Серия
Звънтящите кедри на Русия (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пространство любви, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

В какво се състои мисията на бащата

Моят син, моят мъничък Владимир заспа. След храненето известно време си поигра с нещо в тревата. Пипаше паднала кедрова шишарка, опитваше се да я ближе. Гледаше облаците, плуващи в небето. Вслушваше се в чуруликането на птичките. После се качи на едно хълмче, където тревата беше по-гъста, сви се на кравайче, затвори очи и като се усмихваше на нещо свое, заспа. Анастасия хукна по някакви свои работи. Тръгнах сам на разходка из гората и се замислих, без да забелязвам каквото и да е наоколо. Същевременно чувствата на радост и досада не ме напускаха. Седнах под един Кедър на брега на езерото и реших: ей така ще седя, без да мърдам, докато не измисля какво мога да допринеса като родител за развитието на детето си. Трябва да измисля такова нещо, че то да почувства: най-важен за него е бащата. Когато дойде Анастасия, даже не ми се искаше да говоря с нея. Именно нейният смях отвлече сина ми от мене. Анастасия седеше тихо до мен, обхванала с ръце коленете си и замислена гледаше в спокойната вода на езерото. Тя заговори първа:

— Моля те, не ми се сърди. Много смешно изглеждаше отстрани вашето общуване. Просто не се сдържах.

— Работата не е в обидата ми.

— А в какво тогава?

— Много читатели питат в писмата си за възпитанието на децата, молят да те разпитам подробно за всичко свързано със системата на възпитанието им и да я опиша в следващата книга. А какво да опиша? Няма никаква система, всичко е наопаки. Тук, при вас, е някаква антисистема. Например, читателят може да пита какво трябва да правят бащите в такава ситуация.

— Ти съвсем точно определи — антисистема, значи опиши нея.

— Че за кого ще е интересно това? Хората търсят смислени книжки, където е казано какво да се прави с детето когато е на един, после на два месеца и т.н., където всичко е описано по часове. В книжките предлагат режим на хранене. Описват системата на възпитание в зависимост от възрастта. А тук има пълно снизхождение към прищявките на детето. Всепозволеност някаква.

— Кажи ми, Владимире, какъв би искал да видиш нашия син когато порасне?

— Как какъв? Разбира се, щастлив, нормален, преуспяващ в живота човек.

— А много ли са щастливите хора сред твоите познати?

— Щастливи? Е, напълно щастливите хора може и да са малко: всеки си има нещо, дето не е наред. Ту парите не стигат, ту в семейството има неразбирателство или се прихващат някакви болести. Но аз бих искал синът ми да избегне всякакви неприятности.

— Помисли си, как ще може да ги избегне, ако ти съзнателно го вмъкваш в системата, по която всички са възпитани. Помисли, може би съществува някаква закономерност в това, че всички родители искат да видят децата си щастливи, а те израстват и стават като всички. Не много щастливи.

— Закономерност? В какво се състои? Ако знаеш, говори.

— Хайде да помислим заедно в какво.

— Да, върху това отдавна много хора мислят, разни учени и специалисти. Затова и изобретяват различни системи за възпитание, описани по часове, за да се намери оптималната система.

— Ти погледни наоколо по-внимателно, Владимире. Растат дървета, цветенца, треви. Как може предварително да се разпредели по дни и часове кога да се поливат? Нали не ще поливаш ти цветята, щом водата от небето ги умива единствено затуй, че някой умно е предписал за поливането ден и час.

— Е, това е прекалено! Това е някаква безсмислица, врели-некипели, а не пример за възпитанието на децата. Такова нещо няма да се случи в живота.

— Но става в живота непрекъснато, навсякъде и редом с нас! Каквато и да е системата, тя ще бъде единствено система. И ще бъде винаги насочена към това, сърцето и Душата на малкия човек да се отдалечат в най-ранна крехка възраст и на системата да бъде подчинен. За да израсне като всички той, такъв, удобен за системата. И така продължава с векове, за да не се допусне прозрението в човешката Душа. За да не се допусне човекът в цялата си красота да се разкрие, с Душата дадена от Бога. На Него! Властелинът на цялата Вселена.

— Почакай, моля те, не се навивай, спокойно говори, на език нормален. Какво е нужно, за да бъде тъй? Така де, да израстват децата, както казваш ти, с Душа свободна? Да бъдат властелини на Вселената, щастливи, както Бог би искал?

— Не трябва да им пречим. И в мислите си да ги виждаме такива, каквито Бог би искал те да бъдат. Стремежът на всички Светли сили във Вселената, насочен тук е към това — от мирозданието най-доброто да бъде предадено на всеки тук роден и дълг е на родителите да не скриват творящата тук светлина с премъдростите на измислените догми. През вековете продължават споровете на Земята коя система ще да е най-мъдра. Помисли ти сам, Владимире. Спорът е възможен там, където Истината скрита си остава. В безплодни спорове възможно е безкрайно да се обсъжда какво се крие в заключената стая. Но щом вратата се отвори, на всички ще им стане ясно, че няма за какво да спорят, щом всеки Истината може сам да види.

