Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звънтящите кедри на Русия (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пространство любви, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Корекция и форматиране
dave (2012)
Допълнителна корекция
devira (2018)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗВЪНТЯЩИТЕ КЕДРИ НА РУСИЯ: КН. 3. ПРОСТРАНСТВО НА ЛЮБОВТА. 2002. Изд. Аливго, София. Превод: [от рус.] Зоя Петрова-Тимова [Пространство любви, Владимир МЕГРЕ]. Формат: 20 см. Страници: 243. ISBN: 954-90765-9-8.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Ново цифровизиране

Ново утро, като нов живот

Събудих се сутринта. А настроението ми едно такова необичайно и хубаво, че лежа и си мисля: няма да мърдам сега, за да не си отиде изведнъж това настроение. И каква нощ беше само! Защо ли сутринта имах усещането, че тази нощ тялото ми, съзнанието ми, се къпеха в Любов. При светлината на деня ми стана ясно защо през нощта не ми е било нито студено, нито горещо. Лежах, потънал в суха трева и цветя, а те изпускаха приятна миризма и топлеха.

Читателите често питат как Анастасия през зимата, в лютите сибирски студове, не замръзва, а всичко е толкова просто: ако се заровиш в копа сено, никакъв студ не е страшен. Истина е, че тя се стопля и по някакъв друг начин, ходи полугола дори при пет градуса и не мръзне. Даже се къпе при тази ниска температура и не трепери, когато излиза от водата.

Когато лежах блажено в сухата трева, си помислих — ето идва утрото, идва новият ден, усещането е такова, сякаш настъпва началото на нов живот. Ех, да беше така всяка сутрин! Тогава за един живот бих изживял все едно хиляда века, и всеки век би бил прекрасен, като това утро. Но как да се направи така, че всеки нов ден да бъде прекрасен като днешното утро? Надигнах се едва когато чух веселия глас на Анастасия:

— Който рано става, нему Бог най-много дава!

Аз се измъкнах от прекрасната нощна спалня. Тя стоеше горе до входа. Златистите й коси бяха сплетени на плитка, а в долния край косата й беше вързана с тревички като с панделка. Новата прическа много й отиваше.

— Хайде на езерото, ще се измиеш, ще се облечеш, — предложи Анастасия, прехвърляйки косата си отпред като кокетка.

„Жените са си жени!“ — помислих си аз и казах на глас:

— Много ти е красива плитката, Анастасия.

— Красива ли е? Да? Много, много красива? — засмя се тя, завъртайки се.

Затичахме се към езерото. На брега, по клоните и върху храстите висяха моите ризи, панталони, потник, с една дума всичко, което оставих вечерта. Пипнах ги, оказа се, че са сухи.

— Кога успяха да изсъхнат толкова бързо?

— Аз им помогнах — отговори Анастасия. — Облякох ги, потичах мъничко с твоите дрехи и те изсъхнаха бързичко. Сега ще се изкъпеш и ще ги облечеш.

— А ти ще се къпеш ли?

— Аз вече направих всичко необходимо за посрещането на деня.

Преди да вляза във водата, Анастасия натърка тялото ми с някаква кашица от трева. Когато се гмурнах, водата наоколо засъска, тялото започна малко да ме щипе. Но когато излязох от водата беше чудесно. Като че ли всички пори на тялото задишаха интензивно и всяка поотделно, сама поемаше въздух. Изобщо дишах леко и свободно.

Анастасия, весела и игрива, започна, както предната вечер, да обира пак капчиците вода от тялото ми с ръце. Когато бършеше гърба ми, изведнъж почувствах, че неочаквано ме пробожда нещо горещо. Един път, два пъти. Рязко се обърнах, а тя като натисна с две ръце едната си гърда, ми пусна струйка горещо майчино мляко направо в лицето. После направи същото с другата гърда и със смях започна бързо да го размазва.

— Ти какви ги вършиш? — попитах аз, когато дойдох на себе си от изненада.

— Ами такива! Такива! — се смееше Анастасия, след което ми подаде панталоните и ризата. Те не миришеха като вчера, веднага го забелязах като ги обличах. И тогава казах твърдо на Анастасия:

— Аз направих така, както искаше ти. Сега ми покажи сина.

