Серия
Звънтящите кедри на Русия (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пространство любви, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Коя си ти, Анастасия?

Преди да задам този въпрос на Анастасия, аз внимателно я погледнах. Ето, седи пред мене млада, красива жена, външно почти по нищо не се различава от хората на нашата цивилизация. Може би само в усещащата се, дори външно някаква лекота в цялото й тяло, лекота в позата, жестовете, а още повече, когато става и върви. Всичко това тя прави с някаква необичайна лекота.

Тромавата, тежка походка на възрастния се отличава от движенията и походката на младия енергичен, жизнерадостен човек. Такава е разликата в движенията и походката на Анастасия при сравнение с млад спортист. Струва ти се, че е лека като перушинка, а в същото време е силна физически. Спокойно пренесе тежката ми раница петнадесет километра като помагаше и на мен да вървя.

По време на кратките ни почивки не лежеше, не присядаше изтощена, а се движеше. Ту изтичваше да събира билки, ту ми масажираше крака. Й всичко правеше с лекота, с усмивка, с радост. И откъде ли има толкова жизнерадост в нея?

Опитайте се някога да обърнете внимание на потока от пешеходци по улицата, на техните лица. Аз съм обръщал. Почти всички са съсредоточени, потиснати или мрачни. Особено когато човек върви сам. Като че ли не носи нищо тежко, облечен е прилично, явно не гладува, защото пуши скъпи цигари, а на лицето му е печатът на напрежението и тежките мисли. Така са повечето. А тя през цялото време се радва на Слънцето, на тревичките, на дъждеца и на облака, през цялото време свети от щастие като безгрижно детенце. И даже когато говориш с нея за сериозни работи, тя не е тъжна.

Ето и сега… Не, точно сега външният й вид не е характерен. Анастасия седеше с леко наклонена глава и спуснати ресници. Като че ли е смутена или малко тъжна, сякаш почувства за какво искам да я попитам. Но все пак ще питам:

— Ако прегледаш всичките писма, Анастасия, ще можеш да се убедиш, че те наричат по различен начин, даже извънземна. В своята книга известната писателка — психолог, изследовател Лаврова те нарече „биолог от извънземна цивилизация“. Обикновените читатели те наричат Богиня, но в същото време се държат наистина странно, пишат ти така, сякаш си им близък приятел. Ти сигурно си първата, която наричат Богиня, но не ти се покланят, а говорят като с близък приятел.

Учените, ръководителите на духовни общности в повечето случаи те наричат „същност“, „висока същност“, „самоосигуряваща се субстанция“.

Ето, аз общувам с тебе, написах книга за нашите срещи, а не мога да разбера коя си ти. Ти самата, можеш ли да ми обясниш ясно и разбрано коя си?

— Владимире, ти кого виждаш в мене? — попита Анастасия, без да вдига очи. — И защо е толкова важно за тебе какво казват другите?

— Там е цялата работа, че сам не зная какво виждам. Ако ти кажа честно…

— Говори, Владимире, честно, искрено, аз ще се опитам да разбера всичко.

— Е, добре, ще кажа… Когато те видях за първи път, те възприех като обикновена жена. Когато вървяхме за първи път с тебе в гората, седнахме да починем. Ти си свали кърпата и се съблече, остана по рокля. Видях, че си красива, привличаща към себе си, разбираш ли, такива ги наричат секси или сексапилни. Тогава ми се прииска с тебе… сама разбираш какво ми се искаше. Ти помниш ли?

— Помня.

— А сега, може би заради всичките тези неразбираеми неща, вече не ми се иска такова нещо, дори когато те видя гола.

— Ти започна да се страхуваш от мене, нали?

— Не е точно това, че се боях, по-скоро не. Но се получава някаква неяснота. Ето, роди ни се син, а ти ставаш все по-далечна и дори когато си до мене, ето, както седиш сега, все пак не ми се струваш близка, струваш ми се далечна. Такова е усещането. През цялото време в главата ми се върти, че ти си някаква си „същност“.

— Нека аз съм „същност“, но ти също си „същност“.

