Владимир Мегре
Пространство на любовта (12)

Мутанти, създадени от хората

— Добре, хайде стига! — прекъснах аз Александър. — За мен Анастасия е отшелница. Нека да е с необикновени способности, но мисля, че Тя е Човек. Нека засега да се надяваме на това. Ако премисляш всяко нещо, можеш и да откачиш. Хайде, запали таратайката си, да тръгваме.

До затънтеното селце катерът ни докара за около четири часа. Когато слязох на познатия бряг, Александър също се измъкна от катера и пак захвана своето:

— Отиде си, Анастасия, Владимире, отиде си! Помисли си добре! Може би все пак ще се откажеш от похода си към поляната в тайгата. Няма да успееш да стигнеш до нея!

— Отивам! — Вдигнах раницата, за да я сложа на гърба си и изведнъж видях, че Александър изважда от ножницата голям ловджийски нож.

Хвърлих раницата и започнах да търся по земята нещо подходящо за отбрана, но Александър оголи до лакътя си дясната ръка и резна с ножа по нея. Бликналата от раната кръв той покри с бяло шалче. После ме помоли да взема от катера аптечката и да му превържа ръката. Не разбирайки нищо, аз му помогнах. Той протегна изцапаното с кръв шалче:

— Превържи главата си.

— Защо?

— Така няма да те закачат ловците. Те не стрелят по ранени.

— Да бе! Те да не са глупаци, тия твои ловци? Като се приближат веднага ще видят бутафорията.

— Те не се приближават. Защо да рискуват? Всеки от тях си има свои пътечки и участъци земя. Ако човек е тръгнал в тайгата с добро намерение, по необходимост, той първо ще поговори с ловците, ще разкаже за себе си, за намеренията си, ще съгласува похода си с тях. Ако е с добро, те ще помогнат, ще го посъветват и могат дори да го изпратят. За тебе обаче те нищо не знаят. Могат като нищо, без много да му мислят, да те гръмнат, но по ранен човек не стрелят.

Аз взех изцапаното с кръв, шалче и го вързах на главата си.

— Може би трябва да ти благодаря, но нещо хич не ми се иска да го правя.

— Тогава недей. Аз не го правя за благодарност. Просто ми се иска да направя нещо за тебе. Като се върнеш, запали на брега огън. От време на време ще минавам недалеч оттук, като видя дима, ще те прибера, ако успееш да се върнеш.

Когато се приближавах към тайгата, видях че на около сто метра от мен, вървят две кучета. „Сигурно са селски, — помислих — Добре би било да се движат по-близо до мен, ще ми бъде по-спокойно“. Даже се опитах да ги примамя към себе си, но те не се приближаваха. Продължаваха да се движат успоредно с мен. Така и навлязохме в тайгата. Напразно ме плашеше Александър. Тайгата не ми се струваше враждебна. Може би от усещането, че тук, сред тези струпвания от дървета и камънаци живее Анастасия, а тя, макар и странна, все пак е добър човек. Но най-важното — в тази тайга, с нейните камъни и дървета, необичайните за градския жител звуци и въздух, живее моят роден син. Като мислех така, тайгата започна да ми се струва малко по-близка.

Да измина двадесет и пет километра от брега, направо през тайгата до поляната, е по-трудно отколкото по обикновен черен път, защото трябва ту да прескачам паднало дърво, ту да заобикалям храсталаци. Когато вървях с Анастасия, увлечен в разговора, не забелязвах преградите. Най-важното е да не объркам пътя заради тях. Все по-често поглеждах компаса и си мислех: „Как може Анастасия да намира поляната без компас? Та тук дори и пътечка няма!“

