Владимир Мегре
Пространство на любовта (17)

Претворете в живота си видението за щастие

Скоро след завръщането си от тайгата отново пристигнах в град Геленджик, където трябваше да се състои конференция за обсъждане на книгата. Заместник губернатора на Краснодарския край, отговарящ за района на Геленджик, ме закара до горското училище на академик Михаил Петрович Щетинин.

Тесният каменист път ни отдалечаваше от магистралата и ни водеше към малка, скътана в планината долина. Той скоро свърши, стигайки до необикновена двуетажна къща с кула. Тя още не беше завършена. От отворите на прозорците се лееше руска песен, изпълнявана от детски гласове. Този дом беше едно от горските видения, но сега беше станал реалност.

Без нищо да казвам, аз се покатерих по строителните материали, за да се докосна до къщата, да я пипна. Когато се приближавах към нея, видях как по подвижната стълба ловко се спусна момиченце на около десет години, отиде при купчината с речна баластра и започна да събира камъчета в ламаринена консерва от сельодка. След малко то тръгна по стълбата нагоре и аз го последвах в посока на леещата се, примамваща песен. На втория етаж деца на нейната възраст и малко По-големи взимаха от една кутия гладки камъчета от чакъл, прикрепваха ги с циментов разтвор за стената като иззиждаха на нея облицовка с невероятни шарки. Две момиченца веднага почистваха внимателно с мокри парцалчета всяко закрепено на стената камъче. Увлечени в работата си, те пееха. Сред тях нямаше възрастни. По-късно разбрах, че основите и всяка тухличка са положени от детска ръка. Проектът, както и цялото вътрешно оформление на всеки кът в къщата, също са измислили децата.

В малкото градче-училище, тази къща не е единствена. В това удивително място децата строят сами своите къщи, своя град, своето бъдеще и пеят. Тук всяко десетгодишно момиченце може да строи къща, великолепно да рисува, да приготвя храна, знае балните танци и може да използва руския ръкопашен бой.

Децата от горското училище познаваха Анастасия. Самите те ми разказваха за нея. В него учеха триста деца от различни краища на Русия.

Тук за една година се усвоява математиката, която се учи няколко години в средното образование. Заедно с това се изучават три езика. В това училище не се подбират вундеркинди и не се създават вундеркинди Тук само се дава възможност децата да отприщят това, което имат в себе си.

Училището на академик Михаил Петрович Щетинин се води към Министерството на образованието на Руската федерация. То е безплатно, не се рекламира. В него няма нито едно свободно място, но има две хиляди и петстотин заявления за постъпване в случай, че се освободи място.

Трудно е да се подберат думи, които биха могли да отразят щастието, светещо на детските лица. Може би все пак да опитам със следващите факти? Заминах за училището веднага след състоялата се в Геленджик читателска конференция. Тръгнах с малка група читатели, чули за предстоящото пътуване.

Сред тях беше и един забележителен човек — Наталия Сергеевна Бондарчук — актриса, кинорежисьор, член на управителния съвет на дружество „Рьорих“. Тя, която великолепно се ориентираше в езотериката, се изказа на конференцията, говори за Рьорих, за езотериката. За Анастасия говори много по-разбираемо отколкото аз. С Наталия Сергеевна беше и десетгодишната й дъщеря Машенка. След конференцията им престоеше пътуване за кинофестивала в град Анапа, където се намираше любимата й баба, известната актриса Инна Макарова. И като гръм, като призив към прозрение прозвучаха думите на Машенка: „Маменце, моля те, поне за три дни. Поне за три! Докато си на фестивала, направи Така, че аз да мога да остана в това училище“. И изнежената Машенка остана за три дни в училището за голямо учудване на майка й, която с тъга каза: „Изглежда много неща не даваме на своите деца, щом обичайки ги, несъзнателно ги ограбваме“.

С Наталия Сергеевна беше и един кинооператор. Той засне как децата от училището на Щетинин разказваха за общуването си с Анастасия, за своето разбиране за живота. По-долу ще предам разговора на децата, заети в строителството на къщата — кула. Въпросите задавахме ние с Наталия Сергеевна.

— Създава се впечатление, че всяка тухла на вашата къща е изпълнена с голямата сила на светлата енергия.

— Да, така е, — отговори най-голямото червенокосо момиче. — Много зависи от хората, които са били в допир с тях. Ние правихме всичко с любов, стараехме се със своето състояние да внесем в бъдещето само доброто, радостното.

— Кой е авторът на проекта на зданието, колоните, рисунките?

— Това е нашата съвместна, обща мисъл.

— Значи тези, които работят тук, само външно се занимават всеки със своята работа, а всъщност това е общата мисъл?

— Да, всяка вечер се събираме край огъня, където обмисляме и моделираме предстоящия ден. Представяме си образите, които ще бъдат в нашия дом. Някои от учениците изпълняват ролята на архитекти, те конкретизират, обединяват съвместната работа.

