Владимир Мегре
Пространство на любовта (5)

Духът на прамайчицата

— Една сутрин разбрах… — тихо каза Анастасия и погледът й като че ли потъна в миналото. — В онова утро Владимир не беше вкъщи, в квартирката, която беше наел временно. А аз не можех да го търся с моя лъч светлинка. Започваше денят, в който преди много векове в долмена е умирала моята прамайчица. На този ден аз винаги си спомням за нея. Опитвам се да си поговоря с нея. И тя си говори с мен. Вие също ходите на гробищата в деня за помен на своите близки, роднини, за да помислите за тях, да си поговорите. Аз правя това, без да напускам полянката. Моят лъч светлинка ми помага да говоря и да виждам на разстояние, а те го усещат. В този ден аз си спомнях за моята прамайчица, опитвах се както винаги да поговоря с нея, но не чувствах отговорите й. Тя не реагираше на моя зов. Такова нещо досега не беше се случвало… Започнах да търся нейния долмен с моя лъч. Намерих го. Осветявах го с всичка сила. Прамайчицата ми не реагираше. Духът на прамайчицата не беше в долмена.

— Анастасия, обяснете, моля ви, какво представлява Душата на човека. От какво е съставена?

— От всичко невидимо, което се намира в човека, включително и някои пристрастия, усещания, придобити по време на съществуването в плътта.

— Духът притежава ли някои от енергиите, които са ни познати?

— Да. Това е комплекс от много енергии. След приключване на живота на човешкия индивид в плътта, този комплекс се разпада на отделни енергии, които след това се използват в растителните, в животинските съединения, в природни явления.

— Каква е силата, енергийният потенциал на комплекса неразделени енергии?

— При всеки е различен. Най-слабичкият не може даже да преодолее гравитационната енергия. След това той при всички случаи ще се разпадне.

— Гравитационната? Най-слабият… Може ли неговото проявление да се види в нещо? Да се усети? Да се почувства?

— Разбира се. Например смерчът.

— Смерчът? Смерчът, който изтръгва дърветата с корените им, преобръща коли и покриви… Тогава каква енергия притежава най-силният?

— В най-силния? Това е Той. Аз не мога да осмисля докрай силата на Неговата енергия.

— Тогава, да речем някакъв среден?

— В енергийния комплекс на много Духове от средното ниво присъства вече освободената енергия на мисълта.

— Каква е силата на енергията, потенциалът на такъв среден комплекс от енергии?

— Нали ви казах — в него присъства освободената енергия на мисълта.

— Какво означава това? С какво може да се сравни? Какво е нейното определение?

— С какво? Определение? Вашият ум, вашата мисъл и съзнание, каква най-мощна енергия биха могли да си представят?

— Енергията на ядрения взрив. Не, процесите, протичащи на Слънцето.

— Всичко, което изредихте, е равно на една малка частица освободена мисловна енергия. Що се отнася до определенията, вие сами си ги измисляте и ползвате при словесното общуване помежду си. Може да използвате това, което знаете, умножено на степен безкрайност.

— Каква е силата на енергията на Духа на вашата прамайка?

— В него присъства освободената енергия на мисълта.

— Откъде сте научили за вашата прамайка? Как и къде е умряла? Нали това се е случило преди десет хиляди години?

— Поколенията на моите прародители са предавали един на друг информацията за нея — моята прамайчица, отишла да умре в долмена.

— Разказвали ли са ви за вашата майка?

— Когато загина моята майка, аз бях малка, не бях способна да осмисля такава информация. Дядо и прадядо ми съобщиха всичко за моята майчица.

— Може ли да се види Духът с обикновеното човешко зрение?

— Частично да. Ако се промени възприятието на спектъра, цветовъзприятието на зрението и се измени вътрешният ритъм.

— Нима това е възможно?

— Известното ви явление далтонизъм подсказва точно това — че е възможно. Вие смятате, че това е болест, а не е така.

— Казахте, че вашата прародителка, вашата майка, заслужава да се предава информацията за нея от поколение на поколение в продължение на хилядолетия. В какво са достойнството и ценността й?