Почивах на всеки час и към обяд стигнах до малка рекичка, широка около два метра. Когато вървяхме с Анастасия, също пресякохме рекичка. Реших да мина на другия бряг и да направя почивка на полянката до реката. Тръгнах по падналия в реката ствол на полуизсъхнало дърво. То малко не достигаше до брега и аз хвърлих първо раницата, а след това скочих. Само че нещо не стана както трябва. Кракът ми попадна на някакво коренище и се изкълчи или нещо се разтегна. Силна болка прониза крака ми и стигна чак до главата ми. Полежах малко и се опитах да стана, но разбрах, че няма да мога да вървя. Така си лежах, мислейки какво да правя. Помъчих се да си спомня, какво обикновено се прави при изкълчване на крак или разтягане на сухожилие. Нещо не се получаваше, сигурно болката пречеше да си спомня. После реших: ще полежа, ще похапна, може пък болката да премине. Ако трябва, ще си запаля огън, ще преспя. До сутринта може кракът да се пооправи. На човека все пак всичко постепенно му минава.

Изведнъж отново видях кучетата. Бяха четири, а от другата страна още две. И на никъде не вървяха. Легнаха на земята на десетина метра от мен. Бяха от различни породи — едното ерделтериер, другото — боксер, останалите някаква смесица. Сред тях имаше и малка болонка. Козината на кучетата беше на фъндъци. Бяха слаби, а очите на териера гнояха. Аз си спомних разказа на помощник — капитана за подобни кучета. И когато осъзнах ситуацията, за известно време престанах дори да чувствам болката в крака.

Помощник — капитанът на щабния кораб разказваше как хора, които искат да се отърват от четирикраките, ги закарват някъде по-надалеко и ги захвърлят. Ако ги изоставят в рамките на града, котките и кучетата се групират около помийните ями, които им дават поне някакво препитание. Когато ги отвеждат в затънтени места, по-далече от града, те се събират на глутници и си намират храна като нападат домашни пилета. Нападат и хора, особено самотните. Такива кучета са по-страшни и от вълците. Те се опитват да издебнат ранена или останала без сили жертва. Нахвърлят се върху нея едновременно. Събрани в глутница бездомните, озверели кучета са по-страшни от вълците и поради това, че по-добре от тях познават навиците на хората и ги ненавиждат. Те са настървени срещу тях. Да преследват дивеч като вълците нямат опит, а да преследват хора — да.

Особено страшно е, ако в глутницата има дори един пес, трениран да напада хора. Аз имах куче и също съм го водил на платено кучешко училище. Там освен всички други упражнения за изпълнение на всякакви команди има и такова за нападение на човек. В кучешкото училище помощник — инструкторът облича ватено палто с дълги ръкави и учи кучето да го напада и захапва с настървение. Ако песът изпълнява добре упражнението, го поощряват като му дават някакво лакомство. На ти сега! Наупражнявахме се! Умници.

Интересно, дали има поне едно същество по белия свят, освен човека, което да се занимава с обучение на други видове същества за нападение на себеподобни?

Обкръжилите ме кучета затягаха обръча. Мина ми мисъл: „Трябва да им покажа, че още съм жив, мога да се движа, да се отбранявам“. Вдигнах една къса пръчка и я хвърлих към най-близкия проскубан пес. Той я избегна, отскачайки настрани, и отново залегна. Наоколо нямаше повече пръчки. Тогава понечих да извадя от раницата две консерви. Докато ги вадех, най-малкото куче, болонката, се промъкна крадешком отзад, ръфна панталоните ми и отскочи, а другите песове я наблюдаваха. Сигурно гледаха каква ще бъде реакцията ми на нападението.

Хвърлих едната консерва по най-близкия пес, другата по болонката. Нямаше какво друго да хвърля. В съзнанието ми настъпи някаква безизходност.

Представих си как кучетата ще ръфат тялото ми и ще лапат парчета от месото ми, а аз, намирайки се за известно време в съзнание, ще виждам всичко и ще се свивам от болки, защото кучетата няма да успеят да ме убият мигновено. И нямам със себе си нищо такова, че да умра по-бързо, без продължителни мъки.

Стана ми мъчно, че не успях да занеса раницата с подаръците от читателите за Анастасия и за сина, вътре имаше разни детски нещица, необходими за малчугана.