— Не. Аз не съм, никой не ме е наричал така в писмата си. И макар че в писмата си понякога читателите ме ругаят, затова пък никой не се съмнява: аз съм човек.

— Моля те, разбери, Владимире, аз съм жена, аз също съм човек.

— Казваш, че също си човек, а елементарното не искаш да направиш. Не искаш да живееш както живеят всички хора. Целият свят. Всички искат да имат апартамент, мебели, кола — ти не искаш.

От книгата започнаха вече и пари да идват, скоро ще станат повече. Дай да купя апартамент, мебели, кола, ще пътуваме заедно по светите места и сина ще вземем с нас. Нашата цивилизация сега възстановява храмовете, манастирите. И в другите страни има много светини, исторически паметници. А тук при тебе няма нищо, никакви светини, какво те задържа? Какво губиш?

— Владимире, тук е моето пространство, творението на Създателя в първоначалния му вид. Моите прамайчица и майчица, бащите мои са приласкали с любовта си всяка тревичка и всеки величествен Кедър помни топлината на техните ръце и поглед. През пролетта тук семенцата на всички растения дават кълнове. Във всяко зрънце, докоснало се със Земята, пролетта, на цялата Вселена информацията, в тях се намира. И информацията за това, че Благодатна Светлина ще видят.

Така прораства зрънцето с кълнчето си, на него Слънчицето се старае да помага. И кълнчето стреми се към човека за нещо по-голямо от това, което слънчицето дава, за неговата Благодатна Светлина.

Така е всичко сътворил Създателят. Измислил го е, за да може човекът по-нататък с него да твори. И моите рода, те Творенията на Създателя са съхранили, Пространството на Любовта е тук! Родителите мои ми го подариха.

Какво по-свято може от творенията на Създателя в света да има, от родителите, живата природа, запълнила със себе си Пространството?

Всеки човек — родител длъжен е така да прави. На детето си родено Пространството на Любовта той да дари. Прекрасно е то като майчина утроба, щастливо там ще бъде бъдещото им дете, то — бъдещето тяхно.

Дарявам аз на сина си Свято място, Пространството на Любовта дарявам.

— Даряваш от свое име ти, а моето Пространство на Любовта къде е? Какво мога аз да му подаря?

— При много хора връзката на приемствеността е нарушена. Но нишката не е прекъсната. Тя съществува, връзката с нашия Създател, за всички в едно и във всеки поотделно. И само е необходимо всеки да го разбере, да го почувства, тогава ще може и светлина, и сила да получи. Владимире, ти разшири Пространството. В този свят, където ти живееш, Пространството на Любовта ти сътвори. За нашия син, за децата всички на нашата Земя ти превърни я цялата в Пространството на Любовта.

— Не разбрах. Какво искаш от мен? Да изменя цялата Земя?

— Да, това искам.

— Да се обичат всички до един, войни да няма, престъпност, въздухът да бъде чист? Водата?

— Така да бъде, нека! По цялата Земя!

— Тогава само ще се смята, че съм истински баща, че съм дал на сина си нещо?

— Само тогава ще станеш баща, когото твоят син ще уважава.

— Че как, в противен случай няма да ме уважава?

— За какво, Владимире? За какви свои дела искаш да получиш уважението на сина си?

— Ами за това, за което в света бащите си всички деца уважават. Бащите им дават живот.

— Какъв живот? Когато детето идва в този свят, къде, в какво то свойте радости намира? Защо в този от бащите свят дарен, нещастия тук толкова има? Сред тях ще трябва да живее роденият отново, а раждащият смята себе си невинен. Така си и живеем, желаем да получим уважение към себе си и се учудваме, когато не го получим.

Повярвай, малко са бащите, които децата уважават истински. И затова, когато поотраснат, изоставят родителите си и ги забравят. По този начин макар да е интуитивно, те обвиняват своите родители. Но грешките им те самите пак повтарят. Щом искаш уважението на сина си да заслужиш, ще трябва свят щастлив да съградиш.

— А, така ли значи… сега разбирам… — скочих аз. В главата — отчаяние и злоба. Мислите ми — преплетени в кълбо.

