Серия
Звънтящите кедри на Русия (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пространство любви, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Какво е адът?

Картинките в изданията на Библията с изображенията на изтезанията на грешниците в пъкъла, дори и най-зловещите сюжети с чудовищата във видеофилмите, биха ви се сторили наивни детски приказчици в сравнение с това, което ни се наложи да изпитаме. За целия период на своето съществуване човечеството не би могло да си представи или измисли подобно нещо. Във всички библейски сюжети, филми на ужасите човешката фантазия не отива по-далече от това да покаже изтезанията на плътта по най-различни начини, но това е нищо в сравнение с истинския ад.

— Че какво може да бъде по-страшно от изтънчените изтезания на плътта? Какъв е адът, който видяхте вие?

— Когато синкавото сияние отслабна дотолкова, че даде възможност от земята да се издигне кафеникавият дим и той ни обви от краката до главата, ние бяхме разделени на две части.

— На какви части?

— Представи си… Изведнъж станах на две части. Първата — моето тяло, обвито от прозрачна кожа, през която можеха да се видят всички вътрешни органи, сърце, стомах, черва, кръвта, течаща по жилите… Втората част — невидимата от Аза се състоеше от емоции, чувства, разум, желания, усещания за болка, с една дума, от всичко, което съществува в невидимия човек.

— Каква е разликата, ако всичките части са заедно или поотделно? Нали е все едно, пак си ти? Какво толкова страшно се е случило с вас, освен прозрачността на кожата?

— Разликата са оказа невероятно значима. Цялата работа е в това, че нашите тела започнаха да действат самостоятелно, независимо от разума, волята, стремежите и желанията. Ние можехме да наблюдаваме отстрани действията на телата си. При това чувствата и болезнените усещания оставаха в нас невидими. Бяхме лишени от възможността да влияем на действията на нашите собствени тела.

— Както когато сте много пияни?

— Пияните не се виждат отстрани, поне докато са в момент на опиянение, а ние виждахме и усещахме всичко. Съзнанието ни беше ясно и силно изострено. Виждах колко са красиви тревата, цветята, реката. Чувах как пеят птичките и ромоли ручейчето. Усещах чистотата на въздуха около мен, топлината на слънчевите лъчи. Но тялото… Прозрачните тела на всички стоящи в групата ни, изведнъж хукнаха вкупом към заливчето на рекичката.

То приличаше на малко езерце. Водата в него беше чиста и прозрачна, на дъното — пясъче, плуваха малки рибки. Нашите тела дотърчаха до него, започнаха да се плискат, изходиха се в него, използваха езерцето вместо тоалетна.

Водата стана мътна и мръсна, а те я пиеха. Видях как в стомаха ми, в червата ми се влива мръсната воняща течност. Обхвана ме усещането на гадене и отвращение. И тогава под дърветата до водоема се появиха голите тела на две жени. Кожата им беше прозрачна като нашата.

Женските тела легнаха на тревичката под дърветата, протягаха се и се наслаждаваха на слънчевите лъчи. Тялото на шефа на охраната и моето изтичаха към женските тела.

Моето тяло галеше женското, получаваше от него взаимност и милувки и започна да се люби. Тялото на началника не получи взаимност и се опита да изнасили жената. Към нас притича един от бодигардовете, удари моето тяло е камък по гърба, а невидимият ми аз изпита непоносима болка. Охранителят издърпа от жената тялото ми за краката и започна да я изнасилва. Нашите тела старееха бързо и се съсухряха. Времето като че ли ускоряваше събитията. Току-що изнасилената жена забременя, през прозрачната кожа се виждаше как в матката й се заражда и расте плодът.

Тялото на учения Борис Мойсеевич се приближи към бременната, известно време разглежда през прозрачната кожа растящия плод и изведнъж, напъхвайки ръката си в утробата й, започна да изтръгва зародиша. През това време тялото на Станислав бързо влачеше камъни, събираше ги на камара, с настървение чупеше малки дръвчета и строеше от всичко попаднало му под ръка нещо подобно на къщичка. Моето тяло се захвана да му помага. Когато къщичката беше почти построена, моето тяло почна да гони от нея тялото на Станислав, той се съпротивляваше и нашите тела започнаха да се бият.