Половината раница беше заета от писмата на читателите с въпроси и молби. Много писма. Необикновени. За душата, за живота. Много стихотворения. Може и да не са професионални, не винаги имат рима, но нещо ги прави хубави. Сега всичко ще пропадне. Ще изгният тука. Изведнъж някак от само себе си дойде решението: ще напиша бележка и ще я сложа в целофановото пликче при писмата. Точно така, бележка! Ако някой намери раницата, нека вземе за себе си цялото й съдържание и парите. А писмата на читателите да препрати на дъщеря ми Полина. В бележката й написах тя да ги издаде, когато събраните от книгите хонорари станат достатъчни за това. Не трябва да се допусне толкова искрени стихотворения напразно да пропаднат. Вероятно много от читателите за първи път в живота си са написали стихотворения, но от душа. И единственото в живота им стихотворение да пропадне.

Бележката написах трудно. Трепереха ми ръцете, сигурно от страх. И за какво човек се вкопчва така в живота, даже в ситуация, когато е съвсем ясно, че всичко е свършено. Но аз дописах бележката, сложих я в целофановия пакет с писмата и вързах пакета стегнато, за да не влезе влага. Сега видях, че обкръжилите ме псета са се примъкнали съвсем близо до мен и започват да правят странна маневра. Едно след друго те пълзяха обратно. Някои се повдигаха и гледаха на друга страна, не към мен, и отново залягаха като в засада. Аз се изправих на един крак, за да видя какво отвлича вниманието им. И видях… Видях как покрай рекичката стремително тичаше Анастасия.

Тя тичаше с красивия си бяг, от който се развяваха златистите й коси.

Отначало се наслаждавах на тази картина, но изведнъж ме осени: кучетата! Те, почувствали, че могат да им вземат плячката, се готвеха да нападнат стремително приближаващата се Анастасия.

Прегладнелите, озверели псета ще се бият настървено докрай за своята плячка. Сама Анастасия няма да може нищо да направи. Кучетата ще я разкъсат. И аз се разкрещях колкото сили имам:

— Стой! Стой, Анастасия! Кучетата! Псетата са озверели! Не бягай насам, Анастасия! Спри!

Анастасия чу, но не забави стремителния си бяг. Само си вдигна ръката нагоре и помаха. „Какво направи? — си помислих, — сега и онова явление няма да може да й помогне“.

Бързо-бързо извадих от раницата малките стъклени бутилчици с детски сок. Започнах да замерям с тях кучетата, като се опитвах да насоча вниманието им към мен. Уцелих с едната бутилчица, но кучетата не обръщаха никакво внимание на опитите ми. Разбираха сигурно псетата кой представлява за тях реална заплаха. Кучетата се нахвърлиха върху Анастасия едновременно от всички страни, веднага след като тя влезе в кръга им. Изведнъж… Ех, тази картина трябва само да се види. За един миг Анастасия превърна енергията на своя бяг във въртене. Изведнъж с цялото си ускорение тя се завъртя рязко като пумпал, както го правят балерините, само че по-бързо. Удряйки се във въртящата се Анастасия, кучетата се разхвърчаха на различни страни, без да й причинят вреда, но веднага започнаха да се готвят за ново нападение на спрелия се човек.

Запълзях към Анастасия. Тя беше облечена в своята къса лятна рокличка. Поне да беше облякла грейка, че да им е трудно на псетата да я захапят.

Анастасия приклекна на едното си коляно. Стоеше в кръга от озлобени, полубесни от глад кучета, но лицето й не изразяваше страх. Тя ме гледаше и бързо говореше:

— Здравей, Владимире. Само не се страхувай. Почини си малко. Отпусни се. Не се безпокой, те нищо няма да ми направят, тези гладни кученца. Не се безпокой.