Сега разбрах, на всички, надявам се, им стана ясно. Анастасия е отшелница фанатичка. Така и предполагах още при първата ни среща. Макар и с необикновени, неясно откъде получени способности, а може би именно те, нейните способности, Лъчът й, не й позволяват да прецени собствените си възможности. Помните като каза: „Ще пренеса всички хора през отрязъка на времето на тъмните сили“. Да, изглежда е разбрала, че не е по силите й да го направи и сега се опитва мене и читателите да ни въвлече в своята безплодна мечта. Разбрах, че наред с фанатизма, ненормалността й, в нея присъства и невероятна хитрост и с нейна помощ тя прави всичко заради мечтата си.

Роди детето, сега постигна и това — да напиша книгата. И представи си, да каже такова нещо: „За да заслужиш уважението на сина си, света ти промени, на Любовта в Пространството ти целия го превърни, на сина го подари и на всичките деца…“ Тя методично и ловко въвличаше всички в своята мечта и усложняваше моята задача. Отначало книга напиши, сега Пространство на Любовта в целия свят направи, а по-нататък какво? Немалко фанатици знаем, опитали се да променят света и сега къде са те? Изчезнали са яко дим. И ето, сега поредната стои пред мене, с наведена глава и все натам… Света да променя.

Знаех си, че е безполезно да се спори с ненормални и фанатици, че трябва да се успокоя, да си отида, но не можах да се сдържа. И на нея, седящата все така с наведен поглед, всичко й изказах:

— Разбрах аз, разбрах коя си! Ти си смесица от същност и човек. Ти си хитра. Необикновено хитра. Така тънко да изплетеш интригата! Да ме накараш да напиша книгата и като примамка да родиш сина. Опитваше се чрез нечовешката си логика да скриеш фанатизма си, само че сега при тебе се получи пробив. Докато писах книгата, общувах с много хора. Много неща разбрах, даваха ми да чета много и различни духовни книги. Не знам какво ти е известно за тях, но мога да кажа едно.

Хилядолетие не едно назад в света се появявали велики, свети мъдреци, духовни направления, учения, до ден днешен те са живи. В света са повече от две хиляди различните духовни вероизповедания, чух това в едно предаване по телевизията. И всички те говорят за доброто, как да се живее всичките ни учат и всеки лидер твърди, че Истината е само в него. Наоколо е пълно със светини, а смисълът какъв е от хилядолетната им говорилня, от ученията?

Разбрах само едно: хилядолетия минават, но войната не прекъсва. Войната между ученията. Който победи, за прав се мисли, но не за дълго. Минава време, войната идва нова, с победата и новото учение. А на падналите в боя изобщо никакво внимание не се обръща. Да, ако си кажа аз направо всичко… Ти, знаеш ли коя си, към какво ни призоваваш, мен и всичките читатели?

Анастасия се изправи, погледна ме спокойно в очите и каза:

— Не продължавай, моля те, Владимире. Повярвай, знам какво ще кажеш по-нататък. Нека самата аз ти кажа. По-кратки и без грубости ще бъдат мойте фрази.

— Сама? Хайде, давай, опитай. Нека да е без ругатни. Какво съм искал да кажа аз, значи?

— Искаше да кажеш, Владимире, че на Земята са много пророците, учителите. Че много са ученията и различни, на теб е трудно да се ориентираш в тях. Но аз ще ти разкажа и ако пожелаеш, ще можеш всичко ти да разбереш.

ВОДАТА за всичко ще бъде критерий и оценка. Тя става все по-мръсна с всеки ден изминал. И трудно е да дишаш. Низ от управници народни, каквито храмове и да са издигнали, потомците ще помнят с това, че мръсотия са им оставили. И всеки ден животът става все по-опасен, а ние си живеем. Ти сметнал си, Владимире, че съм една от тези, които другите опитват се да поучават как да се живее. Че съм от тези, които създават поредната религия, опитвайки се да застанат на върха.