Аз, невидимият, изпитвах силна болка, когато той биеше тялото ми по краката и главата. Привлякохме с боя си и другите тела. Отначало те изхвърлиха нашите телата от къщурката, а след това започнаха да се бият помежду си за нея. Моето бързо старееше и пред очите ми почна да се разлага. То вече не можеше да се движи, лежеше под един храст и излъчваше отвратителна воня. По него се появиха червеи, усещах как те пълзят по мен, проникват във вътрешните ми органи и ги ядат. Аз ясно чувствах как те гризат вътрешностите ми и чаках окончателното разлагане на тялото си като избавление от непоносимите мъчения.

Изведнъж от втората изнасилена жена изпадна бебе, то започна да расте пред очите ми. Детенцето се изправи на крачетата си, направи първата си несигурна стъпчица, втората, заклати се и падна по коремче… Аз усетих болката при неговото падане в себе си, и с ужас разбрах, че това е новото ми тяло и то ще трябва да живее… да живее сред гнусните безмозъчни тела, оскверняващи себе си и всичко наоколо.

Разбрах, че аз, невидимият, никога няма да умра. Вечно ще съзерцавам и с цялата възможна яснота ще осъзнавам гнусотията на ставащото, ще изпитвам физическата болка и по-страшната…

С другите тела ставаше същото. Те старееха, разлагаха се и се раждаха отново и при всяко ново раждане телата ни сменяха ролите си. Наоколо почти не остана растителност. На нейно място изникнаха грозни строежи, чистото по-рано заливче се превърна в смрадлива локва…

Александър замълча. Разказаното от него предизвикваше отвращение и у мен, но не и съчувствие. Аз казах:

— Разбира се, попаднали сте в отвратителна ситуация, но така ви се пада, на вас, гадовете. Защо трябваше да досаждате на Анастасия? Живее си отшелницата в тайгата, никого на закача, жилищна площ не иска, пенсия и всякакви помощи не й трябват, за какво се натрапвате там?

Александър външно не се обиди на моето изказване по негов адрес. Въздъхна и отговори:

— Току-що каза „попаднали в ситуация“… Работата е там… Това е невероятно, но работата е там, че не съм излязъл от нея изцяло… Мисля, че и тези, които се намираха в нашата група, също не са излезли напълно от нея.

— Какво значи „не сте излезли напълно?“ Нали сега си седиш спокойно тук и бъркаш с пръчка в огъня.

— Да, разбира се, седя, бъркам, но яснотата на съзнанието, осъзнаването на нещо страшно, остана. То е в мене и ме плаши. Това страшно нещо не е в миналото, то протича днес, сега, и то става с всички нас.

— С тебе може би нещо и да става, но при мен и другите всичко е нормално.

— А на теб, Владимире, не ти ли се струва, че ситуацията, в която попаднахме, е копие на това, което човечеството прави днес? Показаното на нас в ускорено темпо и в миниатюра, отразяваше всъщност нашите днешни деяния.

— На мен не ми се струва, защото кожата ни не е прозрачна и телата ни се подчиняват.

— А може би някой просто ни щади, не ни дава да осъзнаем и видим всичко в цялост, да видим какво сме създали и какво продължаваме да създаваме. Ако ние не осъзнаем… Не видим живота си отстрани… Не видим истината неприкритата, с разни лъжливи догми, оправдаващи вчера и днес създаваното от самите нас, няма да издържим, ще полудеем.

Външно се опитваме да изглеждаме благоприлично, а сътвореното зло се опитваме да оправдаем със собствената си непреодолима слабост. Не устоях на изкушението, запуших, напих се, убих, измислих си война в защита на някакви идеали, взривих бомба.