Два яки песа отново се втурнаха от различни страни към стоящата на едно коляно Анастасия. Без да спира да говори нещо, тя с мълниеносно движение, едновременно с двете ръце хвана всяко куче за предната лапа по време на скока им, превъртя ги във въздуха като отклони леко тялото си така, че кучетата се удариха едно в друго и тупнаха на земята.

Песовете пак залегнаха, вероятно обмисляйки нова атака. Готвеха се за атака, но не нападаха.

Анастасия стана, изхвърли ръката си нагоре, после рязко я спусна като плесна два пъти по крака си.

Иззад близките храсти в миг изскочиха четири едри вълка. В стремителните им скокове имаше такава решителност, че ми се струваше, че те няма да преценя какво е количеството и с каква сила е противника. Те ще влязат в бой. Кучетата подвиха опашки и духнаха яко дим.

Вълците профучаха покрай мен като ме лъхнаха с горещото си дихание. Опитвайки се да не изостане, след тях подскачаше с всички сили и ситнеше съвсем малко вълче, което приличаше на кутре на овчарка.

Като се изравни с Анастасия, то изведнъж така запъна с четирите лапички, че се преобърна. Скочи и два пъти лизна прясната драскотина на босия крак на Анастасия.

Тя бързо го хвана за врата и го повдигна от земята:

— Хей, ти пък къде тръгна? Рано ти е още. Много си мъничък.

Вълчето се задърпа в ръцете на Анастасия, заскимтя като кученце. Успя да се измъкне или тя самата го пусна. Щом се намери на земята, то бързо пак лизна драскотината и препусна да настигне вълчата глутница.

— Защо? — почнах да говоря аз на дотичалата при мен Анастасия. — Защо не повика веднага вълците? Защо?

Анастасия се усмихваше, бързо опипваше краката и ръцете ми и с чист успокояващ глас говореше:

— Не се вълнувай, моля те. На кученцата трябва да им се покаже, че човекът винаги е по-силен от тях. Те не се страхуват толкова от вълците. А почнаха да нападат хората. Сега вече няма… Не се вълнувай. Аз, когато почувствах, разбрах, че ти идваш… Затичах се да те посрещна. Защо рискуваш така? Тръгнал си… Аз отначало те изгубих, след това се сетих…

Анастасия изтича настрана, откъсна някаква билка, после потърси наоколо и откъсна друга. Разтърка билките в дланите си и започна внимателно да разтрива болния ми крак като говореше непрекъснато:

— Ще мине. Бързо ще мине. До сватбата ти ще зарасне.

Забелязах, че тя използва различни поговорки и попитах:

— Откъде си научила толкова поговорки?

— Слушам от време на време как говорят различни хора, за да се науча да влагам голям смисъл в кратка фраза. А на тебе харесва ли ти?

— Понякога се случва да не е на място.

— Но понякога е на място. И когато е на място, е чудесно, нали?

— Какво „на място“?

— Нали ти току-що произнесе първи тази фраза. Аз само я повторих.

— Кажи ми, Анастасия, далеко ли е още твоята поляна?

— Изминал си половината път. Сега двамата ще стигнем по-бързо.

— Бързо сигурно няма да стане, боли ме още кракът.

— Да, известно време още ще те боли малко. Нека кракът ти си почине, а засега аз ще ти помагам да вървиш.

Анастасия вдигна с лекота тежката раница, обърна се с гръб към мене, отпусна се на едното си коляно и предложи:

— Хвани се за мен. Качи се на гърба ми.

Тя говореше така бързо и решително, че аз се качих и обгърнах е ръце шията й. Изправи се леко и бързо и подскачайки затича. Бягаше и през цялото време бърбореше.

— Не ти ли е тежко? — попитах след известно време.

— Собственият товар не тежи! — отговори Анастасия и добави със смях: — Аз съм кон, аз съм и бик, аз съм жена и мужик.

— Спри! Нека сляза. Ще се опитам да вървя сам.

— Ама на мен не ми е тежко, защо сам?

— А какво каза за мъжа? „Аз съм жена и мужик“?

— Та това е само поговорка. Не я казах на място, нали? Обиди ли се?

