Серия
Звънтящите кедри на Русия (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пространство любви, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Неканени гости

Александър започна да говори по сибирски спокойно, но все пак се чувстваше вътрешното вълнение в душата на побеляващия млад сибиряк.

— Когато четях твоята книга „Анастасия“, бях аспирант в Московския университет. Увличах се по философия и психология. Изучавах източните религии с удоволствие. И изведнъж — Анастасия… Не след девет земи в десета, а тук, наблизо, до моя дом, в Сибир, където съм се родил и аз. Почувствах голяма сила, логика и смисъл в нейните думи. Почувствах нещо родно, значимо. Пред това необичайно усещане, което се роди в мен, избледняха чуждите учения. Захвърлих всичко и се втурнах към къщи, все едно от тъмнината към светлината се втурнах. Поисках да видя Анастасия, да поговоря с нея. Върнах се вкъщи и започнах да пътувам с Егорич на катера към мястото на брега, което си описал в книгата. Пресметнахме го ние с Егорич. От време на време и други се опитваха да се срещнат с Анастасия. Разпитваха ни за мястото, но ние никого не сме водили там. Местните жители имаха достатъчно ум и съобразителност в главата си, за да не поощряват поклонниците. Но веднъж ние, по-точно аз сам, без Егорич, закарах на това място цяла група.

— Защо си го направил?

— Тогава ми се струваше, че постъпвам правилно, че е за добро. Бяха шест човека. Двама големи учени, които по всичко изглеждаше, бяха с големи възможности. Или тези, които стояха зад гърба им, ги имаха. Останалите четирима бяха охрана, въоръжени с пистолети. Имаха и друго оръжие. И радиостанция имаха. Поканиха ме да им бъда водач. Съгласих се. Не заради парите. Първо дълго говорих с тях. Те не криеха, че целта на експедицията е срещата с Анастасия. Техният ръководител, побелял, приятен на вид човек, Борис Мойсеевич, разбираше, че Анастасия може да направи за науката повече от много научни институти. Канеха се да я изведат от тайгата, да й създадат условия за живот в резерват. Да й осигурят охрана. Борис Мойсеевич казваше:

— Ако ние не го направим, ще го направи някой друг. Пък и всичко би могло да се случи с Анастасия. Тя е изключително явление, ние сме длъжни да го пазим и изучаваме.

А помощникът на Борис Мойсеевич, Станислав, интелигентен млад човек, макар и задочно, бе влюбен в Анастасия. Аз бях съгласен с техните аргументи. Те наеха малък кораб. С камион доставиха варели със самолетно гориво.

Когато пристигнахме на мястото, поставиха на високия бряг палатки и извикаха по радиостанцията вертолет. Той беше обзаведен с апаратура за аероснимки, видеокамера и още някакви необикновени уреди. Хеликоптерът летеше всеки ден ниско над тайгата и правеше снимки квадрант след квадрант.

Двама от учените преглеждаха всеки ден снимковия материал. Самите те понякога излитаха с вертолета към някое заинтересувало ги място. Те търсеха поляната на Анастасия, на която планираха да кацнат. Представях си с какъв грохот ще кацне вертолетът на полянката, разгонвайки всичко живо. Спомних си за малкото дете на Анастасия и си помислих, че той може да изплаши и него. Предлагах на учените след като определят местонахождението на поляната, да не приземяват вертолета там, а да се направи карта и да се стигне дотам пеша. Но Станислав обясни, че за Борис Мойсеевич ще бъде трудно да измине дългия път през тайгата. Той споделяше моите опасения, отнасящи се до нарушаването на спокойствието на обитателите на тайгата, но ме уверяваше, че Борис Мойсеевич ще може да успокои Анастасия и детенцето. Всичко се случи на четвъртия ден.

— Какво се случи?

Когато вертолетът излетя за поредните видео — и фотоснимки, а всеки от нас се занимаваше с нещо, един от охранителите видя, че към лагера ни от към тайгата се приближава самотна женска фигурка. Той съобщи за това на Борис Мойсеевич. Скоро целият лагер гледаше към приближаващата се жена. Тя беше облечена с тънка блузка, дълга пола, а на главата й имаше кърпа завързана така, че закриваме челото и шията й. Стояхме вкупом. Отпред бяха Борис Мойсеевич и Станислав. Жената се приближи към нас. В очите й нямаше нито смущение, нито страх. Очите… Необикновените й очи гледаха хората нежно, с доброта. Ставаше ни някак по-топло от нейния поглед. Струваше ни се, че тя ни гледа не всичките едновременно, а всекиго поотделно. Обхвана ни някакво неразбираемо вълнение. Като че ли забравяйки за всичко, всеки от нас се опияняваше, наслаждаваше на топлината, излъчваща се от необикновените й очи. Никой дори не се сети да й предложи да поседне след дългия път.