Но уверявам те, не ще допусна същност аз такава в себе си, която поначало всички просветени после е изгаряла. Не, в себе си не ще допусна. Да победя мога и ще побеждавам! Ще спра димящите със смрад комини на заводите, ще разберат миньорите, ще спрат те да разкъсват на Земята жилите.

Хора, аз ви моля, по-бързо сменяйте професиите си, които на Земята — на Създателя великото творение, вреда нанасят.

Хора, аз ви моля, по-бързо разберете, щастлив не би могъл да бъде никой на Земята, щом продължава той да й вреди, да разрушава.

Ще мине още време, но не много, и човешкото нещастие ще започне с агонията на Земята, в своя собствен огън тя ще изгори.

И само осъзнаването на човека ще помогне през отрязъка на времето на тъмните сили да се прехвърлят хората. Владимире, ти погледни наоколо, каквото помечтах — то вече е реалност. Мечтата моя подхваната е от Вселената, на всички хора се раздава тя, над пропастта човечеството вече се носи. Съмняващите се ще паднат само в нея. Но човечеството, повярвай, то ще се спаси. Ще видят хората, които като деца са, живота в Рая ще познаят.

Събитията в Русия не стават случайно. Владимире, ти по-внимателно ги погледни. Предречения на Земята ад отменям аз.

— Коя си ти, за кого се смяташ?

— Ех, защо ли не разбираш? Неверие в собствената ти Душа вселили са тези постулати. Магьосница съм, мечтите и стремежи мои са безплодни, така ли смяташ? Но теб съмнения те мъчат, и вярваш си и не. В това е моята вина, аз не умея, все неразбрано и объркано говоря. И хора, вие, които четете, простете ми, че никак аз не мога стил подходящ да подбера, та всички да го разберат, без изключение. Прости ми, че те подведох, че не разбират всички това, което си написал, на теб се смеят.

Но как вината своя да изкупя? Помислих, ако искаш, за теб готова съм пълна фанатичка да играя. Или ще бъда себе си, както желаеш, така разбирай ти, но наистина повярвай, че аз желая искрено доброто за всички хора, знай това.

И моля те, не се мръщи! Усмихни се, погледни, прекрасно всичко е наоколо. Не се измъчвай, нека в нищо няма тайна. Ако по-леко е за тебе като магьосница наивна да ме възприемеш, приеми ме такава, каквато сам решиш.

— Така е по-добре. Има яснота. Значи ти залагаш всичко, играеш „ва банк“?

— А ти приемаш ли с Душата си моята игра?

— Играта трябва да е весела.

— Разбира се, прав си в това. Във всичко би следвало да има лекота и простота и аз да бъда весела съм длъжна.

Лъчите на Слънчицето блестяха през облаците по повърхността на езерото и брега. Капчиците дъжд лягаха върху листенцата на храстите и по тревата и сплитаха кръгчета по повърхността на водата. Анастасия, която досега говореше с вълнение и тихо, без да откъсва погледа си от очите ми, погледна изведнъж наоколо, плесна с ръце и се засмя.

Смехът й, заразителен, звучен и примамващ, се разля по клоните на Кедрите, по брега, по повърхността на езерото. Тя с детски възторг започна да се върти под редките капчици дъжд и се смееше, смееше се като детенце. Но на всеки три минути спираше своя огнен танц.

Виждах как лъчите на Слънчицето танцуваха в капчиците дъжд, а може би в сълзичките върху разгорещеното й лице. Всичко наоколо изведнъж замираше и звънките уверено-отчаяни фрази на Анастасия запълваха пространството и се понасяха нагоре. Въздухът над тайгата ставаше по-син и птиците млъкваха. Сякаш всички се вслушваха как фразите на Анастасия отлитаха в пространството.

— Хей, вие, пророци, хилядолетия твърдящи едно и също за безизходността и тленноста на битието земно и плашещи с ад и съд човеците! Смирете своя плам, защото вие сте виновни Небето трудно човекът да разбира.

