димящата чаша, поех назад към залата за чакащите пътници. По-късно реших, че това не можеше да се нарече кражба, тъй като по-голямо престъпление е да вземеш парите на някого за такова лошо кафе.

Разгледах останалите хора, които постепенно изпълваха залата. Току-що ми бе хрумнало, че е възможно някой, когото бях познавал по времето, когато бях в „Ангра“, да пътува със същия полет. Барбю бе държал своята малка група от специалисти доста изолирано от редовния служебен персонал; но въпреки това, ние се познавахме с част от него. Повечето от моите познати обаче, бяха от областта за обработка на данните и като че ли тук не се виждаше никой от тях. Все пак не беше трудно да се разбере кои са от хората на „Ангра“. Достатъчно бе човек просто да се заслуша за няколко секунди. Те бяха онези, които ругаеха, че се налага да слязат в Карлсбад и да чакат там, като ядат, пият и се шляят за сметка на компанията, горките нещастници.

Най-накрая се качихме на самолета и аз се уединих зад страниците на някакво списание. Автоматичното излитане мина безпроблемно, както и първият половин час от полета. След това, неочаквано, чух, че Ан ми говореше нещо. Затворих очи и я видях, застанала под едно сякаш силно полирано дърво с прилична на огледало повърхност, с групички метални цветя край нея, които лъщяха от машинно масло, заковани за повърхността, на която стоеше. А тя стоеше там, застанала мирно, с вперени право напред очи и спуснати покрай тялото й ръце, със събрани пети.

— То е, то е, то е — заговори тя. — То те познава.

— Кое? — попитах аз мислено.

— То, което е. То ме посади тук. То се погрижи.

— Какво е то?

— То е… То те познава.

— Но аз не го познавам.

— О, познаваш го.

— Разкажи ми за него.

— … Пак отива — чух я да казва. — Пак се връща, по-силно…

И след това изчезна.

Карлсбад най-после се показа отпред. Приличаше ми на оазис край малка, кафява река, скътан посред горещ пейзаж с лунен изглед. Когато наближихме още малко, забелязах много нови строежи в покрайнините на града, което бе ясен признак, че градът се разраства бързо.

Започнахме да се спускаме за кацане на някакъв малък участък, на около двадесет километра извън града. Някои от спътниците ми отново взеха да се оплакват. Можех да поема командването на автопилота и да накарам самолета да ни приземи на летището на „Ангра“. Имах чувството, че ако го направех, те щяха да се разтревожат много повече.

В този порядък на мисли обаче, ми хрумна една идея. Не беше кой знае колко трудно да се промъкна в компютъра за управление на полета, докато се приземявахме и да задействам една временно блокирана програма, която вече се намираше там.

Совалката излетя бързо, след като слязохме, веднага, щом площадката край нея се опразни от хора. Тя пое курс към летището на „Ангра“. Чудех се, дали наистина вярваха, че съм толкова глупав да се приближа до тях по този начин. Във всеки случай, това би трябвало да им подейства умерено объркващо. Беше ми интересно до каква степен са започнали да се страхуват от мен. Държах съзнанието си отворено за впечатления, докато следях движението на празното летателно средство.

По-късно, когато автобусът ни откара в града, почувствах внезапното унищожение на совалката по време на снижаването й. Не успях да разбера с какво я бяха поразили — с лазери, със слънчеви огледала, — но тя изгоря бързо.

Нерви, заключих аз.

Добре.

Реших да не ги държа прекалено дълго в напрежение.

Телефонният указател и картата на града ми доставиха цялата информация, от която се нуждаех. Отидох в един магазин, където ми дадоха под наем обикновен велосипед, след което потеглих вън от града, на югоизток. Движех се.