Владимир Мегре
Пространство на любовта (10)

Сътвори своето щастие

Когато Александър прекъсна разказа си, не можах да се въздържа да не изразя своята неприязън към него:

— Вие сте ми ясен. Те са оставили палатките. Варелите също. Жалко, че сте се отървали само с побеляла коса. Блажена е тя, Анастасия. Всеки нормален човек от пръв поглед би разбрал, като ви види, би разбрал кой е пред него и какво иска. А тя тръгнала Душата си пред вас да излива.

— Тя всичко разбираше за какво сме дошли и какво искаме от нея. Разбираше. Но не говореше с тъмната страна на човешкото „Аз“. Тя я игнорираше, общувайки само с онази светлинка, която съществува в душата на всекиго. С това ни промени всичките. Аз, нали съм учен, увличах се от психология…

— И това ми било учен! За какво ти е била твоята наука, ако мислиш със задна дата.

— Така се случва, защото животът често подрежда по-точно и по-бързо събитията си. В допълнение Анастасия се оказа… Не, ще се предпазя да й давам определения, както и на другото явление…

— На кое?

— Как да го кажа?… Разбираш ли?… Онези старци и старици от забравеното в тайгата селце, те и сега настъпват срещу нас. И слабичкото момиченце с тънката тояжка е отпред…

— Накъде отиват? Къде?

— Срещу нас, срещу всички, които бяхме там. И ги видяхме. Мислех, че само с мен стават такива работи. Щом затворя очите си, веднага ги виждам. Понякога се появяват щом започна да извършвам някакви действия, които, според тяхното мнение са непотребни. Мислех, че това се случва само с мен, но разговарях и с другите… С тези, които бяха там, се случва същото.

— Е, хайде, така е в мислите ви, в представите ви.

— Каква е разликата? Все пак се налага да отстъпваме пред тях.

— Какво страшно може да има в някакви немощни старци без оръжие? От какво сте се уплашили?

— Засега и на мен не ми е ясно от какво се уплашихме? Може би престъпихме някаква граница на позволеното?

— Каква ти граница? Можеш да откачиш от такава философия. Може би трябва навреме да мислиш, когато правиш нещо!

— Всички трябва да се замислим…

— А откъде ти дойде на ум, че след разговора с Анастасия, съдбата на момиченцето, както и на майка й, се е променила? Дори и на селските жители?

— Нали ти казах, че се увличах от психология. Като учен мога да ти кажа — Анастасия напълно промени жизнената програма на Анютка.

Захвърленото на попечителство на старците болно детенце, малкото момиченце седеше безпомощно в ъгъла на мръсната къща и чакаше пристигането на майка си. Уверяваха я: „Ще дойде, твоята майчица. Ще играе с тебе, подаръци ще ти донесе“. Убеждаваха я, мислейки, че правят добро дело с лъжите си. А майка й през това време се пропила от безизходица. Лъжливите надежди обрекли детето на безплодни очаквания.

Така и ние в своя живот често чакаме да ни осени отгоре. Някой трябва да дойде и да ни направи щастливи, да измени съдбата ни. Не е ли това причината да действаме мудно или изобщо да бездействаме. Не се замисляме, че вече ни е дадено в изобилие от всичко и ние самите трябва да посрещнем с подаръци дошлия при нас.

Анастасия промени съдбата, бъдещето, с чистотата и искреността си. Само помисли, с най-прости човешки думи можеш да промениш съдбата.

Много пъти прослушвах записа на диалога на Анастасия и Анюта. Мисля, че ако някой друг беше поговорил по този начин с момиченцето, щеше да последва същият ефект. А трябва съвсем мъничко нещо, за да говориш като нея не трябва да лъжеш. Трябва просто искрено да пожелаеш да помогнеш на човека. Да помогнеш, а не да съчувстваш. Трябва да се освободиш от кармичните догми или по-точно да бъдеш по-силен от тях. Може да се поразсъждава за кармата, за безизходицата, за кармичната предначертаност при малкото болно момиченце. Но Анастасия се оказа по-силна от тази предопределеност. Тя просто не й обърна внимание. И всеки друг би могъл. Та нали всичко се направи с думи, с нашите обикновени думи. Само че е необходимо те да прозвучат в точното време и да се кажат в определена последователност. Това е трудно да се направи с ума. Възможно е онази чистота на помислите, за която говори Анастасия, и автоматичното подреждане на думите в определена последователност, да ги прави действени.