— Какъв образ отговаря на помещението, в което се намираме сега?

— Образът на Сварога, на Огненото небесно начало. Тук това може да се види по символите и по заклинанията на камъните.

— Може ли сред вас да се посочи началник, ръководител?

— Ние си имаме водещ, но в основни линии, тук работи общата мисъл-лава, така я Наричаме.

— Повторете, мисъл-лава?

— Да, състояние, образ, желание.

— При вас всички работят с удоволствие, всички се усмихват, на всички им блестят очите, на всички им е весело…

— Да, това е нашият живот, защото правим това, което желаем, това, което можем, това, което обичаме да правим.

— Ти казваше, че всеки камък има свой пулс и ритъм.

— Да, той бие един път дневно.

— За всички камъни ли важи това или при някои е два пъти?

— Пулсът бие еднакво за всички камъни.

— Не ви ли се струва, че вашата къща прилича на храм?

— Храмът не е форма, а състояние. Например, куполите само ти помагат да влезеш в определено състояние. Формата се моделира с чувство. И неслучайно ни дойдоха наум формите на купола и шатрите — стремежът към небето, спускащата се небесна Благодат.

— Този дом, в който всеки камък е положен от добра ръка, може ли да изцелява?

— Разбира се.

— Все пак лекува ли?

— Да, лекува.

Аз се загледах по момичетата, които правеха орнаментите от речни камъчета по стената на стаята. Момиченцата, облечени в съвсем обикновени, простички дрехи се отличаваха с някаква необикновена красота и аз си помислих: „А ние къде се запознаваме с нашите бъдещи съпруги? На танцовите площадки, по купони и курорти. Виждаме бъдещите си съпруги гримирани, модерни, движещи стройните си крачета и другите прелести на фигурите си, и се женим за всичко това. А после, когато се измие гримът, гледаш пред себе си някаква кикимора, мърмореща, изискваща внимание към себе си и взаимна любов. Какво щастие е да изживееш целия си живот с някаква кикимора, за какво да си говориш с нея? На всичкото отгоре, иска от тебе и материално осигуряване. А може би точно такива заслужаваме? Разбира се! Трябва да бъдем пълни идиоти, че да се женим за грим, дълги крачета и други външни прелести. А на някои ще им провърви! На някои ще се паднат за жени ето тези момичета, полагащи на стената орнаменти. Те могат и красива къща да построят, и ядене с любов да приготвят, и чужди езици знаят. Те са мъдри, умни, красиви и без козметика и когато пораснат, ще бъдат още по-красиви. Разбира се, на много мъже ще им се иска да си вземат такава жена, но за какъв ще се съгласят да се омъжат те?“ Такъв въпрос беше зададен на красавиците, облечени в простички дрехи.

— Кажете, за кого бихте се омъжили, какъв трябва да бъде вашият мъж? Какви качества да притежава?

И без да се замисля първото момиченце отговори:

— Доброта, търпение и трябва да бъде човек, който обича Родината си. Човек с чест и достойнство.

— Какво разбирате под чест?

— За мен честта има едно определение: аз съм рускиня.

— А какво е това руски човек?

— Човек, който обича Родината си. Това преди всичко е онзи, който държи на нея и никога няма да я предаде. Нито за минутка, нито за миг, макар и най-сложен. Той сам да се смята за частица от Русия.

— И вашите деца ще живеят в Родината си?

— Да!

И трябва мъжът ви да споделя мнението ви?

— Да!

Отговорът на второто момиче на въпроса „Какъв трябва да бъде вашия мъж“ беше:

— Той трябва да е човек, способен да отдава топлина и Светлина на другите хора. Ако той ги излъчва, на околните ще им бъде хубаво, на нашето семейство — също. Човек с богата душа, здрав Дух, несравними с каквото и да е богатство.

На най-малкото момиченце не беше зададен въпрос по време на работата на видеокамерата и аз я запитах по-късно. Чух следния отговор:

— Може докато порасна всичките най-добри да се изпоженят, но моят мъж все едно ще бъде много красив, добър и щастлив, защото аз ще го направя такъв. Аз ще му помогна, както е направила Анастасия.

Видях и разбрах, че Анастасия споделя с децата за своите способности. Защо именно с децата от училището на Щетинин? Защото самият Михаил Петрович Щетинин е най-великият магьосник, който е създал и създава Пространство на Любовта и то ще се разраства.

Сега русокосите Анастасии са все още малки. Но те ще пораснат! Ще тръгнат по Земята, създавайки същите тези оазиси, докато запълнят с тях цялата Земя.

