Михаел Енде
Момо (1) (или Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време)

Първа глава
Един голям град и едно малко момиче

Отдавна, много отдавна, още когато хората говорели съвсем други езици, в топлите страни имало вече големи и великолепни градове. Там се възвишавали дворците на царе и крале, там минавали широки друмища, тесни улици и криволичещи улички, там се издигали чудни храмове със златни и мраморни статуи на богове, там имало пъстри пазарища, където се предлагали стоки от страните на всички владетели, и обширни красиви площади, на които хората се събирали, за да обсъдят дошлите вести, да държат речи или просто да слушат. И преди всичко там имало големи театри.

Те изглеждали така, както и днес все още изглежда един цирк, но целите били изградени само от каменни блокове. Редовете за зрители били наредени стъпаловидно един над друг като в гигантска фуния. Погледнати отгоре, едни от тези постройки били с формата на окръжност, други — по-скоро овални, а пък трети образували широк полукръг. Наричали ги амфитеатри.

Имало такива, които по големината си приличали на футболен стадион, а също и по-малки, побиращи едва няколко стотици зрители. Имало разкошни, украсени с колони и статуи, и други, които били прости и без украси. Амфитеатрите нямали покриви и всичко се провеждало под открито небе. Затова в богатите театри над местата за сядане опъвали златотъкани килими, които предпазвали публиката от жарта на силното слънце или от внезапните гръмотевични бури. В обикновените театри за същата цел служели рогозки от тръстика и слама. С една дума: театрите били такива, каквито хората можели да си позволят. Но всички хора искали да си имат театър, защото били страстни слушатели и зрители.

И когато със затаен дъх следели вълнуващите или весели случки, пресъздавани пред техните погледи, на тях им се струвало, че онзи живот, живот само на сцената, по някакъв тайнствен начин е по-действителен от техния собствен всекидневен живот. И те обичали да се унасят в тази друга действителност.

Хилядолетия са изминали оттогава. Големите градове от някога тънат в развалини, храмове и дворци са се сринали. Вятър и дъжд, студ и горещина са изгладили и издълбали камъните и даже от огромните някога театри са останали само руини. Сред попукани зидове днес щурците пеят своята монотонна песен и тя звучи така, сякаш земята диша насън.

Но някои от тези стари, големи градове са големи градове и до ден-днешен. Естествено, че животът в тях се е променил. Хората пътуват с коли и трамваи, говорят по телефона и си светят с електричество. Но тук и там между новите сгради все още стоят няколко колони, портал, късче стена и дори един амфитеатър от онези стари времена.

Именно в един такъв град се случи историята за Момо.

Извън този голям град, в южните покрайнини, там, където започват първите ниви, а колибите и къщурките стават все по-бедни, в една пиниева горичка се крият руините на малък амфитеатър. И в онези стари времена той не е бил от разкошните театри, още тогава така да се каже е бил театър за победните хорица. В наше време, а това означава по времето, когато започна историята с Момо, тези руини бяха почти напълно забравени. За тях знаеха само неколцина професори по древни езици и култури, но и те бяха изоставили театъра, защото там вече нямаше нищо повече за изследване. Той не представляваше никаква забележителност, която да се мери с другите забележителности на големия град. Така че само от дъжд на вятър там пристигаха заблудени туристи, изкачваха обраслите с трева редове, вдигаха шум, правеха си снимки за спомен и после изчезваха. Тогава тишината отново се връщаше в каменния кръг, а щурците подхващаха следващия куплет на своята безкрайна песен и той впрочем по нищо не се отличаваше от предидущия.

Всъщност чудноватата кръгла постройка бе известна единствено на хората от близката околност. Вътре те пасяха козите си, децата играеха на топка върху кръглото пространство в средата, а понякога вечер там се срещаха и влюбени двойки.

Но един ден сред хората се заговори, че отскоро някой живеел сред развалините. Било дете, като че ли малко момиче. Много точно обаче не можело да се определи, защото било облечено малко странно. Казвало се Момо или нещо подобно.

Външният вид на Момо наистина беше малко странен и дори можеше да поуплаши хора, които прекалено много държат на чистотата и реда. Тя бе ниска на ръст и твърде слаба, тъй че и при най-добро желание не можеше да се познае дали е само на осем, или е вече на дванадесет години. Главата й покриваха безредни, катраненочерни къдрици и изглеждаше така, сякаш никога не бе влизала в съприкосновение с гребен или с ножица. Имаше много големи, прекрасни и също тъй черни очи, както и крака с подобен цвят, защото почти винаги ходеше боса. Само през зимата понякога тя слагаше обувки, но винаги две различни и освен това прекалено големи за нейните крака. Причината бе, че Момо всъщност не притежаваше нищо, освен намереното от нея и подареното й от други. Полата й беше съшита от всевъзможни пъстри кръпки и й стигаше до глезените. Отгоре носеше едно старо, твърде широко мъжко сако, чиито ръкави бяха навити на китките. Момо не искаше да го подкъси, предвидливо си мислеше, че нали ще расте още. А кой можеше да знае дали тя някога отново ще открие толкова красиво и практично сако с толкова много джобове.