— Добре. Отиваме. Само че, Владимире, моля те, не се опитвай да се приближиш до него веднага. Отначало просто го наблюдавай известно време, да го разбереш се опитай.

— Добре, съгласен съм. Ще го наблюдавам. Ще го разбера.

Приближихме се към познатата ми полянка. При храсталаците в края на поляната Анастасия ми казва:

— Ще поседим тихичко тук, ще погледаме, той ей сега ще почне да се събужда и ти ще го видиш.

В края на полянката лежеше на хълбока си мечка, но никакво детенце не видях. Все повече ме обхващаше вълнение, а сърцето ми затуптя странно.

— Къде е той? — попитах Анастасия с нарастващо вълнение.

— Погледни по-внимателно, — отговори тя. — Ето, главичката и крачетата му се подават, стърчат изпод лапата на мечката. Той спи върху нея, в слабините й, там е меко и топло. Тя си държи лапата над него, но не го притиска, само малко го прикрива.

И аз видях. Мъничкото телце на момченцето си почиваше в гъстата мечешка козина, на корема на огромния звяр, под леко повдигнатата предна лапа. Мечката лежеше на хълбока си без да мърда и само се оглеждаше, като си въртеше главата от едната на другата страна. Малките краченца се размърдаха в дълбоката козина и мечката веднага повдигна леко лапата си. Мъничето се събуждаше. Когато си мърдаше ръчичката, мечката вдигаше лапата си, когато я отпускаше, тя отново го прикриваше. Движеше само лапата си и въртеше главата, но туловището не мърдаше.

— Тя, какво, така ли лежи, без да мърда? Та на нея й е неудобно да бъде през цялото време в една и съща поза!

— Тя може дълго да си лежи така без да се движи. Изобщо не й е трудно. Тя примира от възторг, когато той се пъха в креватчето си. И сега е станала една такава важна, важна. Отговорна. Даже не допуска до себе си приятеля си, когато идва времето да зачене свое потомство. Това не е много добре. Но когато нашият син порасне още малко, тя ще се събере с приятеля си.

Слушах Анастасия и без да откъсвам поглед, наблюдавах как отново се размърдаха малките крачета под огромната мечешка лапа. После лапата се вдигна.

Бебето мърдаше с ръчички и крачета, протягаше се, повдигаше главичка и изведнъж замря.

— Защо престана да се движи, пак ли ще заспи? — запитах Анастасия.

— Гледай по-внимателно, той пишка. Мечката пак не успя да го пусне навреме на тревата или не й се е искало да го пусне, Глези го тя.

Малкото фонтанче се лееше по мечешката козина. Тя, също като детенцето, лежеше без да мърда, даже не движеше главата и лапата си, докато не спря фонтанчето. После мечката започна да се преобръща на другата си страна и бебето се изтърколи на тревата.

— Добре. Виждаш ли как тя съобразява, че той ще прави още нещо, ще продължи голямата си работа, нашето малко човече! — весело съобщи Анастасия.

Мъничкото телце лежеше на земята и се напъваше. Над него стоеше голямата мечка и ми се струваше, че с тихото си ръмжене и тя се напъва. Дребосъкът се обърна по корем, задвижи ръчичките си и почна да пълзи на четири крака по тревата. Дупенцето му беше малко изцапано. Мечката пристъпи към него и близна малкото човече по дупето с огромния си език като бавачка, която изтрива изцапаното. Езикът блъсна мъника и той се пльосна на коремчето си, но веднага се надигна и запълзя по-нататък. А мечката пристъпи след него и отново го близна, макар че всичко беше чисто.

— Как смяташ, Владимире, би ли могла тя да свали памперса или гащичките, а след това да му обуе нови? — тихо попита Анастасия.

— Стига де, и така ми е ясно всичко! — също шепнешком й отговорих аз.

Бебето се обърна по гръб и когато досадната мечка за пореден път го близна между краката, той се изхитри и с малката ръчичка се улови за козината на мечешката муцуна.

Подчинявайки се на явно незначителните усилия на ръчицата, огромната мечешка глава полегна на земята до краката на детенцето. То се хвана за муцуната, повдигна се с другата ръчичка и започна да пълзи нагоре по главата на звяра.

