Серия
Звънтящите кедри на Русия (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пространство любви, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Птица за познанието на Душата

На следващия ден ние с Анастасия пак отидохме на полянката и скришом наблюдавахме увлечения в игра наш малък син. На края на поляната лежеше вълчицата и също зорко го наблюдаваше. Близо до нея си играеха вълчетата. Забелязах, че от време на време малкият Владимир си слага пръстчето в устата и го смуче, както правят неизвестно защо всички бебета. Знаех, че родителите по всякакъв начин трябва да отвлекат детенцето от този инстинкт, да се завържат с пеленки ръчичките му или да се сложи биберон в устата му. Казах за това на Анастасия, но тя ми отговори:

— Не се безпокой, от това има голяма полза. Нашият син облизва от пръстчетата си цветен прашец.

— Цветен прашец? Какъв?

— Цветен прашец от цветята и билките. В тревата той се допира до цветята. Понякога по ръчичките му пълзят буболечки, а по крачетата им също има прашец. Погледни, намръщи се и си махна пръстчето от устата. Значи не му хареса прашецът от някоя тревичка. Сега си е наклонил главичката и се опитва да пъхне в устичката си цветенце, да го опита на вкус. Нека! Нека пробва Вселената на вкус.

— Вселената и малкото цвете! Каква връзка има? Или ти просто така го казваш, условно.

— В света ни всичко живо Вселенска връзка има.

— Но как? Къде? В какво такава връзка може да се види? Какъв уред е способен да я фиксира?

— Не е необходим уред. Тук необходима е Душата. Тогава ще можеш ти да разбереш и видиш това, което видимо е всеки ден и много пъти.

— Какво, например, можеш с Душата си да видиш, а после и да разбереш?

— Ето Слънцето. Далеко е от нас. Вселенска планета, а като изгрее, с лъча си цветето докосне и в радостта си то ще се разтвори. Така далеко са едно от друго — великото, огромното светило и малкото цветче, а свързани в едно са. Не могат те едно без друго.

Неочаквано Анастасия замълча и се загледа нагоре. Аз също погледнах и видях. Ниско над поляната кръжеше голям орел. Виждал съм горе-долу такъв в зоологическата градина. Кръжейки, той се спускаше все по-ниско и по-ниско и изведнъж на около два метра допря земята с големите си нокти. Гордо пробяга по инерция от полета няколко метра височина, трепна и спря важно посред поляната. Вълчицата застана нащрек. Козината й настръхна, но тя не нападна орела, разхождащ се гордо по поляната.

Мъничето стана неспокойно. Седна на дупенцето си и… Ама че глупаче! То протягаше ръка към страшната птица.

Стъпвайки бавно с огромните си нокти, орелът се приближи до него. И главата със закривения като кука клюн надвисна над главата на бебето.

А то, детенцето, съвсем не чувствайки опасността, започна с ръчичката да пипа орела по крилата, да се допира до ноктестите му крака, удряше с ръчичка по гърдите му и беззъбата му устичка се усмихваше.

Огромният клюн се допря до малката главичка, един път, втори, като че ли той търсеше в нея нещо. А после изведнъж орелът се отдалечи от бебето, разтвори криле, размаха ги, вдигна се леко над тревичката и пак застана на земята. Мъничето протягаше ръчички към страшната, огромна птица и със звуци го викаше: „Е… е… е“.

И орелът… Орелът застана зад гърба на детенцето, засили се и излетя! Направи ниско над земята кръг, надолу се спусна рязко и в полет хвана с огромните си нокти детето за раменцата. Но ноктите не се впиваха в телцето. Орелът пусна острите им краища под мишниците и закръжи над поляната, опитвайки се да вдигне детето над Земята. То риташе с влачещите се по тревата краченца, които от време на време се вдигаха над земята, пулеше очички, заблестели от възбуда. И изведнъж… Те се вдигнаха! Вдигнаха се на метър над тревата, когато се сляха, когато оттласкването от Земята на детските крачета съвпадна с маха на орловите криле.

Набирайки с всеки кръг височина, орелът носеше бебето, а то не плачеше. Те заедно летяха, нагоре, издигайки се в синевата. Орелът вече го издигна на нивото на върховете на високите Кедри и продължи стремително да набира височина.

Онемявайки от изненада, загубил дар слово, аз хванах Анастасия за ръката. А тя, без да откъсва погледа си нагоре, шепнеше тихо на себе си:

— Ти си още силен! Юнак! Макар и стар, още си много силен. Имаш могъщи криле. Лети! Лети още по-нависоко!

И орелът, носейки в ноктите си малкото телце на бебето, описваше кръгове и се вдигаше все по-високо в небесната шир.

— Защо е необходима тази екзекуция над детето? Защо трябва да се подлага на такава опасност? — викнах аз на Анастасия веднага щом дойдох на себе си.

— Не се безпокой, Владимире, моля те. Излитането на орела не е така опасно както на самолета, на който си летял.

А ако той изпусне детето отвисоко?