Тогава тя ни заговори първа. Със спокоен и необикновено добронамерен тон каза:

— Добър ви ден, хора.

А ние стоим и мълчим. Първи заговори с нея Борис Мойсеевич.

— Здравейте — отговори вместо всички. — Представете се, моля, коя сте вие?

— Казвам се Анастасия. Идвам при вас с молба. Моля ви, върнете своя вертолет. Той е неблагоприятен за тези места. Вие търсите мен. Ето ме. Аз ще отговоря на вашите въпроси, на тези, на които мога.

— Да, ние ви търсихме. Благодаря, че дойдохте сама. Толкова проблеми отпаднаха — проговори Борис Мойсеевич. Той дори не й предложи да седне, макар че до палатката имаше маса и сгъваеми столове, и не извика Анастасия настрана от нас. Изглежда и той се обърка от неочакваното й появяване и започна веднага да говори за целите на нашето пристигане:

— Да, чудесно… Вие сама дойдохте при нас, а ние всъщност затова сме пристигнали. Не се безпокойте, ще върнем хеликоптера.

Борис Мойсеевич даде разпореждане на шефа на охраната да се свърже по радиостанцията с командира на вертолета и да се върнат в базата. Заповедта веднага беше изпълнена.

След това той се обърна към Анастасия и вече по-спокойно и уверено заговори:

— Анастасия, сега ще дойде хеликоптерът. Вие ще се качите на него заедно с нашите сътрудници. Ще им покажете поляната, където живеете със сина си. Ще се приземите там, където вие покажете и ще вземете сина си. Ще ви закараме в резерват в Подмосковието. Там всичко ще бъде подредено както вие кажете. Там никой няма да ви безпокои. Резерватът има непрекъснато охрана. След вашето заселване тя ще бъде засилена. Само понякога, в удобно за вас време, ще общувате с учените. Те ще бъдат достатъчно подготвени хора. Ще ви бъде интересно да разговаряте с тях. И за тях ще бъде интересно да чуят вашите виждания за някои природни и социални явления, вашата философия. Ако пожелаете, ще имате най-достойния помощник. Това ще бъде човекът, който винаги ще бъде редом с вас, ще може да ви разбира от половин дума. Независимо че е млад, той е много голям учен, много талантлив. Освен това е влюбен във вас. И вие, както си мисля, сте достойни един за друг, бихте могли да станете чудесна, щастлива двойка. Той ви заслужава не само заради знанията и интелигентността си, но и заради начина си на живот. Той е тук. — Борис Мойсеевич се обърна към Станислав, посочи го с ръка и го извика: — Ела, Станиславе, какво стоиш там? Ела се представи.

Станислав се приближи, застана срещу Анастасия и леко смутен заговори:

— Направо ме сватоса Борис Мойсеевич. За вас, Анастасия това може да е неочаквано, но аз действително съм готов да ви направя предложение. Готов съм да осиновя вашето момченце и да се отнасям към него като към мое дете. Готов съм да ви помогна в разрешаването на много проблеми. Моля да разполагате е мен като с приятел.

Станислав елегантно склони глава пред Анастасия, взе ръката й и я целуна. Той беше елегантен и красив. И ако Анастасия беше облечена в други дрехи… Те действително биха били красива двойка.

Анастасия отговори любезно и приветливо:

— Благодаря за доброто отношение към мен… Благодаря, че се безпокоите за мен — и добави: — Ако вие действително се чувствате достатъчно силен, за да управлявате своята любов, да правите живота на друг човек по-щастлив и пълноценен, може би ще си спомните за жените от вашето обкръжение, за някоя, която е неудовлетворена от живота си, нещастна жена. Обърнете й внимание, обикнете я, направете я щастлива.

— Но аз искам да обичам вас, Анастасия.

— Аз съм щастлива с друг. Не хабете усилията си за мен. Има жени, които се нуждаят от вас.