— Накъде отива?

— Към очите на мечката. Блестят й очичките, интересно му е, винаги иска да ги пипне.

Бебето лежеше по коремче върху мечешката муцуна и разглеждаше окото й. После се опита да го пипне с пръстче, но мечката веднага замижа. Пръстчето се бодна в клепача. Като почака малко и не видя повече блестящото око, мъничето започна да се смъква пълзешком от мечешката муцуна. Пропълзя малко по тревата и замря, разглеждайки нещо в нея. Мечката стана и два пъти леко изръмжа.

— Сега вика вълчицата, защото самата тя трябва да се почисти, да похапне. Ще видиш как те приятелски ще си поговорят! — изкоментира Анастасия.

След известно време в края на поляната се появи вълчицата, но мечката изобщо не я посрещна дружелюбно, а застрашително изръмжа. И вълчицата не се държеше съвсем дружелюбно. Тя огледа цялата поляна. С пружинираща походка се разходи малко по края й, залегна. После изведнъж направи силен скок, отново залегна, сякаш се готвеше да напада.

— Къде им е дружелюбието? — попитах аз. — Защо мечката я повика, а ръмжи насреща й? И вълчицата, и тя се държи застрашително.

— Така те си поговориха. Мечката с ръмженето си спря вълчицата, за да провери дали всичко е наред. Да не би да е болна от нещо, не е ли опасно да я пусне при детенцето на човека. Достатъчно ли е силна, за да може да го опази. Вълчицата показа, че всичко й е в ред. С делата си показа, не с думи. Нали видя как се разходи по поляната и колко високо скочи, достатъчно високо.

Действително, след като наблюдава вълчицата още малко, мечката поклащайки се, спокойно си тръгна от поляната. Вълчицата легна на тревата близо до малкия. А той още известно време наблюдава нещо в тревата, пипа го и като забеляза вълчицата, запълзя към нея. Когато стигна до нея, започна да пипа с ръчички муцуната й. Гладеше с пръстче зъбите в отворената вълча паст, удряше с длан по езика й. Вълчицата го близна по лицето. После малкият Владимир припълзя към търбуха на вълчицата, опипа цицките й, осмука ръчичката си и се намръщи.

— На нашия син му е време да се храни — отново заговори Анастасия. — Но все още не е огладнял дотолкова, че да се храни с млякото на вълчицата. Аз сега ще се отдалеча за малко, а ти поседни в края на полянката. Ако те види и се заинтересува, ще допълзи при теб. Само че ти не го хващай. Той вече е човек. Макар и външно да е мъничък, няма да разбере безсмислените дундуркания. Освен това ще се извърши насилие, ако без негово съгласие го вземеш на ръце. Той няма да те разбере, ако го хванеш против волята му. Даже от добри подбуди, но без съгласието му. Ще оставиш неприятно впечатление за себе си.

— Добре, няма да го хващам. Така ще поседя. А вълчицата няма ли да ме хване?

— Сега миризмата ти е такава, че няма да те докосне.

Анастасия два пъти се удари по бедрото. Вълчицата стана, погледна към нея, към детенцето, което отново се беше заиграло с някаква буболечка, и притича към Анастасия.

Анастасия застана плътно до мен, извика на вълчицата да се приближи и с жест й показа да легне.

— Може би трябва да я погладя, за да се сприятелим окончателно? — предложих аз.

— Няма да й хареса покровителствената фамилиарност от твоя страна. Тя всичко разбра и няма да те закачи, но и показното превъзходство няма да търпи! — отговори Анастасия, отпрати вълчицата на поляната и тръгна по някакви свои работи, обещавайки, че скоро ще се върне.

Аз излязох от храстите, откъдето ние крадешком наблюдавахме какво става на поляната. Излязох и седнах на тревата на десетина метра от малкия Владимир. Така си седях около петнадесетина минути. От негова страна нула внимание. Помислих си: „Ако продължа да си седя тихо и кротко, нямам шанс да ми обърне внимание“. И цъкнах два пъти с език.

Бебчо си обърна главата и ме видя. Синът ми! Моят син с интерес Ме гледаше без да откъсва очи от мен. И аз го гледах с вълнение, чак тялото ми започна да загрява.

