Серия
Звънтящите кедри на Русия (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пространство любви, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Системата

Анастасия отиде да се подготвя за кърменето на сина, а аз замислен отново тръгнах на разходка из гората.

Два фактора ме разстройваха. Бяха неприятни за мен. Първият — като баща аз не намирах за себе си никаква ниша, в която бих могъл да участвам във възпитанието на сина си. Разбра се, че не бих намерил по-интересни играчки от тези, които вече има. Храна да му се носи дотук също е излишно.

Майчиното мляко, пресният цветен нектар, после орехите, ягодите… Разбира се, че не може да се замени живият продукт с детски смеси в пакети. И все пак, в главата ми трудно се побираше такава ситуация. Та нали Анастасия няма нищо и в същото време не се нуждае от нищо, дори спокойно осигурява и детенцето.

По телевизията рекламират толкова играчки и разни приспособления за деца, че ти се струва, че без тях детето не би могло да преживее, а тук те са безсмислени, дори нещо повече — вредни. Тук даже и креватче не е необходимо. Разбира се, че в такова креватче като мечката и при четиридесетградусов студ няма да замръзнеш. И не е необходимо да се перат чаршафчета и пеленки. Освен това мечката е голяма чистофайница. Всеки път се стърже с ноктестата лапа под мишниците като с четка, изтрива в тревата гърба си, дебелите си части, а после се къпе. Излиза от водата, изтръсква се, пръските летят на всички посоки, ляга по гръб да си суши корема и след това отново си разчесва козината. Анастасия ме заведе при нея, разреши ми да пипна мястото, където спи малкият. Мекичко е там, чистичко и топло.

Но ако от мен не се изисква нищо по отношение на материалното осигуряване, бащата трябва да участва във възпитанието, това вече е задължително. Само че как? Може би трябва да поискам решително и твърдо отговор от Анастасия? Нали изпълних условията й да не пипам детето, не настоявах и да се използват донесените за него подаръци.

Второто ми разочарование беше, че няма да мога да изпълня молбата на читателите и да изложа конкретно описана система за възпитание на децата. В писмата има много въпроси за децата и на срещите с читателите те винаги ги задават. Аз обещах, че непременно ще разпитам Анастасия затова, ще изложа в следващата си книга системата, по която техният род от поколение на поколение е възпитавал децата. И ето ти на! Тя въобще отрича системата. Нещо повече, казва, че която и да е система е вредна. Разбира се, че не може да бъде така. Трябва да има поне една правилна на читателите и на срещите нямаше нито един въпрос за възпитанието на децата, адресиран към мене. Всички молеха за отговор Анастасия и ако хората й се доверяват повече отколкото на нормалните специалисти в нашето общество и, повече отколкото на мене, тогава тя да си отговаря на поставените въпроси. Именно тя е задължена да отговори. А моята работа е да изложа всичко в книгата. И без това си имам достатъчно много работа с издаването на книгите.

Анастасия се освободи от своите работи, дотича весела, на лицето й — руменина:

— Всичко свърших. Нашият син заспа. Ти скуча ли тук сам?

— Размишлявах.

— За какво?

— Затова, че няма какво повече да пиша в книжката ми. Аз ти казвах, че хората чакат отговори на конкретно поставени въпроси. Хората се интересуват от възпитанието на децата. А какво ще напиша аз за възпитанието? Е, ще опиша как общуваш с детето, как живее то. И какво от това? В условията на нашия живот такива методи са неприемливи. Няма всеки да хукне да отглежда мечка или вълчица, да тренира орел, пък и полянка с чист нектар по цветенцата като тук, никой няма.

— Смисълът не е в мечката, Владимире. Не е и в орела, те са само следствие. Има само едно главно нещо. То ще намери път в каквито и да е условия.

— Кое е главното?

— Отношението към детето. Произведените около него мисли. Повярвай ми, разбери. Способна да роди Христос е тази майка, която вярва, че Христос ще се роди и ако отношението на родителите към детенцето бъде като към Христос, или към Мохамед, тогава младенецът ще последва мисълта. Ще се стреми да стане той такъв. А хората все пак отиват сред природата и този, който успее да почувства, да осъзнае на Създателя творенията, той ще може да създаде за своето дете свят светъл и щастлив.

— Но как да се почувства? Методика е нужна.

— Само със сърцето може да се почувства, само сърцето може да разбере.

— А по-конкретно?