Борис Мойсеевич реши да помогне на замлъкналия Станислав:

— Този, другият, с когото вие, Анастасия, се е случило да се срещнете? Вие, разбира се, имате предвид Владимир. Той съвсем не е най-добрият представител на обществото ни.

— Подобни оценки от вашите уста няма да променят чувствата ми. Не съм в състояние да ги управлявам.

— Все пак защо Сте се Срещнали именно с Владимир? Човек, който е далеч от духовността, науката, та дори от нормалния начин на живот. Та той е само един най-обикновен предприемач. Защо сте обикнали точно него?…

— В един момент изведнъж започнах да разбирам — продължи Александър — че Борис Мойсеевич, Станислав и цялата група имат ясно поставена цел — по всякакъв начин да хванат, да вземат Анастасия със себе си и да я използват за някакви свои цели и интереси, въпреки нейната воля. И не е важно чия е идеята, дали е тяхна или на някой висшестоящ, те ще се опитат да осъществят замисъла си. И никакви, дори и най-убедителни доводи, няма да ги спрат.

Може би Анастасия също разбираше това. Без съмнение тя не можеше да не знае и да не чувства намеренията им. И въпреки това се отнасяше към застаналите срещу нея мъже като към добри и близки хора. Искрено и откровено говореше с нас за най-съкровеното и това нейно отношение, искреността й възпираше, по-скоро забавяше прилагането на насилие. Тя така успешно парираше опитите на Борис Мойсеевич и Станислав да охладят отношението й към тебе, че правеше безсмислени разсъжденията им на тази тема.

Казват, че влюбената жена вижда в този, когото обича, само доброто, каквото и да прави, независимо какво прави и какъв е в действителност. Но нейните аргументи бяха от друг характер. Когато премина първото вълнение от появяването на Анастасия, аз успях тайничко да включа диктофона.

След това често прослушвах и анализирах казаното от Анастасия. Помня всичко. И това „всичко“ преобръща съзнанието.

— Какво преобръща съзнанието? — Беше ми интересно да разбера как се е изказала Анастасия за мен. И Александър продължи:

— След въпроса на Борис Мойсеевич: „Защо обикнахте именно него?“ — Анастасия отговори просто:

— Безсмислено е да ми задавате такъв въпрос. Никой от влюбените не може да обясни защо обича именно този, когото обича. За всяка влюбена жена най-добър и значим в целия свят е един, нейният избраник И за мен моят любим е най-добрият.

— И все пак вие, Анастасия, не можете да отречете абсурдността на избора си. Дори и да е станало случайно, все пак е абсурдно. Вашата воля, способности, аналитичност на ума трябва да охладят първоначалния порив, да ви обяснят цялата несъстоятелност на този човек в сравнение с другите. Помислете върху това.

— Тъкмо размислите говорят за обратното. В дадения случай е безполезно да се губи времето точно за тях. Те само увеличават загадъчната необходимост на случилото се. Трябва да се приеме всичко така, както е.

— Да се приеме абсурдът? Парадоксът?

— Така изглежда само на пръв поглед. Вие сте изминали дълъг път от Москва дотук. Преодолели сте трудности, за да стигнете до това място на брега. Задавате ми въпрос за моята любов. Но не подозирате, че всъщност това е истинският парадокс, че по-голяма яснота относно тази любов дават самите събития, станали в Москва. И е по-добре да размислите именно върху тях. Не е било необходимо да идвате чак дотук, или да пътувате толкова надалеч.

— Какви събития са станали в Москва?

— На пръв поглед изглеждат обикновени. Но само външно. Владимир, както казвате е простоват и с нищо незабележим, порочен човек. Захвърляйки всичко, пристигнал от Сибир в Москва веднага след срещата си с мен. Той е дошъл, за да спази дадената си пред мен дума — да организира сдружение на предприемачите с по-чисти помисли. Той вече нямал пари, но действал.

В Москва, на ул. „Токмаков“ №14, има двуетажно сграда. Там по-рано са работили хора, оглавявали първото обединение на предприемачите. По-късно ръководителите на обединението си тръгнали. Обединението умирало.

Владимир влезе в тази сграда и в пустеещите големи и малки кабинети настъпило оживление. Там той пишел писма, адресирани до предприемачите. Работел от ранно утро до късна вечер в кабинета си. Там и спял. При него идвали хора, намерили се и такива, които започнали да му помагат, повярвали на него и на това, което той правел. Аз го помолих за това, когато той беше при мен в тайгата, на моята полянка. Аз разказах на Владимир колко е важно всичко това.

