Серия
Звънтящите кедри на Русия (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пространство любви, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Отвличането

Към лагера се приближаваше хеликоптер. Ние гледахме мълчаливо как се спуска. Летците излязоха от него и се приближиха към нашата група. Те също започнаха да оглеждат Анастасия. Групата яки въоръжени мъже мълчаливо гледаше стоящата пред тях жена в стара блузка и вече на всички им беше ясно — тя трябва да бъде хваната от тях. Въпросът се състоеше само в това, как да се организира най-възпитано. Борис Мойсеевич заговори след дълга пауза и изложи всичко директно и праволинейно:

— Анастасия, вие представлявате определена ценност за науката. Вече е взето решение за вашето преселване. Това е необходимо, включително и за ваше добро. Ако откажете да го направите доброволно, поради неразбиране на ситуацията, ще бъдем принудени да действаме със сила. Вие, разбира се, ще искате вашето детенце да бъде с вас на новото място. Покажете на картата вашата поляна и вертолетът ще докара детенцето ви. По-късно ще можем да уловим някои животни за преселването им на новото ви местожителство. Повтарям: всичко това е във ваш интерес, от полза за сина ви и за другите хора. Нали искате да бъдете полезна на хората?

— Да, — спокойно отговори Анастасия и веднага добави: — Всичко, което знам, съм готова да споделя с хората, ако ги интересува, но с всички хора. Науката не става веднага достояние на всички. Първоначално нейните постижения се използват от местни групировки и често за користни, лични интереси. На обществото се предоставя само това, което за групировките е изгодно да се обнародва. Вие кого представлявате? Нима не сте една локална групировка? Аз не мога да тръгна с вас. Трябва да възпитавам сина си. В най-голяма степен това е възможно там, където е създадено Пространството на Любовта. Моето е създавано и усъвършенствано от далечните ми и близките родители. Засега то е малко, но именно чрез него, аз съм свързана с всичко истинско във Вселената. Всеки човек трябва да създаде около себе си свое Пространство на Любовта, да го подари на своето дете. Не трябва, престъпно е да се раждат деца, без да е подготвено за тях Пространство на Любовта. Всеки човек трябва да създаде около себе си малко пространство на Любовта. И ако разбере това и го направи, цялата Земя ще стане светеща точка на Любовта във Вселената. Така искаше Той и в това се състои предназначението на човека. Защото само човекът може да създаде такова нещо.

Двама здравеняци от охраната заобиколиха Анастасия и застанаха зад нея. Не е известно по чия заповед действаха. На началника на охраната ли, или всичко е било планирано предварително? Те се спогледаха и едновременно хванаха Анастасия за ръцете. Направиха го доста професионално, но и предпазливо. Държаха я здраво като уловена птица за разперените й криле. Набитият, късо подстриган шеф на охраната излезе напред и застана до Борис Мойсеевич. Лицето на Анастасия не изразяваше страх, но вече не гледаше мъжете. Тя леко наклони глава към Земята, ресниците й бяха отпуснати надолу и криеха погледа й. Заговори без да вдигне очи, но все така спокойно и с добрина в гласа:

— Моля ви, не използвайте насилие, това е опасно.

— За кого? — дрезгаво попита началникът на охраната.

— За вас. И на мен ще ми бъде неприятно.

Борис Мойсеевич, като се стараеше да скрие или страха, или вълнението си, попита:

— Можете ли да ни причините болка, използвайки неприсъщи на човека способности?

— Аз съм човек като всички хора. Но се вълнувам. Вълнението може да предизвика нежеланото.

— Какво например?

— Материята… клетките… атомите… ядрото на атома, хаотично движещите се частички на ядрото… Знаете за тях. Ако ясно и точно си ги представите, видите, изучите и чрез въображението си извадите от ядрото макар и една хаотично движеща се частичка, с материята става, става…

Анастасия извъртя главата си настрана, леко повдигна ресниците Си и започна да гледа един камък на земята. Той започна да се разпада на отделни частици и бързо се превърна в купчинка пясък. След това вдигна концентрирания си поглед и с леко втренчени очи, се взря в шефа на охраната. От крайчеца на лявото му ухо започна да се вдига пара. Хрущялчето на ухото започна да изчезва бавно, милиметър по милиметър, и изведнъж стоящият до него млад охранител с пребледняло от страх лице се хвана за пистолета.

Направи го професионално, без да мисли. Бързо насочи пистолета към Анастасия и изстреля целия пълнител.

Вероятно мислите на всеки в този миг препускаха много бързо. Случи се нещо, известно като явление по време на война, когато в екстремни ситуации войниците са виждали движещия се снаряд или куршум. И макар те да летят с нормалната си скорост, поради ускоряването на мисълта и възприятието, движението им изглежда като на забавен кадър.

