Ивана Бърлич-Мажуранич
Чудните приключения на чирака Хлапич (5)

I
Малкият млекар

Хлапич вървя, вървя в мрака твърде дълго по улиците, защото градът беше голям. Измина толкова улици, че майстор Мърконя не можеше вече да го намери.

Все още вървеше Хлапич, а после почна да разсъмва и не беше вече толкова тъмно. В последната улица на града Хлапич срещна един старец, който караше с малка каручка и малко магаренце много съдове с мляко в града.

Каручката и магаренцето бяха много хубави, но горкият старец беше слаб и прегърбен.

Старецът спря каручката пред една триетажна къща, толкова висока, че на най-високите й прозорци още се виждаше месецът.

Като спря с магаренцето пред къщата, старецът взе един съд, пълен с мляко, и понечи да го отнесе в къщата. Но понеже беше слаб, спъна се на първото стъпало, та за малко да падне. Почна да се вайка и седна на стълбата пред къщата.

В това време дойде Хлапич със зелените гащи и червената риза, с хубавите ботушки и чудната шапка. Като го видя, старецът така се зачуди, че престана да се вайка.

— Дай, дядо, аз ще отнеса млякото в къщата — каза Хлапич.

— Откъде си ти? — попита дядото чудния Хлапич.

На Хлапич не му се искаше да говори за майстор Мърконя, затова отвърна:

— Аз съм чиракът Хлапич. Царят ме праща да разтъпча ботушките на неговия син и ако трябва някому да помогна в неговото царство, да го сторя.

Старецът знаеше, че Хлапич се шегува, но така му допадна, че престана да се вайка, та даже и се засмя.

— На кой етаж трябва да отнеса млякото? — попита Хлапич.

— На третия етаж — каза старецът.

Хлапич беше много силен и хвана тежкия съд, та го отнесе като перо в къщата.

На стълбата беше още тъмно.

Хлапич стигна със съда на първия, после на втория и най-сетне на третия етаж. Третият етаж беше така високо, че там месецът още гледаше в прозорците.

На стълбите беше съвсем тъмно, а в мрака на стълбите лежеше нещо съвсем черно. Само две точки светеха като две червени свещи. „О, моля — каза Хлапич на котката, — аз донесох вече млякото, само ми покажете, ако обичате, пътя.“

Котката вдигна весело опашка и изтича пред Хлапич до една врата.

Хлапич потърси звънеца и позвъни.

Прислужницата отключи вратата и отвори.

Като видя пъстрия Хлапич, се уплаши, писна колкото има глас, и плесна с ръце. Котката се уплаши от писъка й, скочи върху главата на Хлапич, а от главата му на рамото на прислужницата и от рамото й — хоп: право в една тенджера, пълна с вода.

Сега да имаше кой да види тази комедия!

Котката мяучи, водата пръска, тенджерата се търкаля, Хлапич скача, за да не си намокри ботушките, а прислужницата се смее така, че стъклата на прозорците треперят.

— О! О! — смееше се прислужницата. — Какво шарено чудовище си ти? Папагал ли си, кълвач ли си, или нещо друго?

— Лъжете се, госпожице — каза Хлапич. — Аз съм Хлапич и ви нося мляко. Старецът е слаб и не може да изкачва стълбите. Но по-добре би било да не бяхте викали.

Прислужницата сега се смееше още повече.

След това взе млякото от него, а когато Хлапич понечи да си тръгне с празния съд, слугинята взе свещ и го изпрати по стълбите надолу, защото Хлапич й допадна.

— А защо вие, госпожице, не отивате всеки ден сама долу за млякото? Щом можете мен да ме изпратите до долу, можете и за млякото да отидете сама — каза Хлапич. — Старецът е много слаб и не може да носи мляко на третия етаж.

Прислужницата се засрами, че не се е сетила сама за това, и обеща на Хлапич отсега нататък всеки ден да слиза сама долу за млякото.

Хлапич пък й обеща да й донесе цветя от пътуването си.

Когато Хлапич слезе на улицата при стареца, помоли го да го остави да разнесе и останалото мляко, защото колата беше още пълна.

Старецът само това чакаше, а Хлапич хвана малкото магаренце за юздите и почна да разнася млякото. Умното магаренце само̀ знаеше в кои къщи трябва да носи мляко и само̀ спираше навсякъде пред пътните врати. Хлапич се чудеше много колко е умно магаренцето и попита стареца защо хората наричат такова умно животно магаре или осел?

Старецът беше наистина много стар, но пак не знаеше как да отговори на този въпрос.

— Когато се родих, магаретата вече имаха това име — каза той.

Хлапич намираше, че това не е право, и съжали, дето не знае по-добре да пише.

— Да знаех по-добре да пиша, бих написал една книга за това — тези умни животни да се кръстят с по-хубави имена, а името магаре или осел, да се остави на онези твари, които го заслужават — каза Хлапич.

Магаренцето обаче пет пари не даваше как го наричат хората, нито какво говорят Хлапич и старецът за него, ами продължаваше да си спира пред онези врати, където трябва.

Хлапич всеки път взимаше съда с мляко и бързо като вятър тичаше по стълбите.

Така опразниха колата завчас. Остана само една малка съдинка за закуска на стареца.

Старецът благодари на добрия Хлапич и му даде да се напие сладко с мляко. След това си тръгна с магаренцето и колата, а Хлапич си продължи пътя.

Вече беше ден.

Още малко повървя Хлапич и после излезе извън града. И пак повървя още малко и вече нямаше ни една къща, а само големи поля, храсталаци, дървета и дълъг път. Градът не се виждаше.

— Най-после — рече Хлапич и седна под едно дърво.

Беше сънлив, защото почти не спа през нощта. Затова сложи червената торба под главата си и легна във високата трева.

Тревата беше мека и все пак беше доста твърда да се лежи на нея. Ала Хлапич заспа сладко като заек в тревата.

Нека си спи. Главното е, че майстор Мърконя е далече, а още по-главното е, че Хлапич не знае колко добро и колко зло го чака по пътя.

Ако знаеше, нямаше така спокойно да спи.