Аз съставих и му изложих плана за действие. Целта можеше да се постигне, изпълнявайки плана в последователността, в която беше построена моята мечта. Но първо трябваше да се напише книгата. С нейна помощ да се обяснят много неща и да се разпространи информацията. Книгата имаше за цел да намери и обедини предприемачите с чисти помисли, за да дадат средства за осъществяването на плана.

Но Владимир правеше всичко както сам го разбираше и смяташе за правилно. Той почти не си спомняше за мен. Разбра значимостта на замисленото и живееше с него. Вървеше по пътя си, нарушавайки последователността.

По такъв начин целта не можеше да се достигне. Но той не знаеше това и действаше с невероятно упорство и изобретателност. Започнаха да му помагат и други хора, повярвали в идеята. Бавно започнаха да прорастват кълновете на новото обединение на предприемачите. Беше невероятно. Те се събираха заедно. Това бяха действително предприемачи с по-чисти помисли. Списъкът с адресите им съществува, може да се убедите.

— Ние прегледахме този списък. Той беше публикуван в първото издание на книгата. Трябва да ви разочаровам. В списъка бяха включени и такива предприятия като завод „Кристал“, например, московският завод, произвеждащ спиртни напитки. Неговата продукция е несъвместима с духовните разбирания.

— Всичко в света е относително. И завод „Кристал“ може би не е най-лошият в сравнение с други. Освен това ставаше дума за замисли, които могат да променят всичко. Материята на днешния ден е плод на вчерашния замисъл.

— Мога да се съглася с такова изказване. Но все пак вашият Владимир не можа да организира обединението на предприемачите с чисти помисли. Уверявам ви, Анастасия, че не сте заложили на подходящия човек.

— Като наруши предначертанията на събитията, естествено Впадимир не можеше да стигне до целта. Той нямаше елементарни възможности и средства за разпространяване на информацията, дори извън пределите на Москва. Стекоха се и неблагоприятни обстоятелства. Той се лиши от кабинетите за продължаване на своята работа, средствата за връзка и мястото за нощуване. Напусна сградата на ул. „Токмаков“. Напусна я с малка група хора — московчани, които му помагаха, но без средства за съществуване, без възможности да заплаща работата на помощниците си, без да има жилище и даже зимни дрехи. Напуснал семейството си и изоставен от семейството си. А знаете ли за какво говореше той с групата московчани, вървейки към метрото по замръзналата улица? Той обсъждаше как да започне всичко отначало. Дори и при тези обстоятелства и състояние, той строеше планове, опитвайки се да предприеме нещо. Той е предприемач. Московчани вървяха след него, слушаха го, вярваха му. Те го обичаха.

— За какво, позволете да ви попитам?

— Ами попитайте ги, попитайте тези московчани — защо, какво са открили в него. Отидете в сградата на ул. „Токмаков“ и попитайте охраната защо те, сменяйки се на дежурствата, му носеха в бурканчета ядене и всеки се стараеше да го нахрани. И се стараеха да го правят така, че да не го обидят.

Те, охранителите, които не му бяха подчинени, приготвяха супи, борш и ги носеха, за да хапне нещо домашно. Те го обичаха. Защо?

Когато влезете в това здание, поговорете и с красивата жена, бивша актриса, която работеше там като секретарка. Тя изигра главната роля на добрата девойка от друга планета във филма „По трънливия път към звездите“. Изпълни я много добре в един хубав филм, призоваващ да пазим и обичаме Земята. Попитайте я, защо тя, работейки в друга фирма, намираща се в същата сграда, се стараеше скришом да помага на Владимир и наистина му помагаше. Защо тя се стараеше да занесе на моя любим кафе или чай на обяд? Тя представяше нещата така, сякаш нейната фирма я снабдява със сладки, захар и чай. В действителност носеше всичко от къщи. Тя го обичаше. Защо?

А той, Владимир, въпреки всичко губеше сили и умираше. Физическите му сили свършваха. Дори и в предсмъртно състояние се опитваше да достигне целта. Да, той е предприемач. И има силен Дух.

— Анастасия, говорите чрез алегории. Какво означава „въпреки всичко умираше“? Това в преносен смисъл ли е?

— Не, в пряк. Няколко дни, когато беше в Москва, неговата плът беше почти мъртва. Обикновено в такова състояние хората са неподвижни. А той ходеше и действаше.