— Добре. Но кой, в края на краищата, ще я отвори?

— Тя е отворена. Сега е нужно само да се отворят очите на Душата, за да се види, да се осъзнае.

— Какво да се осъзнае?

— Ти за системата ме питаше. За разписанията, за режима на живот говореше, що някой в книгите за хората описва. Но ти си помисли, кой може от Създателя по-ясно да говори за своето творение?

— Създателят нищо не отговори. Той и до ден днешен си мълчи. Не чува никой Неговите думи.

— Много и различни са значенията в едни и същи думи от хората измислени. А Създателят с всеки търпеливо и с любов говори чрез своите дела нетленни, тъй прекрасни: на Слънчицето изгрева и лунния отблясък, мъглата мека и росата, играейки с лъча, в себе си събрала таз синева небесна. Вселената е пълна с ясни примери. Огледай се наоколо и виж, те теб и всекиго засягат.

А по-нататък, ако се изложи казаното от Анастасия за възпитанието на децата, вероятно ще се получи пълна противоположност на онова, което става днес при нас в това отношение.

Аз вече говорих, че целият техен род и самата Анастасия се отнасят към новороденото като към Божество или ангел непорочен. При тях се смята за недопустимо да се прекъсне мисловният процес на детето.

Дядото и прадядото са могли дълго време да наблюдават как малката Анастасия с увлечение разглежда буболечица или цветенце и си мисли за нещо. Те се стараели да не я отвличат със своето присъствие. Общували с детето тогава, когато то само им обръщало внимание и търсело общуване. Анастасия твърдеше, че в онзи момент, когато аз наблюдавах как малкият Владимир разглежда нещо в тревата, той е опознавал не само буболечките, но и цялото мироздание. Според нея буболечката е по-съвършен механизъм, от който и да е направен от човешката ръка и още повече от примитивен конструктор.

Детето, което има възможност да общува с тези съвършени живи същества, също става по-съвършено, отколкото при общуването с мъртвите, неживи, примитивни предмети.

В допълнение на това тя твърди, че всяка тревичка, буболечка са взаимосвързани със своето сътворение и помагат по-късно да се осъзнае същността на Вселената и собственото Аз в нея, собственото предназначение. Създадените по изкуствен път предмети нямат такава връзка и неправилно разпределят приоритетите и ценностите в мозъка на детето.

На забележката, че условията, в които е била възпитана тя, а сега и нашият син, прекалено много се отличават от тези, в които се налага да се възпитават децата на нашия цивилизован свят, тя отговори следното:

— Дори когато е още в майчината утроба и още повече, когато на бял свят се появи безпомощното, както ни се струва, детенце, ликуват силите на Светлината във Вселената. Ликуват с трепетна надежда, че пристигналият тук отново непорочен човек, подобен Богу, ще стане техен властелин добър и Светлината на Любовта, той ще усили от Земята. За него всичко е предвидил нашият Създател. Чрез буболечката, дървото и тревичката и външно свирепият уж толкоз звяр, Вселената добра детегледачка да му бъде е готова. На него, малкия наглед човек — творение велико на Създателя. На светло вдъхновение в порива, създаден е човекът. За него Раят земен е създаден.

Никой и нищо не властва над висшето творение на Създателя. Във всеки миг в светлина роден на любовта Му поривът и светлото му вдъхновение са включени. От всички същества на необятната Вселена едно е то, що може да влияе на съдбата му, като застава между Бога, Рая, щастливата звезда и човека.

— Значи, все пак от Бога има същество по-силно?

— По-силно от Божественото вдъхновение няма във Всемира нищо. Но има същество, подобно по сила, способно да застане между Бога, най-нежен възпитател, и ангелоподобния младенец — човека.

— И как се казва той? Как се нарича?

— Той е човек, нарича се родител.

— Какво?… Как е възможно да се случи така, че родителите да искат нещастието на своето дете?

— Желаят щастието всички. Но пътя са забравили към него. Затуй с благи намерения насилие вършат те.

— Би ли могла някак да докажеш все пак своите твърдения?

— Ти за различните системи на възпитанието ми говореше. Помисли си. Различни са, а истината е една. Дори това само по себе си говори, че те по грешни пътища нас биха ни повели.

— Как да различим коя е истинската и коя не е?

— С душа открита към живота се опитай да погледнеш. И свойте мисли очисти от суета безплодна. Тогава ти света ще видиш, Създателя вселенски, себе си.