— Няма значение! Искам да се опитам да вървя сам. Ти само раницата поноси още.

— Ако ще вървиш сам, кракът ти трябва да почине поне още един час. Поседи си така, аз ей сега, бързичко…

И Анастасия изчезна за известно време. Върна се със снопче билки и пак започна да натрива крака ми около стъпалото с тях. После приседна до мен, някак хитро и с усмивка гледаше раницата и изведнъж попита:

— Кажи ми, Владимире, какво има в раницата ти?

— Някои писма от читатели. Подаръци за тебе от тях. Купих и някои неща за детето.

— Би ли могъл сега, докато почиваме, да ми покажеш подаръците?

— А ти ще ми покажеш ли детенцето, сина? Няма да казваш, че той не трябва да ме вижда, докато не се очистя, нали?

— Добре. Ще ти покажа нашия син. Само че не веднага. Утре ще ти го покажа. Първо искам мъничко да разбереш как да общуваш с него. Ти бързо ще разбереш, когато видиш.

— Нека бъде утре!

Аз развързах раницата и започнах първо да вадя подаръците за Анастасия. Тя внимателно поемаше всяка вещ, с интерес я разглеждаше, галеше я. Почнаха да звънят валдайските звънчета, които й подари Олга Сидоровна. А когато й подадох красивия шарен шал, подарен също от една много добра жена, Валентина Ивановна, веднага разбрах: жените са си жени, имат много общо.

Анастасия взе шала и го разгъна. После извърши куп манипулации с него. Върза си шала на главата така, както е показано на картинката на шоколада „Альонушка“ и още по най-различни начини.

Смеейки се, го върза като циганка на талията си, след това го наметна на плещите си и започна да се разхожда пред мен, както го правят в народните танци. Накрая го сгъна грижливо и го сложи върху другите подаръци на тревата, казвайки:

— Моля те, Владимире, кажи на всеки човек. Предай от мен думата „благодаря“ на всяка жена за топлината на Душата й, изпратена заедно с тези вещи.

— Ще предам на тези, които видя. Но повече няма какво да показвам. Останалото е за сина. Всичко необходимо. Ти не можеш да го ползваш. Аз ще ти покажа всичко на място, като пристигнем.

— Защо не искаш сега? Така и така седим, почиваме си. Много ми е интересно да видя.

Не исках да показвам на Анастасия това, което купих за сина си, защото помнех думите й, които каза още при нашата първа среща — ще ти се прииска да осигуриш за сина всякакви безсмислени дрънкулки, но те не са му необходими. Необходими са на тебе. За самоудовлетворение: „Какъв съм добър, грижовен“. Въпреки това реших да ги покажа, защото ми беше интересно как тя ще се отнесе към постиженията на нашата цивилизация в грижите за децата. Започнах с памперсите и й разказах колко ефективно действат при поемане на влагата, когато детето пишка в тях и благодарение на това кожата му не се изприщва. Разказах й всичко, което съм видял от рекламите по телевизията. Показах й и детски храни.

— Виждаш ли, Анастасия, това е детска храна, тя е просто шедьовър. Съдържа всички вещества, необходими за детенцето, има и добавки на витамини. А най-важното, приготвяш я без никакви проблеми. Само я разтваряш в топла вода и кашата е готова. Разбра ли?

— Разбрах.

— Значи все пак ненапразно димят комините на заводите на нашия технократичен свят. Сред тях има и комини на заводи, които произвеждат ето такава храна за децата. Виждаш ли на опаковката бебенцето колко е красиво, розовобузесто, усмихнато?

— Виждам.

Накрая показах на Анастасия детския конструктор и веднага изкоментирах:

— Това е детски конструктор. Конструкторът не е безсмислена дрънкулка. Тук е написано. Той е разработен специално за развитието на детето. От него може да се направи кола, като тази на картинката, може и влакче, самолетче, къща. Е, той ще влезе в употреба по-късно. Сега, разбира се, че му е рано да осмисля кое как се движи и лети.