— Е, това са твои теории, предположения. Трябва да се види дали в реалния живот, в бъдещето ще се измени съдбата от някакви си там думи или не. Какво ли може да се промени в живота за това момиченце? Само ако се случи някакво чудо.

— То, чудото стана. Оказа се, че всички чудеса са в нас.

— Какво чудо е станало?

— Малката Анютка се препрограмира. Прекъсна и своята карма, и на околните.

— Какво значи „прекъсна?“ Откъде знаеш това?

— Знам. След известно време заминах отново за онова селце. Реших да занеса радиото си на Анютка, нали нейното не е в ред, и да поставя антена на покрива. Вървя към дома на Анюта по ремонтираните дървени мостчета. Преди това бяха съвсем изгнили, а сега всичко е подменено. „Брей, че откъде ще е дошло, — си мисля, — това благоустройство?“ Видях дядото на Анюта. Седи си на прага и си мие ботушите в една кофа. Поздравих го и му разказах за целта на посещението си.

— Добре, — казва дядото. — Влизай в къщата. Обувките ще трябва да си свалиш. Виждаш ли, имаме си нов ред.

Събух се на прага. Влязохме с дядото в къщата. Всичко вътре е по селски просто, но много чисто и уютно.

— Внучката въведе такъв ред, — съобщи дядото. — Дълго се стара. Излъска пода, изми всичко. Цяла седмица от сутрин до вечер като навита пружина. Почине малко и пак се захваща с чистенето. Кандардиса ме да варосаме стените. И сега, като вляза в къщата с ботуши, веднага взема парцала и започва да трие следите. Пантофи си нямаме. Вместо пантофи тя приспособи старите галоши. Обуй ги. Приседни.

Седнах на масата, покрита със стара, но чиста покривка. Тя беше протъркана на едно място и върху него, доколкото е успяла детската ръка, прилежно беше зашито цветно парцалче във вид на зайче. В средата на масата стоеше ръбеста чаша, в която стърчаха вместо салфетки ъгълчетата на добре подредени листчета от тетрадка.

— Гледам, започнали сте да благоустроявате вашето селце. И на вас властите най-после са обърнали внимание, щом са ремонтирали дървения тротоар, — казвам на дядото.

А той ми отговаря:

— Ами, властите не действат. Хич не им е дошло на ум на властите за нас. Тя, внучката, Анютка, като живак стана.

— Как? Ама Анютка ли? Та тя е още малка, за да ремонтира тротоара. Там дъските са тежки.

— Да, тежки са. Да… Веднъж се канех да тръгна на лов. Помолих съседката да наглежда Анютка. А внучката ми казва: „Върви, дядо, гледай си работата. Не се безпокой, аз сама ще се оправя. Само ми разреши да срежа с трион дъската, дето стои до сайванта“.

Позачудих се аз, но си помислих: „Нека детето си играе, щом й харесва“. Сложих дъската на една цепеница, дадох й трион, ножовка и заминах на лов. След това съседката ми разказа.

Анютка извадила парчетата от изгнилата дъска от мостчето. С връвчица взела размерите и по тези размери започнала да реже новата дъска. Половин ден пилила, казва съседката, но все пак се справила. След това замъкнала дъската до мостчето и я натъкмила на мястото на изгнилата.

— Че как тя, такава слабичка, мършава, е успяла да замъкне тежката дъска?

— Намерила си е помощник. Преди около два месеца се сприятели с един осиротял пес, сибирска лайка. Умря една бабичка на другия край на селото. А здравият пес остана. Още на погребението Анютка все го галеше. После му носеше по нещичко да похапне. От началото лайката не излизаше от двора, макар че в къщата нямаше никой. Там живееше само бабичката. Анютка храни кучето няколко дни. И то тръгна след нея. И сега я следва неотстъпно. Старият пес помага при всичките приумици на внучката. Ето, и дъската й помогнал да влачат. Анютка омотала дъската в единия й край с връв, почнала сама да я влачи, а песът хванал другия край със здравите си зъбища, и така я завлекли до мостчето. След това Анютка помолила съседката да й даде гвоздеи, взела моя чук и се опитала да прикове дъската към мястото й. Съседката видяла как внучката седи на мостчето и се мъчи да закове гвоздеите, наранила си ръката до кръв с чука. А кучето седи, гледа и скимти.