Ние сме слаби. За такива се смятаме сега. Има висши сили, те могат всичко, всичко решават. А ние?… Именно ние, криейки се зад подобни догми, можем да правим всичко, каквото ни е удобно, каквато си щем гадост.

И творим гадости. Именно ние ги създаваме, всеки един от нас, само че по различен начин се оправдаваме пред самите себе си. Сега вече ми е абсолютно ясно — докато моето съзнание не е изгубило способността да ръководи плътта ми, само аз, лично аз, трябва да отговарям за всички нейни действия. Права е Анастасия като казва „Докато човек е в плът…“

— Хайде, не се позовавай на Анастасия. И ти се намери един схватлив! Права била! А вие едва не я унищожихте. Жалко, че тя не ви е показала нещо повече, че на всички да ви изхвръкнат чивиите.

В мен все повече се разпалваше злоба и ярост срещу цялата тази компания, но тъй като само Александър беше пред мен, изкарвах си го на него.

— Я по-добре виж себе си — отговори Александър. — Нали благодарение на тебе успяхме да намерим Анастасия. И само ние ли? Ти какво си мислиш, че няма да се повторят други опити като нашия? Защо ти е трябвало да казваш точно името на кораба, с който си плавал по реката, че в допълнение си издал и фамилията на капитана. И ти си ми един документалист, откъде ли се намери!? Можеше поне името на реката да смениш, но не си го направил, не си съобразил навреме. А от другите изискваш съобразителност. Аз своето получих, сега цял живот ще трябва да осмислям видените кошмари…

— И как завърши кошмарът ви? Как излязохте от него?

— Сами никога нямаше да успеем. Той беше предназначен за нас за вечни времена. Най-малкото именно такова беше усещането на всеки от нас.

Анастасия се появи сред нашите разлагащи се и все още действащи тела. Нейната кожа не беше прозрачна и беше облечена със същата стара блузка и дълга пола. Започна да говори нещо на телата ни, но те не я слушаха. Като програмирани, умирайки и раждайки се отново, те повтаряха своите действия, само че разменяха ролите си.

Тогава Анастасия започна бързо да събира боклука около едната, сглобена от нашите тела постройка. Бързо събра с ръце разхвърляните камъни и вършини накуп, леко разкопа с пръчка почвата, за да стане рохкава, допря ръце до стъпканата тревичка и леко я разрови. Зелените стръкчета започнаха да се надигат, не всички, а само тези, които все още можеха да се изправят. Внимателно издигна наполовина прекършения ствол на малкото едногодишно дръвче, омеси в ръцете си малко влажна пръст, замаза с нея пукнатото място, притисна го с ръце си и ги задържа така за известно време. После бавно разтвори ръце и стволът на дръвчето остана прав.

Анастасия сръчно продължи да се занимава с делата си. На стъпканата от нашите тела, останала без растителност земя, се разрастваше малък оазис, създаден от нея. Към него изтича тялото на Борис Мойсеевич, заскача върху тревичката, повъргаля се по нея, скочи и избяга, а след малко се върна с тялото на единия от охранителите. Те заедно изскубнаха малкото дърво и почнаха да пренасят камъни и дървета върху зелената тревичка. Строяха поредното грозно съоръжение.

Анастасия плесна с ръце, опита се нещо да им говори, но като видя, че както и преди никой не обръща внимание на думите й, замълча. Известно време постоя объркана, отпуснала ръце, после коленичи, закри лицето си с ръце, а косите върху раменете й трепереха. Анастасия плачеше. Плачеше като дете.

Почти веднага отново се появи едва видимото синьо сияние. То вкара в земята кафеникавото изпарение от нашия ад. Нашата плът се съедини с невидимия „Аз“. Само че, както и досега, ние не можехме да се движим, но вече не от ужас, а от благодатната нега на синкавото сияние. Над нас в небето, като описваше кръгове, отново светеше огненото кълбо. Анастасия протегна ръце към него, кълбото в един миг се премести и застана на метър от лицето й. Тя заговори с него и този път чухме думите й. Тя му казваше:

— Благодаря ти. Ти си добро. Благодаря ти за милосърдието и любовта. Хората ще разберат, задължително всичко ще разберат, със сърцето си ще почувстват. Моля те, никога не прибирай от Земята синия цвят, твоя цвят на любовта.