— Защо да е рано? Той точно сега осмисля това, — отговори Анастасия.

— Ето, виждаш ли. Конструкторът ще му помогне.

— Ти така ли смяташ? Уверен ли си в това?

— Не е работата само в моята увереност, Анастасия. Така смятат много учени, психолози, които изучават детската психика. Ето виж, в анотацията те дават своето заключение.

— Добре, добре, Владимире. Не се безпокой. Ще направиш сам всичко както смяташ, че трябва да се направи. Само, моля те, първо погледни как живее нашият син. Тогава ще прецениш сам кое му е необходимо на първо място.

— Добре. Както кажеш! — зарадвах се аз, че не започна да оспорва необходимостта на донесените от мен вещи. — Сам ще погледна и определя.

— А засега дай да скрием твоята раница. После, когато прецениш, аз ще изтичам и ще донеса играчките или цялата раница. Сега е тежко да се носи. Нали те боли кракът, а не искаш да те нося.

— Добре, нека да я скрием! — съгласих се аз. — Ще вземем само писмата. В тях има много въпроси за тебе. Не съм ги и запомнил всичките.

— Добре, ще вземем писмата, — съгласи се Анастасия.

Тя взе пакета, аз се опрях на рамото й и ние тръгнахме към поляната. Чак късно вечерта пристигнахме на полянката на Анастасия. Както и преди, там нямаше нищо. Никакви постройки. Даже и колиба нямаше. Но усещането ми беше, че сякаш съм дошъл в родния си дом. Даже настроението ми се вдигна и ме обхвана някакво спокойствие. Прииска ми се да заспя. Сигурно защото си говорихме с Александър цяла нощ. „Да не повярваш, — си помислих, — абсолютно нищо няма на тази поляна, а имам такова усещане, сякаш съм се върнал у дома си. Явно, усещането за дома не се състои в това какъв по размери е апартаментът, или дори замъкът, а в нещо друго“.

Анастасия веднага ме заведе при езерцето, и предложи да се изкъпем. Хич не ми се искаше да се къпя, но си помислих, че е по-добре да я слушам за всичко, за да видя сина си по-скоро.

Когато излязох след къпането на брега, ми стана по-студено отколкото във водата. Анастасия махна с дланите си водата от мен, натърка ме с някаква трева и тялото ми като че ли пламна. След това протегна към мен рокличката си и каза със смях:

— Облечи я, моля ти се, Владимире, това ще ти бъде пижамата. Дрехите ти ще ги накисна и изпера. Много са се вмирисали.

Облякох роклята на Анастасия, защото разбрах — трябва да се премахне миризмата.

— Това пък защо е, за да не се изплаши синът ли?

— И заради него! — отговори Анастасия.

— Ще ми бъде студено само с твоята рокля.

— Не се безпокой, аз съм направила вече всичко. Ти ще се наспиш, няма да ти е студено. Под главата си ще сложиш пакета с писмата вместо възглавница. Всичко съм измислила, ще се наспиш и няма да замръзнеш.

— Пак ли ще се грея с мечката? Няма да спя с мечка, по-добре някак си сам да се справя.

— Така съм постлала всичко, че няма да ти бъде студено или горещо.

Отидохме в същата землянка, където спах и по-рано. Анастасия разтвори надвисналите над входа клони. Почувствах приятния мирис на сухи треви и билки. Пъхнах се вътре, потънах в тях и сънят обгърна с приятна омая всичко наоколо.

— Можеш да се покриеш с блузката, но и без нея няма да ти бъде студено. Ако искаш, аз също ще легна до тебе. Ще те затопля! — чух в просъница думите на Анастасия.

— Не трябва. Ти по-добре иди при сина, него стопли…

— Не се безпокой, Владимире. Нашият син с много неща се справя самостоятелно.

— Как самостоятелно, нали е мъничък… — Повече не можех нищо да говоря. Потънах в дълбоко спокойно блаженство.