— А къде е окото на Душата, необикновените очи? Кой може да се ориентира в това? Ти по-добре по-конкретно говори. И с образи по-прости. Твърдеше, че твойта реч ще бъде на моята подобна, а говориш другояче. И мен объркваш, отклоняваш ме към твойта реч. Аз чувствам, ти иначе говориш.

— Само малко по-иначе, но ти основното ще можеш да запомниш. И мойта реч с твоята ще се размеси. Не се вълнувай ти, не се и притеснявай от съчетанията на свойте думи. За много хора твойта реч ще бъде разбираема. За много от Душите тя ще разкрие онова, що в тях самите се таи. И нека в нея поезията на Вселената се претвори.

— Че за какво ми е това? Не искам някой езика мой да сменя.

— Но ти обиди се нали, когато журналист един, езикът ти нарече дървен? Аз, заедно с тези, що четат, да сторя мога тъй, че той от дървен да стане най-добър от всичките звучащи.

— Е, добре, така да бъде после, а засега да слушам простия език аз предпочитам. И без това проблемът е тъй сложен, непонятен. Как става и защо го има, че именно родителите на своето дете към щастието пътя ще закриват? А всъщност това така ли е? Да, ето в какво ще трябва първо да се убедя.

— Добре. Щом искаш да се убедиш, картините от детството спомни си.

— Но това е трудно. Не всеки би могъл картините от детството да си припомни.

— А защо? Не е ли затова, че паметта усещанията щадяща, безплодното и пустото отсява? Внушението за безизходността се мъчи да изгони. И това, що в майчината утроба преживял си, да изтрие, усещайки ругатни човешки чрез майчините преживявания. Да ти помогна искаш ли и по-нататък да си спомниш?

— Да, добре. Какво е имало в мойта памет по-нататък и вече си е отишло?

— Не би ли искал-да си спомниш как ти, властелинът на Вселената, безпомощно в креватчето лежеше, повит в пелените, завързан сякаш здраво в тях, с усмивка вместо тебе други да решават кога да хапнеш, да поспиш. Ти искаше да пообмислиш, да осъзнаеш всичко сам. Но с песнички и смях подхвърляха те често към тавана. „И за какво?“ — ти не успяваше дори да си помислиш. Порасна мъничко, видя край себе си куп вещи, бездушни и безмълвни, но тях ти право нямаше да пипаш. Ти можеше да пипнеш само това, което те ти даваха. И ти смирен се мъчеше да осъзнаеш, да разбереш в какво се състои на тез дрънкулки съвършенството. Но не можеше в абсурдната играчка, примитивна да намериш онуй, което там го няма и не би могло да има. И все пак търсеше, не се предаваше съвсем, с ръчички пипаше, да вкусиш се опитваше, напразно. Обяснението така и не намери. Тогава трепна ти за първи път, роденият да бъдеш властелинът на Вселената. Реши, че нищо не решаваш ти. Предаден беше ти от тези, които те родиха и себе си предаде сам.

— Ти за събитията от живота мой говориш. А с какво, макар и малко, от другите деца се различавах аз?

— Говоря аз за тебе. За тебе, който в дадения миг ме слуша.

— Та значи, много властелини на Вселената ни има, щом всеки е роден такъв? Но как така? Що за властелин е той, щом едно и също нещо от всички се владее? Или Вселените са много?

— Вселената една е. Единна, неделима. Но в нея пространство свое всеки има. И цялото от всекиго зависи. От всеки.

— Къде е ТО, моето пространство?

— Загубено е, но ти ще го намериш.

— Кога успях да го загубя аз?

— Когато се предаваше.

— Какво означава „предаваше се“? Та аз бях като всичките деца.

— Ти, като всичките деца, в благородството на своите родители, на близките си вярваше и все по-често желанията свои ти потискаше. И се съгласяваше с това, че си нищожен, незнаещ нищо, младенец. Усещанията, родени в тебе от насилието в детството, по пътя на живота ти до края опитват се тъй да преминат, стремейки се в твоите потомци по-късно да се въплътят. Ти на училище си ходил като всички. Разказвали са там, че просто бил човекът една маймуна. И колко примитивна тя била. Как глупаво е вярвала в Бога. Че има вожд един и знае всичко той. Народът го избрал и той единствен от всички най-достоен е, и умен. Ти чел си в самозабрава стихове за онзи вожд. Прославял си го ти в самозабрава.

— Не само стихове съм чел и съм го прославял както са ми повелявали, аз вярвал съм тогава сам.

— Да, стихове четяха се тъй много. В съревнование дори се влизаше кой най-добре от всички вожда ще прослави. И ти стремеше се да бъдеш първи.

— Да, тогава всички се стремяха.

— Да, цялата система искаше от всички еднакви, единни стремежи да имат. Така и насилваше всеки. Стремеше се тя да ви сломи, за да се съхрани.