Анастасия се усмихваше, по бузата й се стичаше сълзичка. Иззад синкавата обвивка на кълбото към лицето на Анастасия се метнаха огнени лъчи — мълнии. Ловко и внимателно взеха искрящата на Слънчицето сълзичка и грижливо, сякаш е нещо безценно, затрепкалите изведнъж лъчи, я понесоха на връхчетата си. Носеха я като скъпоценност. Внесоха я вътре в кълбото. То трепна, описа кръг около Анастасия, отпусна се в краката й, изстреля се нагоре и се разтвори в небето, оставяйки на Земята всичко както си беше по-рано. А ние, както и преди, стояхме по местата си. Светеше Слънцето, реката си течеше, в далечината се виждаше гората, пред нас стоеше както и преди Анастасия. Ние мълчаливо съзерцавахме всичко наоколо, аз се радвах, като виждах всичко това. Да… мисля, че и другите се радваха. Само че мълчаха, може би от преживяното или от осъзнатата изведнъж красота наоколо.

Александър замълча, като че ли се вглъби в себе си. Аз се опитах да го заговоря:

— Слушай, Александре, може би от това, което ми разказа, в действителност нищо подобно не се е случило. Може би Анастасия просто владее хипнозата много добре. Чел съм, че много отшелници притежават способности да хипнотизират. Може и тя да ви е хипнотизирала и да ви е показала това видение?

— Хипноза, казваш… Ти видя ли побелелия кичур в косата ми?

— Видях.

— Той се появи веднага след това.

— Е, изплашил си се при хипнотизирането, естествено появил се и белият кичур.

— Ако предположим, че е хипноза, тогава трябва да обясниш и другите загадки.

— И?

— Натрупването на камъни и дървета в реката. Натрупването изчезна, просто то нямаше, рекичката си течеше спокойно. Ние всички видяхме речното натрупване, то беше там преди нашето видение.

— Да, такава работа значи. Странно…

— И какво ли значение има това, по-важно е какво ставаше с нас самите. Аз не мога да бъда предишния човек, не знам как да живея отсега нататък, на какво и къде да се уча сега. Когато се върнах вкъщи, изгорих сума ти книги на мъдреци и учители от различни страни. Имах голяма библиотека.

— Е, това напразно си направил. По-добре да беше ги продал, щом не ти трябват.

— Не можех да ги продам. Такова нещо даже не ми дойде на ум; Сега с мъдреците и учителите си имам свои сметки.

— А как мислиш, Александър, с Анастасия не е ли опасно да контактуваш? Може би действително е някаква аномалия. Ето и в писмата си, някои хора пишат, че тя е представител на друга цивилизация. Ако това е истина, тогава е опасно да общуваш с нея, защото не е известно какво си е наумила оная другата цивилизация.

— Аз съм убеден точно в обратното. Тя така чувства, така обича Земята, всичко растящо и живеещо на нея, че по-скоро ние, на фона на Анастасия, изглеждаме незаконородени пришълци.

— Ами, тогава, коя е тя? Могат ли, в края на краищата, учените да ни кажат? Защо тя разполага с такъв голям обем информация, как се вмества в главата й? Откъде има неразбираемите способности? Откъде е нейният Лъч?

— Мисля, че трябва да повярваме на думите й: „Аз съм човек, жена!“. А информацията, предполагам, тя не държи в главата си. По-скоро чистотата на нейните мисли й позволява да ползва цялата база данни на Вселената. И нейните способности произтичат от пълната й информационна осигуреност.

Вселената я обича, а от нас се страхува. Затова не ни се разкрива изцяло. Нашата мисъл, мисълта на съвременния човек, възпитан от нашето общество, е блокирана от стереотипи и условности.