Когато стоях в стаята на горния етаж на необикновената къща-храм и разглеждах орнаментите и рисунките, направени от детски ръце, напомнящи шедьоврите на великите майстори, в мен възникна усещането, че се намирам в най-великия, най-светлия и добър храм на Земята. Това навярно стана, защото къщата, в която всеки милиметър е изработен с много любов от детската ръка, е изпълнен с неизмеримо повече светла енергия, отколкото някои други храмове.

И тогава си помислих: „Ето, ще възстановим разрушените храмове и манастири, като използваме съвременната техника и железобетонни конструкции. Не е толкова сложно да направим това. После ще влезем в тези храмове с чувството на изпълнен дълг и ще почнем да се молим: «Господи, благослови». Но няма да получим благословия. Защото в това време вниманието на Бога ще бъде посветено на децата, строящи необикновената къща-храм. И Той ще преживява, че при децата свършва циментът, че не достигат тухлите и дъсчиците за пода. Бог ще благославя с любов всеки, който ще им помогне“.

Аз не се удържах на изкушението да покажа тези малки кълнове, от което се страхуваше Анастасия. Ето какво стана, Вървях по пътеката покрай стоящите на улицата кухненски маси, на които работеха децата, и изведнъж усетих мека топлина, като че ли някой бе насочил към мен топлинен рефлектор. Усещането за топлина беше подобно на това, което излъчваше Анастасия, когато тя гледа, концентрирайки погледа си. Само че този път то беше съвсем слабичко. Аз се спрях и погледнах натам, откъдето то идваше. Единадесетгодишно момиче седеше на крайната маса и чистеше ориз, гледаше ме и се усмихваше. Аз приседнах до нейната маса. От близостта на погледа на горящите със синя светлина очи ми стана още по-топло и аз попитах:

— Как се казваш?

— Здравейте. Казвам се Настя.

— Значи ти можеш да топлиш с погледа си както прави Анастасия?

— Вие почувствахте ли?

— Да.

Малката Настенка, имаше не в пълна степен способността на Анастасия да сгрява тялото с погледа си.

Към масата се приближи Наталия Сергеевна Бондарчук. Кинооператорът включи камерата. Без ни най-малко смущение и без да спира работата си Настенка започна да отговаря на въпросите:

— Откъде събирате знания и способности?

— От звездите.

— Какво разбра ти, когато общува със сибирската Анастасия?

— Много е важно да разбираш и обичаш Родината си.

— Защо е важно?

— Защото Родината е това, което са създали нашите далечни и близки родители.

— Какви са родителите ти? Къде работи баща ти?

— Моят баща е учител. В училището, където преподава, също е хубаво, но тук е по-хубаво.

— Вие живеете тук като задружно, щастливо семейство. Забравяте ли своите родители?

— Напротив. Ние все повече и повече обикваме родителите си, изпращаме им добри мисли, за да им е добре.

Камерата работеше и на мен много ми се прииска Настенка да покаже на скептиците какво е загряващ, стоплящ поглед. Помолих я:

— Настенка, покажи на хората как можеш да топлиш с погледа си. Ето я камерата, погледни в обектива и стопли всички, които ще гледат.

— Всички едновременно е трудно. Може и да не успея.

Но аз продължих да настоявам. Повтарях молбата си. И с Настенка започна да става точно същото, което ставаше с Анастасия в гората когато със силата на волята си, от разстояние, с помощта на своя Лъч, спасяваше мъж и жена от изтезанията на бандитите. Аз съм описал тази сцена в първата книга.

Отначало Анастасия обясни:

— Това не е по силите ми, това сякаш е програмирано по-рано, не от мен. Аз не мога да се намесвам пряко. Сега те са по-силни.

И все пак след настойчивото повтаряне на молбата ми тя я изпълни. Изпълни я, знаейки, че при това може да загине.

И така, малката Настенка след настойчивото повтаряне на молбата ми, се опита да я изпълни. Тя два пъти подред без да издишва, вдиша въздух, затвори очите си за известно време и след това започна да гледа в обектива на камерата. Операторът омагьосан замря. И изведнъж Наталия Сергеевна Бондарчук, смъквайки кърпата от себе си, покри Настенка с нея. Тя първа забеляза как започна да вибрира тялото й и побледня лицето й. Разбрах, че не трябваше да повтарям молбата си. Не си заслужаваше да се хаби енергия за невярващите. Това само щеше да засили в тях злобното им съпротивление.

Пристигналите възрастни хора не можаха да сдържат желанието си да се докоснат до децата. Те ги пипаха, прегръщаха, гладеха като котета. И за какво ли докарах със себе Си цяла група възрастни хора? Хем си знаех, че в това училище идват много и различни комисии, делегации на различно ниво. И отделни хора също идват, просто така, за да видят, да удовлетворят своето любопитство, да се докоснат до излъчваната от неговите обитатели Благодат. Докосват се, вземат, но нищо не дават от себе си. Може би е права Анастасия като казва: „Опитвайки се Благодат да вземеш от място свято, ти помисли, какво могъл би, от себе си, тук да оставиш. И ако Светлина не си научил да излъчваш, защо ти трябва да я вземаш и погребваш в себе си, като в могила“.