Искаше ми се да изтичам, да вдигна на ръце малкото телце, да го притисна към гърдите си. Но молбата на Анастасия и най-вече присъствието на вълчицата ме спираха.

Неочаквано малкият ми син бавно запълзя към мен. Гледаше ме непрекъснато и пълзеше. А в гърдите сърцето ми така заби, че почна да се чува. И за какво бие така? Детето може да изплаши.

Той пълзя, пълзя и отново се заинтересува от нещо в тревата, протегна ръчичка към някаква буболечка. След това почна да наблюдава нещо, което пълзеше по ръчичката му. Три метра. Само три метра не допълзя до мен синчето ми.

Заради някаква си буболечка. И що за свят има в тревата, що за живот, че е толкова интересен той за него? Ама че ред и правила има тук, в гората. Пред детето е родният му баща, а него го интересува повече буболечката. Така не трябва да бъде! Детето трябва да разбира — бащата е по-важен от буболечката.

Изведнъж мъничето отново вдигна глава към мен, усмихна се с беззъбата си устичка и бързо, по-пъргаво от преди, запълзя. Аз вече бях готов да го хвана, но разбрах, че той пълзи покрай мен без да ми обръща внимание.

Огледах се и видях, че отзад, малко по-встрани от мен, стоеше усмихната Анастасия. Тя приседна и сложи ръката си на тревата с дланта нагоре. Усмихнатото детенце пълзеше към майчините гърди. Анастасия не го хвана, а само леко му помогна да допълзи, да стигне до гърдата й. Бебенцето вече лежеше на ръцете й, пляскаше с ръцете си по голата гърда на майка си и се усмихваше. После опипа, поглади зърното, прилепи нежно устничките си към нея и засука от напращялата гръд на Анастасия. Тя само веднъж погледна към мен и сложи пръст на устните си, показвайки ми да мълча. Аз седях и мълчах през цялото време докато кърмеше сина.

Струваше ми се, че по време на храненето изобщо забрави за присъствието ми. Не мислеше за обкръжаващия свят. Тя гледаше само сина си. И още, струваше ми се, че те някак общуват един с друг. Така беше, защото бебчето сучеше, сучеше и изведнъж спираше, откъсваше се от гърдата и гледаше лицето на Анастасия. Понякога се усмихваше, а понякога беше сериозен. След това притихна и поспа в ръцете й известно време. Когато се събуди, отново се усмихна и Анастасия го сложи на ръката си като придържаше гръбчето му.

Лицата им бяха близо едно до друго и детенцето пипаше лицето на Анастасия. Притисна бузката си до нейната и тогава отново видя мен. И отново за кратко замря, като ме гледаше с интерес.

Изведнъж той протегна първо ръчичката си към мен, след това цялото си телце и произнесе „Е… е…“ Аз също несъзнателно протегнах ръце си към него и Анастасия веднага ми го подаде.

Държах на ръце мъничкото телце на своя роден, така желан, син! Забравих за света. Прииска ми се много силно да направя нещо за него. Детенцето пипаше лицето ми, допря устнички до него и се отдръпна мръщейки се. Ясно, убоде се в небръснатото ми лице. А после, не знам как стана, нетърпимо ми се прииска да целуна малката топла бузка. И аз реших да го целуна! Но вместо целувка, незнайно защо, бързо го лизнах по бузката както правеше вълчицата. Бебчето се отдръпна от мен и с учудване запримигва с очи. Звънливият, преливащ се смях на Анастасия изпълни поляната. Детенцето веднага протегна ръчици към нея, също се засмя и започна да мърда в ръцете ми. Разбрах, че моли да го пусна. Синът ми си тръгваше. Подчинявайки се на волята му и установените тук правила за общуване, аз внимателно го пуснах на тревата. Пълзейки той веднага се насочи към Анастасия, а тя, смеейки се, скочи и като ме заобиколи, седна от другата страна, съвсем близо до мен. Бебчо веднага се обърна и усмихвайки се запълзя към нас, качи се на ръцете на Анастасия и с ръчичка отново ме пипна по лицето. Така за първи път аз общувах със сина си.