Серия
Звънтящите кедри на Русия (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пространство любви, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Академик Щетинин

Кой е той? Свикнали сме да характеризираме човека като излагаме неговата биография, служебното му досие и звания. Но в дадения случай е безсмислено да се прави това. В Библията е казано: „По делата им ще ги познаете“. Делата на академик Щетинин са светещите от щастие детски лица и лицата на родителите на децата, които се обучават в неговото училище. Все пак кой е той? Наталия Сергеевна Бондарчук, която не е само заслужила артистка на Русия, но и член на управителния съвет на Международния център на Рьорих (неправителствена организация към ООН), каза:

— Общувала съм с много известни проповедници и учители от различни страни на света, но никъде не съм била до такава степен изненадана, както тук. Възможно е тук да сме се докоснали до великия Ведун. Ведун не затова, че познава древните Веди, а затова, че на него му е известно онова, което за много от нас е незнайно.

Аз също бих искал да изкажа своето впечатление от срещата ми с Михаил Петрович Щетинин, но не съм специалист в областта на образованието и моите определения ще бъдат неточни. Затова ще се постарая, без изкривяване, да предам онова, което той самият говори.

Наталия Сергеевна, нейният кинооператор, Михаил Петрович и аз вървяхме по коридора на училището. В хола, който не беше отделен от коридора със стена, около подредените маси седяха деца на различна възраст. Те, всички, бяха увлечени от някаква неразбираема работа. Нито ние, нито камерата на кинооператора ги отвлякоха от нея. Някои от седящите на масите деца от време на време ставаха, отиваха някъде и се връщаха отново. Понякога отиваха при висящите на стената рафтове с цифри или просто се разхождаха замислено в стаята. Някои разговаряха помежду си, нещо доказваха, обясняваха един на друг.

— Михаил Петрович, какво става тук? — попита Наталия Сергеевна.

— Тук вие виждате един опит за среща. Ако тя се осъществи, децата ще могат да усвоят курса по математика, който се преподава в нормалното средно училище за не повече от година. Такава задача стои пред тях. Това ще стане с тези, които успеят да се срещнат с владеещите вече подобни знания. А това зависи от техните отношения, доколко те ще бъдат открити и съответно техните полеви структури ще могат да си разменят информация. Известна е сред хората така наречената любов от пръв поглед, когато влюбените се разбират от половин дума. Единият още не е казал, а другият вече е разбрал. Виждате, че тук се прави всичко възможно децата да бъдат освободени, свободни. Тук те могат да задават спокойно всякакви въпроси, да стават, да влизат И излизат. Важното е да се запазят отношенията.

Много е важно детето да работи върху взаимоотношенията. И този, който организира процеса, също. Затова премахваме задръжките. Както виждате, ние не акцентираме вниманието на възрастта. Петнадесетгодишният Иван Александрович седи до десетгодишната Маша. Тук се намира и студентът Сергей Александрович, който тази година завършва университета.

— А на колко години е студентът, който завършва университета?

— Сергей Александрович през тази година ще навърши осемнадесет години.

— Той завършва университета на седемнадесет години?

— На седемнадесет ще стане през това тримесечие, но ние по принцип се стремим да не използваме понятието възраст. Това е много важно. Обърнете внимание, тук учителите като че ли се сливат с учениците. Истина е, че тази година е особена. Тук се намират тези, които не можаха да вземат участие в строителството на къщата. И пред тях стои задачата да усвоят курса по математика за средното образование, за да предадат после своите знания на работещите сега в строителството. И това ще стане, защото при тях се заражда система на взаимосъгласувани елементи на интеграция.

На нашата родова памет е известно устройството на Космоса и начините на живот в космическото пространство. Затова е изключително важно да не се допускат мисли, че те нещо не знаят. Ако някой от обясняващите допусне в себе си такава мисъл, естествено неговите ученици няма да знаят. Основното за обясняващия е да влезе във връзка с ученика за решаване на задачите. Тогава обучението тръгва от само себе си. Да не концентрира вниманието си на обучението, на запомнянето. Да не допуска мисълта, че някой някого учи. Когато си сътрудничат, те престават да чувстват кой от тях е ученик и кой учител.

В процеса на решаване на задачи не се получават необходимите знания, а фактически спомени от забравеното. Това е рефлекторната дъга, спомняте ли си при Павлов стимулирането на реакцията. „Ако има необходимост — аз решавам“.

Много е важно това, което те правят, да има непосредствено отношение към обкръжаващите ги хора. И сега те учат за себе си, а това е много важно. Те са притеснени от това, че след няколко дни ще трябва да предадат усвоеното на други. За тях не е важна оценката. Те разбират, че ще трябва на другите да обясняват всичко.

На тях им е възложено началото на учебния процес. Всеки си има определена група. Той наблюдава как работят на строителната площадка тези, на които ще трябва да предаде знанията си, и се безпокои групата му да не изостава от другите. Голямо значение има мотивът — да служиш на другите. И ако те на нещо се учат, това е да разбират Душата, стремежите, мислите на другия човек. Тук не е важна математиката сама за себе си, а математиката заради движението към Истината. И колкото по-мащабен е мотивът — „заради какво“ — толкова по-успешен е процесът на придвижване в областта на знанието.