Отишла съседката, взела чука и заковала дъската с гвоздеите. На следващия ден, към вечерта, съседката вижда пак Анютка с кучето да влачат дъска. Друга дупка на мостчето да кърпят.

„Ти какво, Анютка, да не си решила да закърпиш всички дупки като заковеш нови дъски? Не можеш ли да си измислиш друга работа, момичешка?“ — пита я съседката. Внучката й отговаря: „Много е необходимо, леличко, така да се направи, че всички мостчета покрай къщичките да бъдат нови, без дупки. Току-виж дошли гости в някоя къща, ще минат по мостчетата, а по тях дупки, и веселото им настроение ще се изгуби. И моята майчица, когато си дойде, може да се разстрои като ги види такива непразнични“.

Съседката заковала и втората дъска. А след това започна да ходи по дворовете, да вика по всички: „Ремонтирайте мостчетата до къщите си! Не мога да гледам, как детето заради вашата немарливост се измъчва. Ръцете си до кръв нарани“. Ей така си ремонтирахме мостчетата, всеки до неговата къща. За да не слушаме караницата на жената.

— А сега внучката ви къде е? — попитах стареца.

— Помъкна боята до последната къща. Сигурно там ще спи, при старите Лосини. Да… Там може би ще преспи.

— Каква боя, за какво?

— Най-обикновена боя, блажна, ярко оранжева. Заменя риба за боя при кораба. Сега внучката ми си намери нова занимавка.

— Каква занимавка?

— Реши, че всички къщи трябва да изглеждат весели, радостни. Когато пристига корабът, който събира уловената риба, тя я заменя всичката за боя. А след това влачи кутията в някоя къща. Моли хората да си боядисат рамките на прозорците и вратите. И старците ги боядисват. Скоро ще дойде и моят ред. Ще ги боядисам. Защо да не ги боядисам. Може пък да е по-добре да се боядисат, ако къщите отвън ще изглеждат по-весели.

— А откъде взима рибата?

— Сама я лови. Всеки ден, поне две-три белорибици ще довлече сутрин, а се случва и повече. Поне веднъж да не беше донесла, ама не. Закачат се рибищата на нейните кукички. А аз трябва да ставам всяка сутрин с моя радикулит и това си е. „Ставай, дядо. Осоли рибата, да не се развали“. Всяка сутрин е така, — мърмореше без злоба дядото.

— Как успява да се справи с риболовните принадлежности сама?

— Нали ти казах, помощник си има Анютка, онази, старата сибирска лайка. Стар е песът, но умен, слуша я. За изпълнението на всички прищявки съдейства. Взима Анютка моя комбайн^[1] с пет кукички, закача стръвта и вечерта хайде с кучето към реката. Има си там едно любимо място. Единият край на влакното закрепва към клина на брега. След това надява другия край на влакното на пръчката, песът я хваща със зъби и плува. Плува дотогава, докато Анютка от брега припява след него непрекъснато: „Плувай, приятелче, плувай, приятелче“. Така кучето замъква комбайна докато Анютка му говори от брега. Като стигне до определеното място, Анютка започва да му говори друго: „При мен, приятелче, при мен, приятелче“. Песът пуска пръчката и се връща на брега. Е хайде, давай да спим.

Старецът се качи на печката. Аз легнах на старата дървена кушетка. Събудих се на разсъмване, излязох на двора и видях долу при реката Анютка. Хванала обръча, тя мъкнеше комбайна. Огромната сибирска лайка й помагаше. Впила зъби в обръча, тя се запъваше и отстъпваше назад. Те заедно влачеха комбайна с приличен улов. Анютка беше обута с гумени ботуши явно с три номера по-големи отколкото й трябваха. Беше обута на бос крак.

Когато уловът беше домъкнат до брега, тя взе сакчето и хукна да вади рибата. Лайката, опирайки се на лапите, държеше обръча в зъбите си. Анютка влезе във водата дълбока отколкото позволяваха ботушите й и водата навлезе в кончовете им. Измъквайки го на брега, тя свали от кукичките три съвсем прилични риби и ги сложи в торба. После заедно с песа, хванали въжето, помъкнаха шперплата, на който бе поставена торбата.

В ботушите на Анюта жвакаше вода и й пречеше да върви. Тя спря, свали единия ботуш, след това и другия и, стоейки с босите крака на студената земя, изля водата от тях. Отново обу мокрите ботуши и продължи своята работа.