— Няма дори и да си помисли такова нещо. Отпусни се, не създавай нито страх, нито съмнение в мислите си. Голямо значение за осъзнаването на сина ни има този полет, полетът на орела, вдигнал детенцето ни над нашата Земя.

— Какво значение, освен някакво суеверие. Виж, това е точно така, човекът не трябва да се меси във великите творения. Тук съм съгласен. Не бе предвидено такова издигане. Вие самите, твоят дядо е научил птицата на такива номера. По-скоро от някакво суеверие. Че за какво друго? Безсмислен е този риск!

— Когато бях малка, с този същия орел и аз се вдигах нависоко. Малко неща можех да разбирам тогава, но ми беше много интересно, необикновено. А Земята изглеждаше необятна, голяма. Толкова ярко беше всичко, че необичайното се запомни за дълго, завинаги. Когато поотраснах, бях вече на около три годинки, прадядо веднъж ми зададе следния въпрос:

— Кажи, Анастасия, на всичките зверчета ли им харесва, когато милва ги и гали твоята ръка?

— Да, на всички. Те махат с опашчици дори, защото им харесва моята милувка. И на тревичките, цветенцата, дръвчетата — на всички им харесва, но опашчици не всички имат, за да покажат колко им е хубаво, когато ги галят моите ръчички.

— Така значи, всичко живо иска да усети милувката на твоята ръка?

— Да, всичко, що живее и расте, и малко, и голямо.

— И голямата Земя, и тя ли иска ласки? Ти виждала ли си Земята, нейната големина?

Ярката картина с орела се е запечатала в мен от детството. Големината на Земята аз познавах не по чужди думи. И затова на дядо си отвърнах веднага:

— Земята е голяма, краят й не се вижда. Щом ласка всички искат, значи и Земята я желае. Но кой ще може да прегърне цялата Земя? Тя толкова е голяма, че твоите ръчички, дядо, дори и те не стигат, за да я прегърнат цялата…

Прадядо ми разпери ръцете си, погледна ги и потвърди, съгласявайки се с мен:

— Да, и моите ръчички не стигат, за да прегърнат цялата Земя. Но ти каза, че Земята желае ласки като всички?

— Да, желае тя. Милувки всички те желаят от човека.

— Тогава ти, Анастасия, трябва да прегърнеш цялата Земя. Помисли си как да я прегърнеш. — И прадядо ми си тръгна.

Земята наша как да я прегърна започнах често да си мисля. И никак не можех да измисля. Знаех, че прадядо няма да говори с мен, нито един въпрос от него не ще да чуя, докато задачата си не реша. И много се стараех.

Измина повече от месец. Задачата не се решаваше. И ето веднъж отдалече ласкаво вълчицата погледнах. Тя стоеше на другия край на поляната.

Под погледа ми изведнъж тя завъртя опашка. А след това забелязах, че всичките зверчета се радват, когато ги погледнеш с радост и нежност. И разстоянието, техните размери не са ни най-малко важни. Радостта ги посещава от един мой поглед или тогава, когато с любов за тях си мислиш. И аз разбрах: на тях им става хубаво от погледа ми, както ако с ръка ги галиш. Тогава разбрах… Има едно Аз, което можеш да покажеш със своите ръчички и крачета, но има и още едно голямо Аз, по-голямо отколкото е възможно с ръчички да покажеш. И това голямо, невидимо, съм също Аз. Значи всеки човек е създаден като мене. И това голямо мое Аз ще може да прегърне цялата Земя.

Когато прадядо ми дойде, аз, цялата изгаряща от радост, му казах:

— Гледай, деденце, гледай, всички зверчета се радват не само когато ги прегръщам с ръчички, но и когато ги гледам отдалече. Невидимо, но мое нещо ги прегръща. То и Земята цяла може да прегърне.

Аз ще прегърна Земята с невидимото мое Аз! Аз съм Анастасия. Има и малка, и голяма. Как да наричам другата, аз още самата не зная. Но ще помисля как да я нарека правилно. Като я нарека, на всичко, деденце, ще отговоря. Тогава и ти ще ми проговориш, нали?

Прадядо ми заговори веднага:

— Наричай второто себе си, внучке, Душа. Твоята Душа. И я пази, и действай с Нея, с необятната.

— Кажи ми, Владимире, на колко години беше, когато можеше да осъзнаеш, да почувстваш своята Душа?

— Не помня точно, — отговорих аз на Анастасия и си помислих дали изобщо съм разпознал Душата си и как я разпознават другите, на каква възраст и до каква степен. А може би говорим за Душата, без да чувстваме единението с Нея, без да мислим за своето невидимо и второ Аз. Пък и за какво ли толкова е важно да чувстваш всичкото това? За какво?