При нея тя е напълно свободна. Оттук идва трудността да се предположи, че разгадаването на тайната може да бъде скрита именно, в това, че тя е човек… Да, тя може да създава невероятни по нашите разбирания чудеса. Аз се убедих в това. По време на нашето посещение се случи още едно събитие, което не можеш да наречеш по друг начин освен чудо. То е още по-загадъчно от това, което ставаше с нашата група. По-грандиозно е!

Александър произнесе последните думи с някакво вълнение. Стана и се отдалечи от огъня в нощта. В блещукането на звездното небе и мъждивата светлина на догарящия огън се виждаше как младият сибиряк се разхожда напред-назад. До мен достигаха кратките му, изпълнени с вълнение фрази. Александър говореше нещо неразбираемо за науката, за психолозите, за някакви учения. На мен ми дотегна да седя и да слушам накъсаните му и по тази причина неясни фрази. По-скоро ми се искаше да разбера какво според него толкова грандиозно и как е сътворила пред очите му Анастасия.

Опитах се да го успокоя:

— Александър, успокой се и поседни. Кажи ми какво толкова грандиозно стана пред очите ви?

Александър отново приседна до огъня и подхвърли няколко сухи клони в него. Вероятно от вълнение той така рязко разрови с пръчката тлеещите въглени, че искрите излетяха като фойерверк, посипаха се по нас и ни накараха да отскочим назад. Когато всичко се успокои, аз изслушах неговия развълнуван разказ:

— За някакви си двадесет минути Анастасия пред очите ни, измени физическото състояние на малко селско момиченце. И в същото време измени и съдбата на детето и майката, даже повлия на външния облик на забравеното в тайгата селце. И свърши това за някакви си двайсет минути. И най-важното е по какъв начин го направи! Невероятно прост… Тя… Иди, че вярвай след това на някакви си хороскопи. Аз видях… Затова след тая случка изгорих книгите с мъдрите дрънканици и разните му там „духовни повели“.

— Виждаш ли, самият ти казваш, че прави чудеса нечовешки, мистични, щом дори хороскопите разрушава. Сама ги създава, а иска да я приемат за нормален човек. Поне да беше се опитала да прилича на нормален човек, ама не.

Освен това й казвах: „Дръж се като другите, тогава всичко ще бъде нормално“. Но изглежда не може като всички. Жалко… такава красива, добра жена, умна, умее да лекува хората, син ми роди… Но да живееш с нея, както би живял с някоя друга, е невъзможно. Даже не мога да си представя след всичко чуто дали някой мъж би се решил да преспи с нея. Никой няма да може. На всички им трябват по-обикновени жени, не такива неразбираеми. Сама си е виновна с тая нейна мистика.

— Чакай, Владимире. Сега ще ти кажа някои неща. Само че внимателно вникни в това, което казвам. То е невероятно, но се опитай да разбереш. Това всички трябва да го разберат! Може би ние заедно ще можем да го осмислим. Може би…

Разбираш ли, Анастасия направи чудо с момиченцето, но в случая няма никаква мистика, не са използвани билки. Никакво баене, никакви шамански ходове. Тя, Анастасия, ти само помисли, тя направи чудото, използвайки само прости, известни на всеки, човешки думи. Прости, всекидневни думи, но прозвучали на място и в точния момент.

Ако психолозите анализират нейния диалог с това селско момиченце, те ще могат да разберат колко въздействащ наистина е той от гледна точка на психологията. Всеки, който би произнесъл, тези думи, би могъл да постигне подобен ефект. Само че за да ти дойдат тези думи наум в точния момент, е необходима онази искреност и чистота на мислите, за които говори Анастасия.

— Че какво толкова не може ли просто да се научат тези думи?

— Ние отдавна ги знаем, въпросът е друг — какво се крие зад всяка наша дума?

— Говориш някак неясно. По-добре ми разкажи какво се случи все пак там, при вас. С какви думи може да се измени физическото състояние и съдбата на човек?

— Да. Разбира се, трябва да разкажа, слушай.