Аз видях как един след друг летяха към Анастасия куршумите, изстреляни от пистолета на побледнелия охранител. Първият закачи леко слепоочието й. Следващите не достигнаха до нея, разсипаха се във въздуха като пепел, като камъка, който преди малко тя гледаше.

Всички стояха вцепенени. Стояхме и гледахме как изпод кърпата по бузата на Анастасия се стичаше бавно струйка кръв.

Охранителите, които държаха ръцете на Анастасия, при изстрелите се отдръпнаха, но не я пуснаха. Вкопчили се в мъртва хватка, те я дърпаха за ръцете на различни страни. Изведнъж по земята около нас започна да се разстила синкаво сияние. То идваше някъде отгоре и се усилваше. Омайваше ни благодатно, без да ни позволява да се движим и говорим. В настъпилата необикновено пълна тишина, прозвучаха думите на Анастасия:

— Моля ви, освободете ръцете ми. Аз може да не успея. Моля, пуснете ги.

Вцепенените бодигардове продължаваха да я държат с мъртва хватка. Сега разбирам защо е вдигала нагоре с характерен жест ръката си, когато е общувала с тебе. Така тя е показвала някому горе, че всичко е наред и не й е необходима помощ. Но сега не й дадоха възможност да направи това.

Синкавото сияние се усилваше. След това, като че ли нещо блесна, и ние го видяхме. Над нас висеше пулсиращо със синя светлина, огнено кълбо. То приличаше на голяма кълбовидна мълния. И вътре в него блестяха и се преплитаха множество малки мълнии — разряди. Понякога те се откъсваха от синята обвивка и се допираха до връхчетата на стоящите по-надалеч от нас дървета, към цветята около краката ни, но не им причиняваха никаква вреда. Един от лъчите — мълнии за миг се докосна до задръстването, образувано от каменната река и едно повалено дърво. Натрупването за миг се превърна в облаче и се изпари.

Вероятно лъчите, изплъзнали се от синкавата обвивка на кълбото, притежаваха неизвестна енергия с огромна сила. Тя се управляваше от някакъв разум.

Създаваше се усещането за присъствие на разумно същество около нас, притежаващо непозната и могъща сила. Но най-невероятни и противоестествени в тази ситуация бяха нашите емоции от присъствието му. В нас нямаше страх, нито дори напрежение. Напротив…

Представи си само, в тази ситуация, ние усещахме спокойствие и Благодат. Като че ли около нас се появи нещо много близко, познато и скъпо.

Пулсиращото гълъбово кълбо се рееше над нас и като че ли изучаваше и преценяваше положението. Изведнъж, описвайки във въздуха кръг, то се спусна в краката на Анастасия. Синята светлина се усили. Тя така ни отпусна в някаква благодатна нега, че не ни се искаше да се движим, камо ли да слушаме и говорим.

В един момент синята обвивка на кълбото пропусна няколко мълнии и те се метнаха към Анастасия. Почнаха да я докосват, сякаш галеха пръстите на босите й крака.

Анастасия освободи ръцете си от прималелите бодигардове и ги протегна към кълбото. То веднага се премести на нивото на лицето й и огнените мълнии, които пред очите й изпепелиха камъните в речното натрупване, започнаха да докосват ръцете й без да им причинят вреда.

Анастасия започна да си говори с кълбото. Ние не чувахме думите й, но съдейки по жестовете й, по израза на лицето й, тя се опитваше да обясни нещо или да докаже, да го убеди в нещо свое, но не можа. Кълбото по никакъв начин не й отговаряше и все пак се разбираше, че не се съгласява с нея. Това се разбираше, защото Анастасия с нарастващо вълнение продължаваше да го убеждава. Навярно затова бузите й почервеняха и без да спира да говори, тя свали шалчето си. Златисто-пшеничените кичури коса покриха раменете на Анастасия и скриха струйките запекла се кръв по лицето й. Видяхме колко красиви и съвършени са чертите на лицето й. Кълбото като огнена комета няколко пъти обиколи Анастасия, отново замря пред лицето й, хиляди тънки мълнийки се метнаха към златистите й коси. Те много внимателно се докосваха до всяко косъмче поотделно, повдигаха ги и сякаш ги галеха. Един от лъчите приповдигна цял кичур коса и откри раната от куршума на слепоочието й, а друг лъч бавничко се плъзна по кървавата следа. Като че ли не с думи, а с действията си, огненото кълбо напомняше за произшествието, и не се съгласяваше с доводите й.

То прибра вътре своите лъчи, а Анастасия замълча и наведе глава. Кълбото още веднъж направи кръг около нея и рязко се издигна нагоре. Бледосиньото сияние стана по-слабо, ние се връщахме към предишното си състояние. Дори когато всичко стана както преди, гълъбовият цвят продължаваше да избледнява, отстъпвайки място на издигащия се от земята кафеникав дим. Той запълваше цялото пространство около нас и само Анастасия оставаше в малкия син кръг. А когато кафеникавият дим изцяло ни обви, ние разбрахме какво е ад.