— Прамайчицата ми е била последната от Първоизточниците, която е притежавала способността и е знаела как и за какво трябва да мисли жената при кърменето на бебенцето. Това са били знания на хората, живели преди десет хиляди години, които започнали да се забравят от цивилизацията. Тези знания почти изцяло са изчезнали днес. Прамайчицата ми изобщо не е била стара, когато е отишла да умира в долмена, за да съхрани всички тези знания на Първоизточниците. И когато хората отново започнат да си възвръщат способността да осмислят… Когато възникне в тях потребността… Тогава тези знания ще бъдат предадени на жените, кърмещи бебета. А след това те ще си помагат една на друга да получават знания за всичко. Чрез смъртта в долмена, прамайчицата ми е получила още знания за голямата Истина, необходима на жените.

— Защо е отишла точно в долмена? С какво се различава долменът от обикновената каменна гробница? И защо, недочаквайки старостта, тя решила да умре там? Какво е водило прамайка ви, осъзнатостта на целта или суеверието?

— Още тогава се отдавало все по-малко значение на кърменето на бебетата с майчино мляко и по желание на самите жени долмените не им го предоставяли. Старият вожд уважавал прамайчицата ми и разбирал, че ако не изпълни молбата й, новият вожд изобщо няма да поиска да я изслуша. Ще си помисли, че намеренията й са само една прищявка. Само че старият вожд не успял да убеди мъжете да построят долмен за прамайчицата ми. И тогава той дал своя. Мъжете не одобрили решението на вожда и отказали да повдигнат плочата на долмена, за да влезе в него прамайчицата. Цяла нощ струпалите се жени се опитвали сами да повдигнат тежката каменна плоча. Но многотонният камък не се поддал. На зазоряване старият вожд дошъл при тях. Той вече дори не се движел и все пак дошъл, опирайки се на тояга. Усмихнал се старият вожд, обърнал се към жените с ободряващи, думи и те успели да повдигнат тежката каменна плоча. Прамайчицата влязла в долмена…

— С какво се отличава долменът от обикновената каменна гробница?

— Външно почти с нищо. Но в долмена, както вие наричате каменната гробница, отиват да умрат живи хора. Той не е само обикновено култово съоръжение както се смята сега. Това е паметник на мъдростта и великата саможертва на Духа за бъдещите поколения. Той и сега е важен заради функционалното си предназначение. Смъртта в такъв долмен не е обикновена. Думата смърт всъщност изобщо не подхожда за такъв случай.

— Представям си го. Жив човек, зазидан в каменна камера… Това действително е необикновена мъчителна смърт.

— Отиващите в долмените хора изобщо не са се измъчвали. Необикновеното при тяхната смърт се състои в това, че те медитират. Медитират във вечността, в Духа, оставайки завинаги на Земята, запазвайки някои земни чувства. Но Душата на отишлите в долмена е лишена завинаги от възможността да се прероди отново в материалното на Земята.

— Как са медитирали?

— На вас ви е ясно какво е медитация. Особено според старите източни религии. И сега съществуват учения, помагащи да се разбере малка част от явленията при медитация, но, за съжаление, не и нейното предназначение. Сега също има хора, които могат да медитират — да отделят за известно време част от Духа си от тялото и после да го върнат. С помощта на медитацията в долмена, още при живо тяло, Духът се отделя напълно и се връща многократно, докато плътта е жива. След това Духът остава завинаги в долмена. Самотен, Той винаги ще чака идващите, за да предава мъдростта на Първоизточниците. Плътта дори да е живяла известно време, все пак е била заточена. Но докато е била жива, Духът е имал възможност да посещава и да пребивава в различни измерения и да се връща обратно. А това е давало възможност да се анализира с невероятна за нашите представи скорост, и да се уточнява съществуващата Истина. Умрелият или отишлият във вечна медитация в долмена е знаел, че неговата Душа и Дух повече никога няма да могат да се вселят в земна плът, в материята. Никога няма да могат за дълго и надалеко да се отделят от долмена, но ще имат способността да общуват с частица от Душата на приближилия се към долмена, живеещ в плът човек. И, ако можем да говорим за страданията при смъртта, за страданията въобще, то в дадения случай те се състоят в това, че в продължение на хилядолетия никой не идва при душата, за да вземе тези знания. Тяхната истинска трагичност е в отсъствието на искането, на търсенето. В отсъствието на желанието да поискаш, да търсиш, заради което…

— Анастасия, вие смятате, че е много важно жената — майка, кърмеща детето си, да има тези знания и способности?

