Серия
Звънтящите кедри на Русия (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пространство любви, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Възстановете Шамбала

Кой знае защо, все така става, че критиките за книгите и за мене идват най-често от Новосибирск. Да, май че общо взето, само там ме критикуват.

В три чужди страни ми издават книгите, от много други се предлагат договори. В Новосибирск ругаят всичко. А там е Полина, представям си как го преживява. И за сборника ще кажат: „Ето, пак измисли някакъв финт, по-добре да беше продължил да се занимава с бизнеса си“. По телевизията в Новосибирск имаше предаване за първите предприемачи. Спомниха си и за мене, показаха в него интервю с Полина, зададоха въпрос на дъщерята: „Баща ти вече не работи, нали?“- казаха. Полина се опита да каже нещо за духовността, но там я прекъснаха.

— Няма да мине много време и повечето новосибирци ще се отнасят с разбиране към тебе и към книгата ти. А най-добрите от предишните ти приятели при тебе ще се върнат и нови ще се появят.

В един от градските центрове, недалеч от Вечния огън, старите ти и новите приятели ще издигнат Кедрова алея.

— Гледай ти! Да се не надяваш! Такова нещо да измислят… Кедрова алея до Вечния огън… Ама и ти го даваш, Анастасия, мечтателко мила моя.

Тя скочи от тревата, застана на колене, цялата сияеща, плесна с ръце и изведнъж каза шепнешком:

— Благодаря ти за тези думи. Мила! Моя! Нали това съм аз, Владимире, Нали? Аз мила съм станала за тебе?

— При нас, между другото, така се говори. А мечтата ти е действително красива.

— И ще се сбъдне тя, повярвай ми. Както помечтах, така и ще се сбъдне всичко.

— От само себе си в света не става нищо. Ех, де да беше направила някакво чудо в Новосибирск. Не, не просто чудо. Какъв е смисълът от чудесата, ни топло, ни студено е от тях. Виж, ако би могла ти тъй да сториш, че всеки жител на града голям да стане мъничко поне по-здрав и по-богат, най-общо казано, в Новосибирск да стане всеки по-щастлив, тогава, може би, ще построят алея хората. Но струва ми се, че такова нещо на всички твои Светли сили взети заедно не ще да е по силите да го направят. Такова нещо никому по силите не е.

— Прав си, Владимире, никой над волята човешка не е властен. Нещастен ли е той или щастлив, човекът сам изгражда своята съдба. И осъзнатостта за всекиго избира тука път.

— А кой с нашата осъзнатост си играе? Кой път да изберем такъв не позволява, че от най-нещастни щастливи ний да станем?

— Защо ще търсиш, Владимире, причините не е ли в тебе? Какво ще измениш, започвайки да обвиняваш някого? Прекрасна мисъл се роди в тебе: за хората от твоя град да създадеш нещо тъй добро. Тя много ми харесва, с нея трябва да се помечтае…

Така чудесно е измислено! Ето! Във вековете всички хора от Новосибирск ще влязат, щастливо поколение ще се роди. Ще стане по-щастлив дори сега всеки жител на града.

Дай да помислим заедно, на хората от този град, който толкова много те вълнува, как да кажем, в сърцето всекиму, промъквайки се, в Душата…

— Какво искаш ти да кажеш, всекиму?

— Че всички заедно Шамбала можем да възстановим.

— Каква Шамбала? Говори по-ясно.

— От векове се търси на Земята туй свято място. И смятат, че Шамбала се нарича то. Там всеки с мъдростта Вселенска може да се свърже. Но никой и до ден днешен не успял е Шамбала да открие, макар че множество страни задморски са обиколили. Не ще намерят, щом така те търсят. Шамбала вътре е у всеки и външното й проявление чрез хората се пресъздава само.

— А по-конкретно? Какво тук следва всеки да направи за връзка с мъдрата Вселена, да бъде по-щастлив човек не само вътре в себе си. Вътре в себе си всичко е някак си неразбираемо. Кажи за външното, какво да се строи, да се събаря или сее?

— Нека всеки жител на града голям, малко орехче да си осигури на кедрова шишарка, в устата да го подържи, в слюнката. В дома си да го посади в глинена саксийка малка и да полива той Земята всеки ден. Преди поливането пръсти във водата да постави; да се отпусне, да бъде в спокойно състояние и най-важното наум, в себе си, да пожелае на своите деца, на своите потомци добро и осъзнаване на Бога. И всеки ден така.

Когато семето поникне и се покаже кълн, с него може за съкровеното да се говори мислено. В топлите и летни дни и нощи саксийката с малкото филизче навън сред другите растения да се постави. Нека то да пообщува със звездите, Луната, Слънчицето, да опознае дъждеца, полъха на вятъра, духа на тревичките, наоколо растящи. И отново да се върне при своите приятели, родителите свои. И тъй да се прави многократно, когато има време и желание.