Важно е да бъдат в атмосфера на искреност, не трябва да има обиди, раздразнения. Думата „не така“ въобще отсъства. В староруския език няма дума за пречка, спънка за движението, няма лоши думи. Хората в древността не са наричали нито едно явление с лоша дума. То не съществува, не трябва да акцентираме на него. Лошото не съществува. Ако сте стигнали до задънена улица, думите във връзка с изхода от нея означават: обърни се надясно, наляво, качи се нагоре, като подсказване да вървиш, а не да фиксираш — „стоиш неправилно“. Днес русофобите кощунстват, казвайки „да се изкажеш по руски“, разбирайки нецензурни изрази — това не е руско. Кобзев има много точен изказ на тази мисъл:

У нашите предци, славяни,

Сред делата с голямо значение

Винаги към речта и словото

Е имало особено уважение.

Това е много точно. Затова при тези, които работят с тях, словесният ред трябва да бъде дълбок, изключващ случайните думи, отвличащи от Мисълта. Голямо значение имат думите, стоплени от чувство.

Истината, наследството — това е духовното. Необходимо е детето да се впише в естествения космически процес — вечното самовъзпроизводство. Тогава ти ще си подарил на детето вечността, радостта от живота, истинското съществуване. Не лъжливите форми: „Ето, моето момче, купил съм ти риза, панталони, обувки… — сега вече мога да умра“. А какво си дал на сина си? Та твоите подаръци са само за един сезон! Ако беше дал на сина си своето достойно име, своята чест, своето дело, своите приятели, благоденстващ народ. Ако си му дал разбирането на Истината за съществуването и мъдрия живот, тогава би могъл да кажеш: „Сине, аз ти дадох най-главното, най-важното. Ти ще бъдеш щастлив. Ти ще си купуваш ризи и ще строиш къщи. Ти сега знаеш как се прави това“.

Като слушах изказването на академик Щетинин и наблюдавах неговите взаимоотношения с децата, забелязах, че те си приличат с това, което говореше за децата Анастасия и се чудех: „По какъв начин могат така еднакво или почти еднакво да мислят самотната отшелница в сибирската тайга и този побелял академик? Защо изобщо той говори с мене? Защо ни прие така топло, подреди масата, нахрани ни? Развежда ни из училището, всичко ни показва. Защо? Кой съм аз за педагогиката? Никой. Бивш тройкаджия. Ясно, явно пак тя се е постарала.“

Разбира се, че попаднах в училището на академик Щетинин само благодарение на Анастасия. Но за нея ние с Щетинин не говорихме. Говорихме си на различни житейски теми. При всяко мое пристигане отивахме да видим как върви строителството на необикновената къща — храм. За книжката каза много кратко: „Това е много точна книга“ и толкова.

А няколко дни след като бях в училището с групата хора, дошли на конференцията, когато им показах Настенка и я помолих да стопли с погледа си всички, се случи следното. Вървяхме с Михаил Петрович по коридора на училището, а аз я търсех с очи. Търсех Настенка, както всички търсят това, което излъчва светлина.

— Угасна Настенка, — изведнъж произнесе Щетинин, — опитвам се сега да й възстановя силите. Става, но трудно. Време ще трябва, за да се възстанови.

— Как угасна? Защо? Нали тя е силна, какво се е случило?

— Да, тя е силна. Но и емоционалният изблик от нейна страна беше много силен.

Стоях в кабинета на Щетинин зъл и ядосан на себе си. Ех, защо? На кого се мъчех да угодя, та почнах да доказвам? Да доказвам въпреки думите на Анастасия:

„Нито плътта ми, нито чудесата, които се правят за пред публиката, не ще влеят в невярващите светлината на вярата… Това само ще увеличи раздразнението на тези, на които не им харесва чуждия мироглед“.

„Край! Стига! — мислех си аз. — Няма да доказвам и няма да пиша. Стига толкова. Добре се издокарах“. Мислех наум, но изведнъж Щетинин каза:

— Не трябва да спираш да пишеш, Владимире. — Дойде до мене, сложи ръката си на рамото ми и гледайки ме в очите, подкара някаква мелодия. Побелелият академик вземаше високите тонове, но още по-учуцващо беше това, че той изпълняваше мелодия, подобна на тази, която пееше в тайгата Анастасия.

Насочвайки се към изхода на училището, аз все пак видях в хола, където сновяха деца, седналата на стол Настенка и се приближих към нея. Тя стана, вдигна главата си и нейните малко изморени очи след миг запламтяха, дарявайки Светлина и топлина. Сега аз разбирах — тя отдава своята енергия и топлина и ще даде всичко, ще даде без остатък, за да помогне на онази, другата, сибирската Анастасия, на нейната мечта, станала сега тяхна обща мечта. Какво става тук? В какво е силата на тази мечта? Защо те?… С пълно себеотдаване… И този детски поглед… Стига ли един живот, за да стане човек дори и мъничко достоен за този поглед? На глас й казах:

— Здравей, Настенка. — А наум: „Недей, не трябва, Настенка. Благодаря. Прости ми…“

— Ще ви изпратя. Ние с Лена ще ви изпратим до колата.

Докато колата не навлезе в завоя, аз гледах малките и все повече смаляващи се фигурки, застанали в началото на пътя под фенера до къщата-кула. Те не ни махаха с ръце на прощаване. Всяка държеше едната си ръка вдигната нагоре, с длан насочена към отдалечаващата се кола. Аз знаех, по-рано Щетинин ми беше обяснил. Този жест означава: „Ние насочваме своите Лъчи на доброто. Нека те бъдат с тебе, където и да се намираш“. И отново дойде изгарящата мисъл: „Какво е необходимо да направя, да създам, как да стана такъв, че да бъда аз достоен за вашите Лъчи?“