— Да, много е важно.

— Но защо? Нали майчиното мляко храни единствено плътта на бебето?

— Не само плътта. То може да носи със себе си огромна информация и чувственост. Вие би трябвало да знаете, че всяко вещество има и своя информация, излъчване, вибрация…

— Да, има. Но как може майчиното мляко да предава чувственост?

— Може — то е много чувствително. То непрекъснато е свързано с чувствата на майката. В зависимост от тях се сменя дори вкусът му. А от стреса може да изчезне кърмата или тя да се пресече.

— Да, действително може… Може… Значи при вашата прародителка не е идвал никой от много хилядолетия?

— Отначало са идвали. Предимно поколения роднини и живеещи в околността хора. След това на Земята са започнали катаклизми и преселения. Долменът останал. Но през последните хилядолетия никой не се е приближавал до долмена на моята прамайчица, за да научи… Сега долмените ги разрушават… Защото хората не знаят…

Когато разказах на Владимир за долмените, за прамайчицата ми, той каза, че може би ще отиде при нейния долмен. Тогава му обясних, че той няма да може да разбере, да почиства Духа, Душата на прамайчицата и да приеме нейната информация. На мъжете не са известни чувствата, усещанията на майката — кърмачка. Не мъжете, а жените чака моята прамайчица много хилядолетия. Но жените не идват при долмена. И само аз веднъж в годината се свързвам с нея. Онзи ден исках да пообщувам с нея, да й кажа нещо хубаво, но не можах. Духът на прамайчицата не беше в долмена. И аз самата, не разбирайки защо, започнах бързо да движа моя лъч около долмена като увеличавах все повече и повече диаметъра на кръговете. И изведнъж… Видях! Видях! В една дълбока клисура на камъните лежи в безсъзнание Владимир. А моята прамайчица, нейният Дух, като кълбо от сгъстени енергии се е склонила над него. И аз разбрах. Още преди това знаех, че Владимир търси водачи, за да прекоси планината в посока към долмените, намиращи се далеко от пътищата. Но не намерил. Никой не е искал да отиде с него без заплащане. И тогава Владимир е тръгнал сам в планината. Паднал от пътечката в планинския проход. Обувките му бяха неподходящи за ходене в планина. Той изобщо нямаше никаква подходяща за целта екипировка. Искаше да се убеди в съществуването на долмените, да ги пипне. И тръгнал сам в планината. В деня за помен той вървял към долмените, далеч от пътищата. Прамайчицата ми не знаела защо върви в планината този съвсем неподготвен, неекипиран за ходене по планинските пътеки човек. Тя го гледала и когато той се подхлъзнал, паднал и се затъркалял надолу… Тогава изведнъж… Нейният Дух като еластично сгъстено кълбо въздух се метнал надолу.

Прамайчицата спасила Владимир. Той не си ударил главата в камъните, но изгубил съзнание от многото натъртвания, когато се търкалял надолу.

Прамайчицата подпираше главата му с еластичното кълбо сгъстен въздух сякаш я държеше в дланите си и чакаше кога ще дойде в съзнание. Затова не говореше с мен.

Когато Владимир се съвзе, тя не се върна в долмена си. Остана долу в клисурата. Гледаше как Владимир се катери нагоре към пътечката. По-късно разбрах, че прамайчицата ми била на пътеката, защото започнала да търкаля камъчетата надолу. Именно тя, като еластичен ветрец, събаряла камъчетата от планинската пътечка. Искала да помогне на Владимир да слезе от планината. И аз много го исках. Започнала да движи бързо-бързо своя лъч светлина, за да не бъде толкова мокра и хлъзгава пътечката, за да може Владимир да стигне до своята малка квартира и да излекува раните си. А Владимир като изкачи склона на клисурата, седна на пътеката и започна да разглежда чертежчето, което му направил археологът от Новоросийския музей. После стана и тръгна, накуцвайки. Но не надолу по сухата и вече без камъчета пътека, а в обратната посока — нагоре. Аз замрях от изненада, а мисля, че прамайчицата даже не разбра веднага намеренията му. Той се обърна и тръгна направо през трънливия храсталак… Аз разбрах: той се катереше към долмена на Прамайчицата ми. И той стигна дотам. Седна на портала до каменната плоча. Разкопча винтягата си и аз видях… Под нея имаше цветя. Три розички, Дръжчиците на двете се бяха прекършили. Бяха се счупили, когато той се търкалял надолу и се удрял в камъните. Някои от шипчетата им бяха в кръв. Той сложи розичките на плочата. Запуши и каза: „Жалко, че цветята се изпочупиха. За, теб, красавице, са те. Сигурно си била красавица като Анастасия. Умна и добра си била. Искала си да разкажеш на нашите жени за кърменето на бебенцата. Само че те не знаят за тебе и твоят долмен се намира далечко от пътищата. Трудно е за жените да дойдат дотук.“