През вековете кълнът ще порасне, та Кедърът живее повече от петстотин години, потомство, ще даде и за Душата, що го е отгледала, ще му разкаже. Когато вкъщи Кедърчето стигне тридесет сантиметра, през ранна пролет в Земята се засажда. И нека властите в града за всички, що Земя си нямат, за всяко Кедърче поне един квадратен метър заделят.

Така филизите ще бъдат посадени от покрайнините на града, край бреговете на реката, край пътищата, къщите и в центъра на многолюдните площади. И нека всеки за своя кълн се грижи и го пази, и нека един на друг да си помагат хората.

От цялата планета векове наред ще идват хора тук, в този град, за да го видят, светините му да докоснат, с хората щастливи да общуват.

— За какво от цялата планета изведнъж ще тръгнат хората? За да погледнат най-обикновеното озеленяване в града? Разбирам да бяха се открили изведнъж в Новосибирск светини някакви! Например, като в Геленджик, долмените. Ето, разказа ти за геленджишките долмени и хората сега от градове различни на Русия, че даже от държави чужди, хукнаха натам. Видях как всеки ден екскурзианти към долмените вървят.

Всяка година през септември от различни градове се стичат Хора за читателската конференция. Художници уреждат изложби на картините си и филми се заснемат. А тук, я виж ти, чудо невидяно, в града растат дървета. Дори не и дървета, а филизи някакви на Кедъра.

— Тези кълнове не са обикновени. На Кедрите звънтящи подобни те ще бъдат. Сгрети от топлината на човешките сърца, докоснали се до човешката Душа, те от Вселената ще съберат в себе си най-хубавите й лъчи, на хората ще ги отдават.

През бъдни векове и хората, а и Земята, на това място ще сияят. Ще дойде новото съзнание, откритията от мащаб вселенски, направени от тези хора, ще се разпространят по цялата Земя. Свято място, какво то значи, знаеш ли? Повярвай, Владимире, ти в своя роден град ще го познаеш.

— Е, всичко това е примамливо, разбира се. Но разбери, Анастасия, една си ти, едва ли ще ти повярва някой. Историята подобно нещо не познава, съвременната наука не ще го потвърди. Да имаше тук нещо, така, по-тежичко от тебе, с авторитет, на всичките известно, такова, че да е показало…

— В Корана мъдро е казано, що значи дървеса. И Будае познал мъдростта. В горите той за дълго се отдалечавал. Кажи ми, Владимире, нали си чел Библията?

— Чел съм, е, и какво от това?

— В Стария завет е казано: още преди Христа, най-мъдрият управник на Земята, цар Соломон, решил храм за слава Божия и къща за себе си от Кедрите да построи. Наел той хиляди работници, Кедри да секат и от далечните места да ги пренесат. Цар Соломон бил най-мъдрият, тъй Библията казва, и „Песента на песните“, написана от него, до днешните ни дни, дошла е.

В Стария завет се казва също, че в края на земните му дни, жените от харема негов, що с разни вери са били, опитвали се всяка поотделно към свойта вяра Соломон да привлекат. Той верите различни опознал бил, а знаеш ли коя избрал?

— Коя?

— Онази, в която не само секат, но и садят дървета. Разбрал, умирайки, този мъдър цар — домът и храмът с времето ще бъдат разрушени, потомците величието на властта да удържат не ще успеят. Могъществото на държавата му ще угасне — така и станало.

До днешен ден душата му се мъчи от деянието си. Разбрал е царят мъдър: „Не би могло богоугодно дело да извършиш, щом при това убиваш живото, що от Създателя е сътворено“. През дългите хилядолетия все още продължава страданието на Душата негова и мъката на много други, като виждат как една и съща грешка се върши хиляди години. А тя да се поправи може и отново над Земята ще изгрее тогава прекрасната зора. За твоя град мълва ще тръгне по всичките канали — и земни, и вселенски.

От всички чудеса в света достигнали до нашето съвремие за град такъв не е чул никой, където всеки жител с любов незнайна, с милувка нежна, с Душата всеотдайна своя, да е отгледал толкова дървета, че вкамененият им град, в Пространството на Любовта да се превърне, в храм вселенски, истински и жив. А за това божествената осъзнатост трябва да я има. Тогава нека да се появи във всеки, за да помогне предназначението си вселенско той да разбере.