Но ето част от своя земен път изминал, ти изведнъж разбрал си, че много са системите и са различни те. А после си научил, че може би човекът изобщо никога маймуна не е бил, а вождът уж най-мъдър, всъщност е един тиранин глупав само. И твойто поколение неправилно живота си е изживяло. Сега ще трябва да се живее в друга система.

Тогава ти родител ставаш също. И без да се замисляш, свойта дъщеря в система нова, като в благодат я даваш. Не мислиш ти като преди. В незнанието си с дрънкулки не дрънчиш. Признавайки насилието, ти сам насилие твориш над собственото си дете. С хилядолетия се сменят различните системи. Една след друга идват и си отиват, но целта при всички е една: да убият теб, властелина, да превърнат в роб най-мъдрия творец. През цялото време системата действа чрез родителите. И чрез тези, които себе си сами наричат учители най-мъдри. Създавайки ново учение, те раждат нова система. И само малко да се вгледаш, ясно би могъл да видиш — стремежи стари тях ги движат — от Бога теб да разделят. Те да застанат между вас, да ви накарат да живеете, работите за тях — и теб, и Бога. Това е същността на всяка една система. И ти, Владимире, започна да ме молиш да създам поредната. Не мога да изпълня твоята молба, ти сам огледай се наоколо. Опитай се да осъзнаваш единствено със своята Душа.

— Кажи ми, Анастасия, а нашият син? Нима той, живеейки в непроходимата тайга, сред зверовете, не е изпитал поне мъничко насилието?

— За него насилието и страхът не са познати. Той все повече чувства увереност, че всичко е подчинено на човека и човекът отговаря за всичко.

— А нима не е насилие, макар и мъничко, когато мечката облизваше изцапаното му след съня дупенце? Синът ни падна по коремче, когато мечката го близна. Когато той отново запълзя, мечката пак го близна втори път. Той пак падна. Видях! Явно не му хареса такова подмиване. Той затова и хвана мечката за муцуната, за да спре да го бута с езика си.

— И тя веднага спря да го ближе. Малко по-късно той ще разбере значението на тази процедура, а сега я възприема като игра, самият той играе с мечката и иска тя след него да потича.

— Ти казваше, че във Вселената човекът е най-умен, а нашият син го възпитават зверове. Не е нормално това. По телевизията гледах, показваха един възрастен човек. Попаднал като бебе при вълците. Когато пораснал и хората го хванали, той дълго време не можел да говори по човешки и, струва ми се, умствено бил изостанал.

— За нашия син всички зверове, които са наоколо, не са възпитатели, а добри детегледачки, сръчни и похватни, и искрено в него влюбени. И без съмнение във всеки миг готови да дадат живота свой за малкия човек.

— Ти дълго ли си ги дресирала? На тебе дядото и прадядото ли са ти помагали?

— Защо да се дресират? Отколе всичко е направил Създателят.

— Че как така той всичко е предвидил толкова отрано, че да научи всяко зверче, какво и в кой момент да прави? Там, на поляната, когато наблюдавах сина ни, той обърна внимание на катеричките, хареса му една, към нея протегна ръчица, усмихна се и каза своето провлачено „е… е“. И катеричката, хоп, през глава се втурна към него, именно тази, която той хареса. Мъникът после си поигра с нея, хващаше я за лапичката, гладеше опашчицата й. Как е могъл Създателят да предвиди такава ситуация и да научи катеричката?

— Създателят е мъдър. Всичко е направил по-просто, гениално.

— Как?

— От човека, лишен от агресия, корист, страх и многото привнесени по-късно тъмни чувства, се излъчва Светлината на Любовта. Невидима е тя, но е по-силна от слънчевата. Живителна енергия е тя. Създателят направил е така, че само човекът притежава тази велика способност. Само човекът! Единствен той, способен е да сгрее всичко живо. И затова към него всичко живо се стреми. Ето, обърнал внимание нашият малък син Владимир на катеричките. Спрял взора си само на една от тях, концентрирал върху нея своето внимание и към тази катеричка потекла неговата топлинка. Тя почувствала нейната благодат и се втурнала към източника. Било й е хубаво да поиграе с него. И всеки звяр така синът ни може да повика.

Благодарение на Създателя ни, всички новородени имат такива способности, когато те се намират в Пространството на Любовта и още нищо не е унищожило прекрасното начало.

От майчината си утроба всеки получава своето Пространство на Любов. По-късно то единствено се разширява. Дали ще се унищожи или ще се усъвършенства, зависи само от човека.

Ето, например, дядо ми тренираше орел, ти вече чул си за това. По този начин в Пространството той внесе нещо ново. Така от древността са се стремили да правят моите прародители, бащи и майки. И утре ще бъде необикновен ден, ти ще видиш какво ще стане. За бъдещето важен ден ще бъде утре.