Владимир извади малка плоска манерчица с коняк и две малки метални чашки, измъкна от джоба си шепа измачкани бонбони. Напълни чашките. Изпи коняка от едната, а другата постави на портала, сложи едно бонбонче и каза: „Това е за теб, красавице.“

Владимир правеше всичко така, както го правят съвременните хора, когато ходят на гробището при свои близки или приятели. А прамайчицата… Нейният Дух, кълбото от невидими енергии, се мяташе около него. Тя се обърка, не знаеше как да се държи. Опитваше се да отговори някак на думите на Владимир и уплътняваше въздуха във формата на своята плът, но очертанията бяха прозрачни и едва доловими. Владимир не ги виждаше. На него, невиждащия и нечуващия, тя все се опитваше да обясни нещо, мяташе се наоколо. Кълбото енергия леко закачи чашката. Тя се преобърна. Владимир помисли, че случайният ветрец преобърна чашката с коняк и се пошегува:

— Ама че и ти, лекомислена, да разлееш такъв скъп коняк!

Духът на прамайчицата изведнъж замря в ъгъла на долмена. Владимир наля още коняк в нейната чашка, сложи върху нея камъче, а отгоре бонбонче. И заговори отново сякаш на себе си: „Трябва да се прекара поне нормална пътека към твоя долмен. Ти почакай още малко. Ще има пътечка дотук. И по пътечката при теб ще идват жени. Ти ще им разкажеш за какво трябва да мислят, когато хранят малките дечица с кърмата си. А ти сигурно си имала много красива гръд…“

Владимир стана и тръгна надолу. Късно вечерта стигна в своята квартира. Седеше сам на диванчено в студената стая, превързваше си раните и гледаше видеокасета. Бяха му дали видеокасета, която хора от различни градове презаписваха и предаваха един на друг.

На екрана на телевизора, голяма аудитория предимно от жени, слушаше докладчика. Той говореше за Бога, за силата на Духа на праведния човек. След това заговори за мен. За това, че аз съм идеалът на жената, към който трябва да се стремят. Че силата на разума и Духа ми са огромни и на мен ми помагат силите на Светлината и сега, когато познавам по-добре живота на обикновените хора, ще мога да им помогна.

Много хубави неща говореха за мен. И изведнъж… Казаха, че все още не съм срещнала истинския мъж. А този, с който общувам, не е истински мъж… А преди това говореха, че в Австралия има млад човек, достоен за мен, че ще се срещна с него, с истинския мъж.

А той, Владимир, той… Разбирате ли… Той седеше сам. Слушаше тези думи… И все се мъчеше с една ръка да превърже раните по краката си. Другата ръка го болеше много от травмите. Аз се втурнах с Лъча си към Владимир. Исках да стопля със светлина раните му, да изгоня болката му. И да кажа… Някак си да кажа… Той никога не чува, когато му говоря от разстояние, но поне този път да се получи. Изглежда стана, защото аз го поисках много силно, исках да ме чуе. Чу ме колко много го обичам. Само него. И само той, моят любим, той е истинският мъж.

Нещо ме опари и отхвърли на тревата. Нещо не допускаше моя Лъч светлинка до Владимир. Аз отново насочих Лъча в стаята, където той седеше пред телевизора, и видях: пред Владимир като кълбо сгъстена енергия стоеше на колене Духът на моята прамайчица, Владимир не можеше да я чува и вижда. Той гледаше и слушаше видеокасетата. А прамайчицата ми със своето дихание топлеше раните по краката на Владимир, докато той ги поливаше с някакъв ужасяващо обгарящ одеколон, и се опитваше да говори нещо на него, нечуващия.