— Може би в думите ти има рационално зрънце, Анастасия, и може би аз ще напиша за това. Но нека хората сами решат за всичко. И знаеш ли, аз трябва да те предупредя, че ти тук нещо губиш. Така говориш за дърветата… Ами… казано въобще, ти няма никога да можеш да се омъжиш официално. За да се разпишеш в гражданското, документи нямаш, а за дърветата с такава значителност говориш… И без това църковните служители те смятат за езичница, а като напиша тези твои думи, изобщо няма да те пуснат до храма да се приближиш, а камо ли да се венчаеш за когото и да е било.

— Владимире, ти думите ми напиши, нека хората за тях узнаят. От тях се не срамувай и гордостта си усмири. Не веднага и не всички може би ще осъзнаят тези думи. Но в твоя град учените са много и те ще кажат с академичния си свой език това, което недоизказах, щом хората разбират ги добре. И журналистите… За критиката им не се сърди, от тях не всички още свойте думи тук са казали. А ако дойде време, аз да се венчая, повярвай ми, ще се намери кой да ме венчае.

— А ако в друг град, не в Новосибирск, направят същото такова нещо хората?

— Така могъл би всеки град да се възражда. Но за да се вършат действия подобни, съзнанието друго, в хората би трябвало да се всели, а то, щом появи се и обликът на този град ще се смени. Но първият сред тях ще бъде този, що Благодатта познае.

— Блажена си, Анастасия ти, наивна, за най-доброто винаги мечтаеш. Добре, аз ще напиша за това, което ти говори. Нека хората да знаят и това.

— Благодаря, благодаря… Не знам как още да благодаря.

— Е, какво толкова… Не е трудно да се напише. Можеш да добавиш още, но мъничко.

— Моля ви, хора, от Душата си ви моля, не четете тези думи в суматохата и бързайки. Осъзнайте ги.

— Ето ти, Анастасия, отговаряш на въпросите, които задават читателите, говориш за човека като за творец, но си жена. Знаеш ли какво каза лидерът на една духовна общност за жените?

— Кажи какво?

— Каза, че жените не могат да творят, че тяхното предназначение се състои в това да бъдат красиви, да вдъхновяват мъжете за творчество и различни дела, а всичко се създава само от мъжете.

— А ти, Владимире, съгласен ли си с тези изказвания?

— Вероятно, може и да се съглася. Знаеш ли, има статистика — една такава безпристрастна наука. Така че, ако се гледа статистиката, се получава следната ситуация.

— Каква?

— Андрей Рублъов, Суриков, Васнецов, Рембранд и други знаменити художници са били все мъже, а жени сред тях няма, най-малкото аз не мога да си спомня такива. Изобретателите на самолети, машини, електродвигателя, спътниците, ракети — също са мъже. Сега за едно от най-популярните изкуства у нас се смята киното. За да направиш филм, е нужен кинорежисьор, той за киното е един от най-важните. И отново най-добрите режисьори са мъже. Има и жени, но рядко. И при тях няма известни, такива както при мъжете, интересни филми. И най-добрите музиканти винаги са мъже. Философите също, и тези, които са стигнали до нас от древността и съвременните — все са мъже.

— За какво ми казваш всичко това, Владимире?

— Имам тук една мисъл, смятам, че ще ти помогне.

— Каква мисъл? Можеш ли да я споделиш?

— Ти, Анастасия, трябва да отделяш повече внимание на благоустройството си тук и на възпитанието на детето. Със света и хората не се натоварвай чак толкова. В края на краищата мъжете могат да се оправят с всички работи. Само мъжете, така казва статистиката. Наука точна и безпристрастна. И в историята всичко така се е случвало, че основно мъжете са правили всичко, а от историята няма къде да се скриеш. Ти разбра ли каква неопровержима мисъл се получава?

— Да, разбрах те, Владимире.

— Ти само не се разстройвай. По-добре да разбереш по-рано, за да се занимаваш със своите работи, а не с тези, които други могат да свършат по-добре. Ти се опитваш да промениш света към по-добро, а това само мъжете могат да направят. Те всичко най-добро изобретяват и всичко по-добре от жените създават. Съгласна ли си с това?

— Владимире, съгласна съм с това, че външно може би мъжът като творец изглежда, ако се погледне от позиции на материалното.

— Какво означава външно? И как по друг начин, от какви други позиции би могло да се гледа на неопровержимите факти? Ти, по-добре не философствай, а ми кажи: можеш ли да създадеш поне нещо? Например, можещ ли поне да шиеш? С игла можеш ли, например, да ушиеш красива рисунка върху тъканта?

— Рисунка с иглата да ушия аз не мога.

— Защо?

— Игла в ръце не мога да взема. Иглата, която направена е на живата природа от недрата. Защо да се твори, ако преди това творение велико, живо, разрушаваш? Представи си, Владимире, когато някой луд разреже картина, платно на велик художник, както ти каза, на твореца и от парчетата платно започне да изрязва фигурки, зайчета, може ли неговите действия да се нарекат творчество и да се оправдаят с неговата неразумност? Ако същото това се случи с друг, разумен и разбиращ какво около него става, тогава деянието му ще придобие друго определение.