— Може би благодарение на вас, Анастасия?

— През тези четиридесет и два ужасни часа нито за секунда, нито за миг не престанах да го топля със своя Лъч. Но това не беше достатъчно. Моят малък Лъч не можеше да задържи живота в тяло, в което отслабва Духът. Но Духът на Владимир се бореше. В своите стремежи той не забелязваше пристигналата смърт. Духът помогна на моята малка светлинка. После се присъединиха и други светлинки. Съвсем, съвсем слабички и неосъзнати, но те бяха там. Тези светлинки бяха на хората от неговия кръг в Москва, които го обичаха.

Почти мъртвата плът започна да се изпълва с живот. Смъртта отстъпва пред искрената Любов, ако тя е достатъчна, Безсмъртието на човека е в любовта, в способността му да възпламенява любов към себе си.

— Мъртвата плът не може да ходи. Вие все пак говорите алегорично, не научно.

— Критериите на човешките науки имат временен характер. Има Истини, които не са само за днешния ден.

— Но как тогава да убедим днешните учени? Необходими са ни показанията на безпристрастни уреди.

— Добре. Курската гара. Там, в метрото, има фотоапарат. Тези дни Владимир си направи там малка цветна снимка за пропуск. Тази снимка може би все още се намира в сградата на „Ленински проспект“ №2. Във Владимир може би има още една. Погледнете я внимателно и ще видите всички признаци на мъртво тяло. Автоматът е фиксирал даже потъмняването на трупа и петната по лицето. Но ще видите и живот в очите. Духът на борбата.

— И все пак, само вие бихте могли да го спасите, Анастасия. Кажете, защо изразходвате именно за него толкова усилия? Защо?

— Не само аз съм съпричастна към спасението. Попитайте тримата московски студенти защо са наели за своя сметка квартира за него? Защо, когато той най-после разбра и започна да пише книгата, те, по време на сесия, работейки където им падне, набираха през нощта текста, написан от Владимир, на своите компютри? Защо? Вие може да зададете този въпрос на много московчани, които бяха до него в трудните моменти. Разкриването на тайната е в тях, а не в мене. Защо Москва, нейните хора, го пазеха, помагаха му и му вярваха?

Тя, Москва също пишеше книгата. Аз съм възхитена от този град! И се влюбих в него! Никакви бучащи машини, безумни катаклизми, създавани от технократичния ни свят, не ще успеят да изтрият в Душите на живеещите там хора възприятието на доброто и любовта.

Много от хората в този град се стремят към доброто и светлината — към Любовта. През гърмящите механизми и суетата, те чувстват великата й сила и нейната Благодат.

— Но, Анастасия, онова, което говорите, действително е невероятно и разтърсващо. То не би могло да става само по себе си. Това още веднъж доказва невероятните ви способности, невижданите възможности на Лъча, който владеете. Вие явно сте осветявали с него московчаните, контактуващи с Владимир. Нали няма да отречете, че е така? И че всички чудеса сте ги създавали вие?

— Любовта твори чудеса. Действително аз докосвах внимателно със своя Лъч светлина всички, с които общуваше Владимир. Но аз само малко усилвах вече съществуващите в тях чувства на добро, любов, стремеж към светлина. Само усилвах това, което го имаше в тях. И книжката беше издадена в Москва. Първият тираж беше малък, а книжката — тъничка. Но хората я купуваха. Тя се разпродаваше бързо. Владимир не изопачи случилите се в тайгата събития, той честно описа изпитаните от него чувства. За много от читателите аз изглеждах умна и добра, а Владимир — глупав и ограничен. Хората четяха разказаното, без да отчитат, че Владимир се е намирал на четири очи с мене в глухата сибирска тайга. За него всичко тогава беше необичайно. Неизвестно е кой друг би могъл без екипировка да стигне толкова навътре в тайгата. И как би се държал, ако види това, което видя той. Владимир честно е описал събитията. А за много хора започна да изглежда глупав. Ето и вие задавате въпрос: „Защо именно той?“ И защо го обичам толкова много?

Когато се пишеше книгата, Владимир вече беше осмислил по друг начин много от нещата. Той много бързо осмисля всичко. Тези, които имаха възможност да разговарят с него, не можеха да не забележат това. Но Владимир не се стремеше да разкраси себе си, онзи, предишния Владимир.