Аз също попаднах в училището от любопитство. Благодарение на Анастасия ме прие академик Михаил Петрович Щетинин. Децата подредиха маса с ястия и нахраниха всички, дошли с мене. Не само храна от масата вземахме ние тук. Огънят в живите детски очички даряваше неизмеримо повече, а ние какво им дадохме в замяна? Като покровители ги погалихме по главичките. Ядосан на себе си, аз се отделих от групата, стоях сам и си мислех. Изведнъж към мене се приближиха и застанаха редом познатите ми вече Лена и Настенка.

— Вие се отпуснете, — тихо каза Настенка. — Възрастните винаги са такива. Иска им се да ни погалят, прегърнат. Мислят си, че най-важното е да ни прегърнат. А вие днес още от сутринта все нервничите. Елате с нас на полянката, ще ви разкажем за Анастасия. Аз знам в какво пространство е сега.

— Когато пристигнахме на полянката, кинооператорът, който се присъедини към нас, ме попита:

— Хайде да се опитаме да вземем интервю и от момичетата. Ще се получат чудесни кадри. Погледни само какъв прекрасен пейзаж е наоколо, и никой няма да ни пречи.

— Може би все пак не трябва? Сигурно ги измъчихме вече с разните му там въпроси.

— Но с тебе те все пак с удоволствие ще разговарят. Посетителите и журналистите не ги пускат с удоволствие в това училище. А на нас ни се предостави такава уникална възможност. Жалко е да я пропуснем. Разбери ме като професионалист.

Аз взех в ръце микрофона и казах на момичетата:

— Трябва да вземем интервю от вас. Сега аз ще ви задавам въпроси, а вие ще отговаряте на тях. Не възразявате, нали?

— Щом ви трябва, задавайте въпроси — отговори Лена, а Настенка добави: — Разбира се, разбира се, ще отговаряме.

Момичетата застанаха една до друга, пооправиха дългите си руси коси и ме загледаха внимателно в очите в очакване на въпроса.

След два банални въпроса аз замълчах, осъзнавайки изведнъж, че подобни стандартни, въпроси им задават всички пристигащи възрастни, членовете на всевъзможни комисии и журналисти. А те са способни да отговорят на въпроси по такава тема, за която не на всеки изживял живота си възрастен човек му се е случвало да мисли. Прав се оказа казашкият атаман, казвайки:

— Моят син от три месеца учи в това училище, а аз вече чувствам, че трябва много бързо да уча нещо, иначе ще изглеждам глупав край него.

И въобще не унижаваме ли децата си с глупавите си въпроси, като им внушаваме съзнателно това, че те не са способни за нещо по-голямо? Стоях пред момичетата с микрофон в ръце и мълчах. Виждах по лицата им, че те ми съчувстват, разбирайки, че съм се объркал и не знам за какво да говоря с тях. И тогава си признах честно:

— Не знам за какво да говоря с вас, какъв въпрос да ви задам.

И тук вече се получи съвсем комична ситуация. Стоим ние с кинооператора, двама възрастни мъже, а пред нас две дребосъчета, поддържайки се енергично една друга, без да се замислят и секунда, бързо ни обясняват как трябва да се взема интервю, как да се говори с друг човек:

— Вие се отпуснете, трябва да умеете да се отпускате. Най-важното е да говорите искрено. Трябва да се говори за това, което ви вълнува. За нас не мислете. За другия човек трябва да се мисли, когато разговаряш с него, вие не мислете за нас, щом ви е трудно. Отпуснете се. Нека ние самите ви разкажем нещичко…

Те вървяха по полянката, усмихваха се, докосваха тревичките и говореха. Дълбочината на познанията им за сътворението, излъчващата се от Душата им чистота, светещите с доброта очи ни потопяваха в състояние на покой и увереност. Кинооператорът снимаше отдалече, без да сменя фона. По-късно преглеждах много пъти подарената ми от Наталия Сергеевна видеокасета. Гледах как вървят по полянката малките русокоси бели магьосници. Те ще пораснат. В училището са триста.

Пиша за това училище не за да докажа някому нещо, а за да се зарадват сърцата на тези, които са чели, почувствали и разбрали Анастасия.

Ако някой се дразни от това какво и как излагам, да не чете. Вече съм получил достатъчно критики и за стила на изложението, и за граматическите грешки, и за уж меркантилната измислица. Все едно ми е. Сега пиша следващата книга. По-добре не се опитвайте да я четете. Събитията там са по-стряскащи, отколкото в предишните книги, а стилът на изложението не се е подобрил много. Така че съвсем може да се изнервите.