— Какво?

— Да помислим заедно. Например, може деянието му да се нарече вандализъм.

— Ама и ти къде се изхвърли. Искаш да кажеш, че всички творци, художници са вандали?

— Те са художници, творци в съзнанието на сътворението на своето ниво. Но ако то, съзнанието им, се прояви на друго ниво, тогава и творбите ще се създават по начин друг.

— Какъв друг?

— По онзи, по който в порива на вдъхновението си Създателят е всичко сътворил. Той дал е единствено на човека способността да сътворява, да усъвършенства своите творения и нови да създава.

— А всичкото Създателят с какво е сътворил? Какъв е инструментът, който той е дал за творчеството на човека?

— Мисълта е инструментът главен на Великия Творец. И на човека дадена е мисълта. Тогава са творенията истински, прекрасни, когато на мисълта в осъществяването Душата действа заедно с интуицията, с чувствата и най-важното, най-главното е чистотата на съзнанието. Ти погледни, в краката ни тук цветенце расте, прекрасни са и формите, и багрите му, а полутоновете в живото творение се сменят, усъвършенствай ги с мисълта си. Концентрирай се, опитай се тях да промениш към по-добра окраска.

— Каква например?

— А ти пофантазирай сам.

— Това, мисля си, аз ще успея. Нека едното листенце на маргаритката бъде червено, а другото да си остане същото, така да се редуват струва ми се по-добре е, по-весело.

И изведнъж Анастасия замря. Внимателно загледа цветенцето бяло. И тя, маргаритката, разбирате ли, по малко, бавничко, пред моите очи смени цвета на свойте листенца. Сега се редуваха — червено, бяло, пак червено. В началото червените почти бяха незабележими, но постепенно червенееха, цветът им ставаше все по-ярък, накрая сякаш запламтяха, като че ли с цвета червен започнаха да светят.

— Видя ли как стана всичко? Измисли го, а аз с мисълта си го създадох.

— Какво, нима всички хора могат да го правят?

— Да! И те го правят, но за целта използват материал. Първо го умъртвяват, а мъртвото може само да се разлага. Така с векове човечеството се мъчи да спре на своите творения разложението. А мисълта човешка все повече отдава се на плесента. Какво Истинско творение нарича се, човекът няма време да помисли.

А мисълта е първа. Тя предшества всичко. След време в материал се въплъщава или на обществото устройството се сменя. Но не разбират хората веднага дали създали са те по-добро или по-лошо.

Ето, поиска листенцата на маргаритката да промениш, на мисълта човешка тя се подчини, сега внимателно ти погледни дали измисли по-доброто? По-съвършено ли е от това що беше?

— По моему — по-весело, по-пъстро стана.

— Защо тогава за своето творение ново говориш без възхищение?

— Не знам, нещо още не достига, цветове ли някакви, засега не зная…

— Цветовете влязоха в противоречие един с друг, в пъстротата избледняха полутоновете нежни. Спокойни, нежни чувства не би могла крещящата тук пъстрота да предизвика.

— Добре де, опитай се да върнеш всичко обратно.

— Не аз, самото цвете може да се промени обратно. Цветът червен ще окапе. Та то е живичко, не го убихме. Природата сама в хармония ще върне всичко.

— И какво, Анастасия, според тебе мъжете просто са вандали несъобразителни, а творците са жените?

— Мъжете всички и жените са единни, във всеки в едно се сливат двете начала. И в творчеството те са неделими, за битието земно съществуват двете.

— Как така? Съвсем не ми е ясно. Например аз съм само мъж.

— А от какво си съставен ти, Владимире? Та женска плът и мъжка в теб в едно са слети, в теб са се обединили те, Духът на двамата в Дух един се слели.

— Защо тогаз твърдят, трактати пишат какво жената, какво — мъжът и кой от двамата е по-силен, главен?

— Ти сам си помисли кой иска и с цел каква съзнанието твое, осъзнатостта ти, които изначално на всички Създателят е дал, със своя догма да ги подмени.

— Ами ако Създателят на някой е дал повече от свойта мъдрост и той, учителят, стреми се с всички да я сподели?

— Във всеки кълн, в семенцата на брезата, в Кедъра, в цветето, във всичко е вложил пълна информация Създателят. Как можа изобщо такава мисъл да ти мине, че на своето творение най-висше Създателят могъл би нещо да не додаде. Какво от упрека подобен по-обидно за Отца да има би могло?

— О не, недей, аз не упреквам никого. В себе си така си размишлявам само.