Движещата се горе точка започна бързо да се увеличава. Описвайки кръгове, орелът се спускаше над поляната. Когато вече кръжеше по-ниско от короните на дърветата, видях зачервеното личице на бебето, неговите блестящи от възбуда очички. Разперените настрани ръчички мърдаха пръстчета в такт с маха на крилете на необикновената птица, Когато крачетата допряха земята и се повлякоха по тревата, ноктите на орела се разтвориха. Мъничето падна, претърколя се в тревата, бързо се вдигна на четири крака, седна и завъртя главичката си. Търсеше своя неотдавнашен приятел.

Поклащайки се орелът се отдалечаваше от детенцето, но падна на една страна. На десетина метра от бебето той лежеше някак неудобно, крилото му беше отметнато настрани. Дишаше тежко, а главата му с клюна се беше наклонила към тревата.

Детенцето го видя, усмихна се и запълзя към него. Насреща орелът Се опитваше да се изправи, но отново падна на една страна. Злобно озъбена вълчицата с два скока застана между орела и бебето. Анастасия с вълнение прошепна:

— Колко съвършени и Строги са Твоите закони, ти всичко дал си на човека изначално, Създателю. Тя следва твоите закони, но много, много ми е мъчно за орела.

— Какво става? Защо вълчицата е агресивна, толкова злобна? — попитах Анастасия.

— Сега вълчицата не ще допусне до орела Владимир. Тя смята, че той е болен, щом настрана е паднал. Може и да го нападне, за да го изгони от поляната. Не трябва Владимир да вижда нападението, все още няма да го разбере. Ох, какво? Какво да правим?

Орелът трепна в миг, застана твърдо на краката си, изправи гордо главата и клюнът щракна страшно два пъти. С уверена и горда походка той вървеше към мъничето. Вълчицата сякаш се успокои, отмести се, но не се отдалечи. Готова във всеки миг за скок, тя непрекъснато следеше какво става.

Отначало детенцето пипаше клюна на огромната птица, след това започна да дърпа перата на крилото му, да го потупва и нещо да иска или да моли, повтаряйки: „Е… е“, „Аа…“. Закривеният клюн се допираше до темето на малкия и до рамото с белезите от ноктите му.

После орелът наклони главата си към земята, откъсна с клюна си някакво малко цветенце и го сложи в незатварящата се като на малко птиче устица на бебето, което продължаваше да произнася неговите си звуци. Той нахрани малкото човече като своите птиченца, но отново се залюля, вълчицата злобно се приготви, за скок, И изведнъж орелът… Засилване… Мах на крилата… Излитане!

Той се вдигаше все по-високо, и по-високо. После изведнъж рязко пикираше към поляната и недостигайки Земята на метър, метър и половина, изравняваше полета и отново излиташе, рязко нагоре. Мъничето му махаше с ръчички, протягаше се към него, викаше го, смееше се с беззъбата си уста. Анастасия шепнеше с вълнение:

— Недей така. Ти направи всичко добре. И си здрав, аз знам, ти не си болен. Хайде, почини си, почини! Само си малко старичък. Почини си!

Орелът направи още един път своя сложен пирует, така че закачи с ноктите си тревата и все пак не застана на крака, не се отблъсна от земята, а замахвайки мощно с крилата, успя да се вдигне във въздуха като изтръгна с нокти туфичка трева. Направи кръг, посипа малкия с тревички и започна да се издига високо, все по-високо в небето. Анастасия гледаше непрекъснато, дори и когато той се превърна в точка, тя все още гледаше. И аз, не знам защо, също гледах как точката се отдалечава. Отначало само нагоре, а след това рязко встрани, отдалечавайки се от поляната. Изведнъж точката тръгна към земята и скоро се видя как ту едното, ту другото крило се разтварят от вятъра, а не от обмислените усилия на птицата.

Не махаше и не планираше орелът със своите крила, той просто падаше. Крилата му се развяваха от вятъра, сами се разтваряха от него.

Анастасия възкликна:

— Ти умря на небето горе! И там остана. Ти направи всичко, което можеше да направиш за човека. Благодаря. Благодаря ти за височината, стари мой учителю.

Орелът падаше и падаше, а горе над него кръжаха два млади орела.

— Твоите птичета вече са укрепнали. Ти направи всичко и за тяхното бъдеще! — шепнеше Анастасия на падналия някъде там зад поляната стар орел. Сякаш и мъртъв той можеше да я чуе.

Два млади орлела кръжаха вече ниско над поляната. Знаех, че те са неговите птичета и малкият ни син махаше на тях…

— Трябваше ли? Защо е тази безсмислена жертва? Защо направи той така? И всичко за човека? Защо те така се стараят, Анастасия? Защо жертват така себе си?

— Заради Светлината, струяща от човека. За благодатта, която човек може да им даде и заради надеждата за своите деца. Сега неговите птичета ще я видят, ще усетят Светлината на Животворната Любов у човека! Погледни, Владимире, нашият син се усмихва на орлетата, те летят към него. Може би орелът разбираше, че в тази Светлина, струяща от човека, в Благодатната Светлина, ще има частичка и от него.

— И те са готови да се пожертват заради Светлината, идваща от всички хора?

— За всички хора, които са способни да излъчват Благодатна Светлина!