— Ти вече написа по-конкретно за това, когато разказа за летовниците, но някак самият не го забеляза. Защо напразно да хабим думите. Ако не са отворени сърцето и Душата, думите само във ветрец едва забележим превръщат се, отлитат.

— Да, написах. Но в живота нищичко не става.

— Кълновете едва се забелязват, не всеки тях ги вижда. А още повече онези, прораснали в Душата.

— А щом не се виждат, защо да пиша тогава? Аз пиша, старая се, но за какво говориш ти, далеч не всички вярват и разбират. Има и такива, които се съмняват в твоето реално съществуване.

— Помисли, Владимире, в съмненията може би ще видиш смисъл!

— Какъв смисъл може да има в съмненията?

— Противодействията пречат на съмненията, затова съществувам аз, за тези, за които съществувам. Ние сме с тях, един до друг и заедно в сърцата си. И още нещо помисли, ти можеш да го осъзнаеш. Аз съществувам, защото тях ги има. И да изграждат, да творят, не да разрушават е силата им. Те ще те разберат, ще те подкрепят и в мислите си, редом с теб ще бъдат.

— Ех, каквото и да казваш, омръзна ми да слушам оскърбителни изказвания. Ти разпръсни съмненията на невярващите. Хайде, излез по телевизията, нещо покажи от твоите необичайни способности — молех аз Анастасия, а тя ми отговаря:

— Повярвай, Владимире, мойта плът и чудесата мои, които за публиката ще направя, не ще налеят светлината на вярата в невярващите. Те само ще усилят раздразнителността в тези, които не харесват мирогледа чужд. И ти не изразходвай енергията си за тях. Всичко си има свой ред, свое зазоряване. Щом искаш, ще изляза аз пред хората и ще изляза в плът. Но преди това съм длъжна така да сторя, че жената, посветила не по воля своя живота си на кухнята, да види други радости. Над младата майка, с дете останала сама, да засияе на Светлината любовта. И децата! Разбираш ли, децата! Трябва да се прекрати насилието на постулатите над тяхната Душа.

— Хайде! Пак подкара приказката си за твоята мечта. Измина доста време откакто помечта, а малко е направено. Има книга, картини, стихове, а къде са твоите глобални замисли за всички хора? Само не говори за светлите кълнове, които растат в хорските Души. Ти покажи такова нещо, което може да се пипне, да се почувства реално. Не можеш да покажеш, нали? Не можеш!

— Мога.

— Покажи тогава!

— Ако ти покажа, на изкушение ще те подложа да разкриеш предварително поникналите току-що кълнове, а от градушката на злото тогава кой ще ги предпази?

— Ти ще ги опазиш!

— Ще трябва тъй и да постъпя, аз свойта грешка да поправя. Гледай.

Благодарение на Анастасия успях да се докосна до явление, още по-необикновено и разтърсващо от описаното по-рано в книгите… За миг пред мен, в мен или до мен — не е ясно — бързо преминаха множество прекрасни лица на различни по възраст хора. От различни места на Земята. Това не беше само мяркане.

Те се виждаха сред своите прекрасни дела, като лицата им. Виждаше се обкръжаващата ги обстановка, събитията, които са преживели, или благодарение на тях, са се осъществили през годините на живота им. Всички те бяха от нашето съвремие. Много години биха били необходими, за да се направи преглед на подобно количество информация в киното, а тук — един миг и отново пред мен е Анастасия в същата поза. Даже не е успяла да я смени.

— Помисли си, че са хипноза тези твои видения, нали. Не се опитвай, моля те, да гадаеш с чия помощ застанаха пред тебе те. Говорехме тук за децата. За най-важното! Видя ли ти децата? Кажи?

— Да, видях. Лицата им — разбиращи и добри. Те къща там строят сами, голяма и красива. И пеят. Видях и побелял човек сред тях. Академик е той. Веднага ми се стори мъдър, но странно той говори. Смята, че децата сякаш могат да бъдат по-мъдри дори от тези, които звания научни имат. Общуват те с академика като равни, но едновременно и с уважение. Да, там, във видението, имаше много неща за децата. Как странно те се учат, за какво мечтаят, но това едно видение е само, какво да си говорим? В реалния живот, там всичко е съвсем различно.

— Ти видя реалния живот, Владимире, и скоро ще можеш да се убедиш в това.

И представи си! Всичко се случи точно така. Случи се! Видях го.