Под тревясалата сцена на разрушения театър имаше няколко наполовина срутени стаички, в които се влизаше през една дупка на външния зид. Тук се бе установила да живее Момо. Един ден по обяд при нея дойдоха няколко мъже и жени от близката околност с желанието да я поразпитат. Момо бе застанала насреща им и боязливо ги гледаше, страхуваше се, че те ще я прогонят. Но скоро забеляза, че са добри хора. Те самите бяха бедни и подобен живот не им беше чужд.

— Значи така — обади се единият от мъжете, — тук ти харесва, нали?

— Да — отвърна Момо.

— Искаш ли да останеш тук?

— Да, с радост.

— Но никой никъде ли не те чака?

— Не.

— Имам предвид, не трябва ли да се връщаш в къщи?

— Аз тук съм в къщи — увери го бързо Момо.

— Откъде дойде, детенце?

Момо махна неопределено с ръка и посочи някъде в далечината.

— Но къде са родителите ти? — продължи да разпитва мъжът.

Детето безпомощно погледна него и останалите хора и вдигна рамене. Хората размениха погледи и въздъхнаха.

— Не трябва да се страхуваш — каза мъжът — ние не искаме да те прогоним. Искаме да ти помогнем.

Момо мълчаливо кимна, все още не съвсем убедена.

— Ти казваш, че името ти е Момо, нали?

— Да.

— Хубаво име, но аз досега никога не съм го чувал. Кой ти даде това име?

— Аз.

— Ти сама си се кръстила?

— Да.

— А кога си родена?

Момо размисли и после отговори:

— Доколкото мога да си спомня, аз винаги съм била родена.

— Но нямаш ли си леля, чичо, баба, въобще семейство, при които да отидеш?

Момо само стрелна мъжа с поглед и помълча известно време. След това промърмори:

— Аз тук съм си в къщи.

— Е, добре — каза мъжът, — но ти си още дете, на колко години си всъщност?

— Сто — отвърна колебливо Момо.

Хората се разсмяха, тъй като го приеха за шега.

— Кажи сериозно, на колко си години?

— На сто и две — отговори Момо, още по-несигурна. Измина известно време, докато хората забележат, че детето знае само няколко числа, случайно дочути, при които обаче то не си представяше нищо определено, тъй като никой не го беше учил да смята.

— Чуй — каза мъжът, след като се посъветва с останалите, — искаш ли да съобщим на полицията, че си тук. Тогава ще те изпратят в дом за деца, където ще имаш ядене, ще имаш и легло, ще смяташ, ще четеш и ще пишеш, ще научиш още много неща. Какво мислиш, кажи?

Момо уплашено го погледна.

— Не — промълви тя, — не искам да отивам там. Аз вече бях веднъж. Бяха и други деца. На прозорците имаше решетки. Всеки ден ни биеха, но съвсем несправедливо. И аз една нощ се покатерих на оградата и избягах. Не искам да отивам пак там.

— Мога да разбера това — каза един възрастен човек и поклати глава.

Другите хора също можеха да го разберат и също поклатиха глави.

— Е, добре — каза една жена, — но ти все още си малка. Някой все пак ще трябва да се грижи за тебе.

— Аз — отвърна облекчено Момо.

— Нима можеш? — попита жената.

Момо помълча минута и отговори тихичко:

— Нямам нужда от много.

Хората отново се спогледаха, въздъхнаха и поклатиха глави.

— Знаеш ли, Момо — подхвана пак мъжът, който беше говорил пръв, — смятаме, че ти би могла да се настаниш при някого от нас. Всички ние също имаме съвсем малко място, а и повечето от нас имат по една сюрия деца, които също искат да ядат, но мислим, че едно дете повече или по-малко не е от значение. Как гледаш на това, кажи!

— Благодаря — каза Момо и за пръв път се усмихна, — много благодаря! Но не може ли просто да ме оставите да си живея тук?

Хората надълго и нашироко се съвещаваха и накрая се съгласиха. Защото тук, сметнаха те, детето би могло да живее точно толкова добре, колкото и при някого от тях, а иначе те всички щяха да се грижат за Момо и на всички заедно щеше да им е по-лесно, отколкото само на един.

Започнаха веднага — като за начало почистиха и постегнаха колкото можаха полусрутената каменна стаичка, в която се бе настанила Момо. Един от тях, който беше зидар, дори изгради малка каменна печка. Отнякъде изнамериха и един ръждясал кюнец. Възрастен дърводелец успя да скове от няколко дъски от стари сандъци масичка и два стола. А накрая жените донесоха и едно прослужило, украсено с извити орнаменти желязно легло, дюшек, прокъсан тук-таме само, и две одеяла. Каменната дупка под сцената на руините се превърна в уютна малка стаичка. Зидарят, който притежаваше и художествени наклонности, изрисува накрая и красива картина с цветя на стената. Нарисува даже рамката и пирона, на които да виси картината.

А после дойдоха децата на тези хора и донесоха за ядене всичко, което можеха да отделят от собствения си залък — едно дете донесе бучица сирене, друго — малко коматче хляб, трето — плод и така нататък. И понеже децата бяха твърде много, тази вечер се събра такова огромно количество храна, че те всички можаха да отпразнуват в амфитеатъра едно истинско малко тържество в чест на Момо и нейното ново жилище. Беше толкова весело и приятно тържество, каквото само бедните хора могат да отпразнуват.

Така започна дружбата между малката Момо и хората от близката околност.