Хей, Нострадамус! Не си предсказал ти, а с твойта мисъл си създал тези дати страшни за катаклизма на Земята. Принудил си ти много хора в тебе да вярват и мислите им включил си в осъществяване на страшното. Витае твойта мисъл над планетата, заплашвайки с пророчествата си, с безизходността си хората, но вече не й е дадено да се осъществи. И нека твойта мисъл с мойта се срази. Разбира се, ти знаеш всичко предварително и затова тъй бързо бягаш.

Хей, вие, що себе си наричате учители на хорските Души! Учители, опитващи се да внушат на хората, че те са слаби Духом, че нищо не знаят и само вам, избраните, достъпни тук са всички Истини. И само вам покланяйки се, достъпен става Божий глас и Истината за сътворението на Вселената. Смирете своя плам, сега да знаят всички: Създателят на всеки изначално дава всичко. Единствено не трябва великите творения на Създателя в своя полза да се крият на постулатите в тъмнината, на собствената гордост в тъмните измислици. Не стойте между хората и Бога. Всеки сам иска да говори с нашият Отец. Посредници Отецът не познава.

Тя изпълняваше роля! Така вдъхновено! Така отчаяно играеше! Разбира се, че тя играе, но защо над нея, на небето над тайгата сияе необикновена светлина? Сякаш небесата можеха да запишат всички фрази, които вдъхновено и отчаяно една отшелница в тайгата извикваше, тук, от Земята:

— Хей, предсказатели, за хората предричащи вий векове на тъмнина, създаващи така и тъмнина, и ад. О, как старателно вий своя егрегор опивахте, човека плашейки от името и на Отца. Хайде, ето ме. Елате всички тук, С Лъча си в миг ще изгоря на постулатите вековни тъмнината, А ти, злоба, по цялата Земя разпръсната, делата си ти остави, към мен хукни, насам, срази се с мен, опитай!

А вие, воини на всички вери, вий сте тези, които всичките войни създадоха. За свойте войни вий вече не мечтайте. Заради интересите си меркантилни на мракобесието с лъжата вий хората не ще въвличате в тях. Аз съм сама пред вас. Елате да ме победите. За да успеете, елате всички. Сражението без сражение ще бъде, ще ми помогнат за това служители на всички вери.

Прамайчици мои, мои бащи, вий Светлината на Истината на първоизточниците в тях вселете. Дайте им всичко, което за мен сте пазили така грижливо.

Раздайте го на всички, които Светлината могат да приемат. Нека злото само със себе си да се сражава и с плътта ми, не с моята Душа. Душата си аз цялата на хората ще дам. Готви се, зло, махни се от Земята, хвърли се върху мен.

Аз съм човек! Аз съм чо-век-на-пър-во-из-точ-ни-ци-те. Аз съм Анастасия. И аз от тебе съм по-силна.

— Остави, защо сама нечестивите зовеш? — се включих аз, смятайки, че продължава някаква игра.

— Владимире, не бой се от тях, те са страхливи. Освен това ти каза, че съм хитра. Така да бъде. Аз ги надхитрих. Те се присмиваха на теб и за една измислица ме смятаха. А през това време аз творих и силата, която моите предци, прамайчиците мои, моите отци от първоизточниците са пренесли, на много хора подарих! — Тя тупна с крак и звънко се разсмя и като балерина отново се завъртя пак. И аз, увлечен от играта, започнах да я поддържам морално.

— Давай, Анастасия, гори го! Нека цялото зло на Земята се хвърли към тебе, а ти го изгори, изпепели! Но по-внимателна бъди, да не загинеш.

Заради гибелта ми те ще трябва, Владимире, делата свои земни да изоставят, от своите окови ще трябва множество Души човешки да освободят. Но и да загина, все едно, тук вече започва да се изпълнява това, което аз си помечтах. Мелодия щастлива звучи от струните на арфата Вселенска и хорските Души я чуват. Те я разбират!

Звучи, Вселено! Звучи с тази мелодия щастлива! За тях, за всички хора на Земята. И нека всички те познаят мелодията на Душата!

Гледай, Владимире, човешките души насочват своите Лъчи към Земята, уморена от несгоди.