Прамайчицата ми има толкова силен Дух, че нищо невидимо не може да премине през нея. Ако към нея се насочат уреди за психотронно въздействие, те ще се разхвърчат на парчета. Тя даже няма да им обърне внимание. При всички случаи оръжието ще бъде отхвърлено. При това положение, аз вече по никакъв начин, не можех да се намеся. Само можех да гледам… Гледах и бързо-бързо мислех. Какво е станало? Защо е възникнала такава ситуация? Защо изказващият се говореше така? На мене ли искаше да помогне? Нещо да изясни? Какво? Защо моята светлинка така се стреми към Владимир? Аз се изплаших, че Владимир ще се обиди от онези думи: „Не е истински мъж“ и ще ме ревнува от другия. И сега изведнъж… Ох, колко ми беше обидно… Обидно… Владимир прослуша всичко, въздъхна и каза: „Хайде де, истински мъж.

В Австралия ли е? Щели да се срещнат. Може пък тогава да ми дадат сина“.

Моята светлинка затрепери. Като че ли всичко някак си потъмня. Разбирате ли… Владимир не ме ревнуваше. Разбира се, това чувство, ревността, не е хубаво. Но ми се искаше поне мъничко… мъничко да ревнува. Но Владимир сякаш ме даваше на другия с безразличие. Аз вече не можех да се сдържа и започнах да викам. Почнах да моля, да викам моята прамайчица да ми обясни какво съм направила не както трябва. Какво съм сбъркала? Къде съм съгрешила? Тя не отговори, докато Владимир не превърза и последната си рана. После каза с тъга: „Трябваше просто да обичаш, дъщеричке. Да мислиш за доброто на любимия, без да възвеличаваш себе си.“

Аз се опитах да й обясня, че съм искала само доброто. Но тя отново каза тихо: „За себе си ти пожела, дъщеричке, картини, музика, стихове и песни. Всичко ще се сбъдне, твоята мечта е силна. Знам, тя е за всички хора и за любимия твой, но сега да получиш земната любов за теб ще бъде все по-трудно. Ти ставаш звезда, дъще. На звездата се любуват, звездата обичат като звезда, не като жена.“

Прамайчицата не каза нищо повече. Аз изгубих контрол над себе си, викнах, опитвах се да обясня, да докажа, че не искам да бъда звезда, че искам да бъда просто жена и любима! Но никой не ме чуваше.

Помогнете ми, моля ви! Сега разбрах много неща. Не се боя за себе си, със себе си ще се справя. На Владимир му трябва повече време да се ориентира. Такава информация го отдалечава от Истината.

Нека се спре разпространението на тази касета. Тя внушава на хората и на Владимир, че аз съм идеал, звезда, че друг, а не той трябва да бъде до мен.

Аз не съм звезда. Аз съм жена. Аз искам да обичам онзи, когото аз искам да обичам.

Моят път не е определен само от мен. Аз сбърках. Помечтах, че ще стане така, че за мен ще говорят, ще ми посвещават стихотворения и песни, ще ме рисуват художници… Така и стана всичко.

Винаги се сбъдва всичко, когато мечтая. И това стана. Благодаря за стиховете и песните. Благодаря на поетите. Но аз сбърках. Просто си помечтах. Стихотворенията са необходими! Но аз не трябва да бъда звезда.

Всичко това исках, за да ме гледа и слуша Владимир. За да помни. За да ме помни. Но аз не знаех, когато мечтаех. Сега разбрах. Аз ставам звезда. Всички се любуват на звездата. А обичат само жената.

— Анастасия, защо така! Да се спре разпространението на касета, която хората сами презаписват, е невъзможно. Този процес е неуправляем. Никой няма да успее да направи това.

— Ето, виждате ли. Вие не можете. Но Владимир… Той е предприемач. Дори процесът да е неуправляем. Той все пак би предприел поне нещо. Но той не иска да прави това, защото се е примирил, че аз не съм му прилика.