Когато те с лайката заедно домъкнаха сутрешния улов до прага, аз погледнах лицето на Анютка и бях поразен. Пламтящи от руменина бузи, блестящи от решителност очички и загатната на устните щастлива усмивка. Тя нямаше нищо общо с онова жълто, бледолико, болнаво момиченце. Анюта започна да буди дядо си и той, пъшкайки, слезе от печката. Наметна куртката си, взе ножа и солта и тръгна да чисти рибата. Когато Анютка ме поеше с чай, аз я попитах защо всеки ден толкова рано влачи вкъщи риба.

— Чичковците от кораба, дето е на реката, идват и прибират рибата. Дават ми пари. Аз ги помолих да ми донесат боя за къщурките. Те ми я докараха в замяна на рибата. Донесоха ми и красив плат за рокля. За него им дадох цялото количество риба, която хванах за цялата седмица, — отговори Анютка и ми показа голямо парче великолепна копринена тъкан.

— Тук, Аня, има много повече плат отколкото е необходимо за една рокля. За какво ти е толкова много? — попитах аз.

— Не е за мен. Приготвих подарък за моята майчица когато тя пристигне. Аз ще й подаря и красив шал, и дълъг гердан ще й подаря.

Анютка извади от изтъркания стар куфар вносни чорапогащи, перлен гердан, великолепен шарен шал:

— Нека да не се тревожи моята майчица, че не може да ми купи подарък. Аз самата ще й купувам. За да не мисли майчицата ми, че животът й не се е подредил.

Аз гледах как тя радостно показва подаръците за своята майчица, цялата преливаща от щастие, радва им се и разбрах: — от напълно безпомощното, жалко и очакващо нечия помощ същество, малката Анютка се бе превърнала в деен, уверен в себе си човек. И е щастлива, че при нея се получава това, което иска. А може би и от друго е нейното щастие… Вече мисля, че щастието на всеки е вътре в него. То е в определено ниво на съзнанието. Само че въпросът е с помощта на какво да се достигне необходимото ниво. Анастасия помогна на малката Анютка. Ще успее ли да помогне на всички останали? Може би, ние самите трябва някак си да се научим да съобразяваме… — Александър замълча и всеки се замисли за нещо свое.

Загърнат в полушубката и положил глава на дървото, гледах ярките северни звезди. Струваше ми се, че те са съвсем близко над нас и също се грееха от пламъка на огъня. Опитах се да заспя.

След като дремнахме около три часа, на разсъмване ние с Александър отидохме при катера. Но преди да го отблъснем от брега, Александър изведнъж ми заяви:

— Мисля… Убеден съм. Не си заслужава да отиваш в тайгата. Няма да успееш да намериш Анастасия. Никой няма да успее. И ти също.

— Защо?

— Отиде си Анастасия. Отиде навътре в тайгата. Не можеше да не си отиде. Ако ти тръгнеш, може да загинеш. Не си приспособен за тайгата. А ти имаш още много да пишеш. Да изпълниш обещаното пред нея.

— За да продължа да пиша, ми е необходимо да чуя нейните отговори на множеството читателски въпроси. За възпитанието на децата, за религиите…

— Никой няма да я намери.

— Какво си заповтарял „Няма да я намериш, та няма да я намериш“. Знам къде се намира поляната, ще я намеря.

— Няма да можеш, ти казвам. Анастасия не може да не е разбрала, че е започнал ловът за нея.

— Какъв лов? Някой подкупва ли местните ловци? Като вас с Егорич?

— Ние с Егорич се опитваме да ги убедим да не й пречат, да не я тревожат. Когато не успеем да ги убедим, ги закарваме на противоположния бряг. Местните ловци не можеш ги подкупи, те си имат свои закони и свои ценности. За Анастасия те знаеха преди теб. Отнасяха се към нея с дълбоко уважение. Даже помежду си говореха предпазливо. Не им харесва да виждат чужд човек в тайгата. Пък и стрелят точно.

— Кой тогава може да я преследва?

— Мисля, че е този, който ни докара дотук, такива, каквито сме. И продължава да ни командва.

— По-конкретно?

— А по-конкретно, всеки сам трябва да прецени.

— Кого имаш предвид? Такива като Борис Мойсеевич ли?

— Той ли? Той е само средство. Нещо невидимо си играе с нас. И сега Борис Мойсеевич започна да разбира това и този, който стоеше зад него, също е разбрал.