След тези думи Анастасия изтича към целофановия пакет с писмата на читателите и сложи ръце върху него. И възхитено, радвайки се като дете, заговори:

— Когато стар човек, войник, преминал боеве, четейки твойта книга изведнъж заплаче. Когато млада майка към своето дете родено, тя свойто отношение променя. Когато и момиченце, на около дванайсетте, разбрало всичко, живота започва да обича. Когато, погледни, ето момчето младо казва, че повече не ще поема наркотици и при майка си то заминава. Когато от затвора писма изпращат хората и чувстваш как пеят техните Души, как друга сила придобиват…

Това са знаците, че съм намерила онези вселенски звуци, съчетания, които техните Души разбират. Те в тях звучат, те ги приемат… Макар и засега не всички, но много те ще бъдат! И небесата знаят за това, очакват всекиго с любов. Погледни, погледни как хората в стихове излагат своето разбиране.

Тя така искрено се радваше и все говореше за писмата, че аз се загледах в тази сценка и си помислих: „Какво пък, Нека се радва, нека играе своята игра, вярва в претворяването на мечтата си. Аз ще напиша на всички, че тя играе. Сама измисля всичко и се радва на своите измислици“. Искаше ми се да се успокоя, но изведнъж в съзнанието ми отново всичко се обърка.

Смятах, че всичко е измислица, нейна фантазия, но тук имаше нещо, от което действително можеше „да ти хвръкнат чивиите“. Представяте ли си, тя говореше за писмата всичко това, което действително бе писано в тях… И дори в писмата, които не бях донесъл в тайгата. Но как! Нали не ги е чела?

Гледах втрещено и слушах как тя декламираше стихотворения, които бяха в пликовете, радваше се на нещо или изведнъж загрижено замлъкваше, като че ли за миг писмата до едно ги бе прочела.

Говореше за писмата всичко абсолютно точно… Съвсем точно! Стоп! Значи и преди това тя всичко точно е излагала, не е играла… Мечтала ли е? Разбира се, че е мечтала. Но за книжките, за стиховете, които сега са пред нея, нали и за тях по-рано тя помечта. И ето на, мечтите й се сбъднаха! Да, осъществиха се!

Ето, книжката се намира пред нея, тя е материална.

Фантастика! Не, това е нереално!

Читателю, нима и ти в своите ръце сега държиш материализиралата се в книга частичка от мечтата на решителната, дръзката отшелница!

А сега какво? Нима и всичко друго може да се въплъти?

Когато излязох от вцепенението си, я попитах:

— Анастасия, как разбра какво пишат хората в писмата си? Сякаш всичките си ги чела. Дори и тези, които не донесох.

Анастасия се обърна, цялата сияеща от радост:

— Това е всичко толкова просто. Погледни как може да се чуе на Душата словото, речта.

И Анастасия замълча. Така мълчаливо дойде при мене и спокойно и замислено каза:

— На всичките въпроси да се отговори не е сложно, но отговорът проблема не решава, от отговор един се ражда друг проблем. Така и до ден днешен Адамовата ябълка човечеството все гризе, не знаейки, че с нея да се насити то не може. А между другото всеки сам на всичко би могъл отговора да намери в себе си.

— А как човекът ще познае кога пристига правилният отговор, кога не дотам правилният?

— Самата същност на хората ги отклонява от Истината. Владимире, опитай се да ме изслушаш.

Седнахме на тревата до пакета с писмата. Видях как заблестяха очите й и върху бузите й се появи червенина, когато каза:

— За сътворението ще разкажа, Владимире. Тогава сам ще може всеки на собствените си въпроси отговори да даде. Моля те, послушай и напиши за сътворението тъй велико на Създателя. Послушай и се опитай с Душата си да възприемеш.

Така започна разказа си вдъхновен Анастасия за сътворението. Но той е дълъг доста. Тук не можа да се вмести. Едно ще кажа само: след края му прииска ми се да се моля.

С уважение към вас, читатели, и до срещата ни в следващата книга.

Владимир Мегре

Край
Читателите на „Пространство на любовта“ са прочели и: