Ивана Бърлич-Мажуранич
Чудните приключения на чирака Хлапич (11)

II
Момиченцето на пътя

Вървя Хлапич, вървя по пътя и размисляше така, като че е в четвърти клас на народното училище. Но той не ходеше на училище, а ходеше по света да си търси ботушките и това е май по-трудно.

Като си вървеше така Хлапич вече половин час, съгледа пред себе си на пътя хубаво малко момиченце.

То беше с разпусната коса, а на рамото си носеше малък зелен папагал. Вървеше бързо, защото и то пътешестваше. Затова носеше в ръка вързоп в червена кърпа. Във вързопа бяха роклите и бельото му, а и някои други неща.

Това момиченце беше от един цирк. Казваше се Гита. Това е малко чудно име, но в цирка има много чудни неща.

На Хлапич Гита му се видя още отдалече много хубава, защото имаше синя дреха, обточена със сребърна панделка. Вярно, че дрехата й бе доста изпокъсана, но нищо от това! Гита имаше и бели обувки със златни копчета. И обувките бяха доста стари и изпокъсани, ала пак нищо от това! Гита се стори на Хлапич много хубава и той побърза да я настигне.

— Добро утро — каза Хлапич, като стигна до Гита. Но представете си колко се удиви, когато вместо Гита отговори нейният папагал:

— Добро утро! Добро утро! Добро утро!

Три пъти каза папагалът „добро утро“. Толкова беше бъбрив, че можеше осем дена подред да казва „добро утро“, ако Гита не го бе хванала за човката. След това Гита и Хлапич почнаха да разговарят.

Гита разказа на Хлапич, че нейният господар я оставил в едно село, защото била болна. Господарят й отишъл с цирка през две села и един град в трето село и заръчал на Гита да тръгне подир него, щом оздравее.

— Сега пътувам пеш за третото село — каза Гита. — Това е много далече и досадно.

— И аз пътувам — каза Хлапич. — Хайде да вървим заедно.

— Хайде — каза Гита, — аз съм много тъжна. Сутринта някой ми открадна по пътя кутията, докато ида на кладенеца да пия вода. В кутията имах разни работи, и златните ми обици бяха вътре.

— А на мен някой ми открадна ботушките — каза Хлапич. — Не се огорчавай. Ще намерим и обиците, и ботушките. Само да вървим по-нататък.

— Хайде — каза Гита, — но аз съм много гладна.

„Ех — мислеше си Хлапич, — тежко е с момиченцата! Преди малко беше тъжна, сега пък е гладна.“

И въпреки това Гита все повече допадаше на Хлапич, затова той каза на глас:

— Ще намерим в селото работа и няма вече да сме гладни. А каква работа можеш да работиш, за да се главим при някой селянин?

Така попита Хлапич, а Гита отговори гордо:

— О, аз зная всякакви работи! Знам да яздя, знам да стоя права на кон, да скачам през обръч, да играя на топка с дванайсет ябълки наведнъж, мога да изям най-дебела стъклена чаша, а и като я изям, още разни работи знам, които се изпълняват в цирка.

Сега Хлапич взе да се смее толкова силно, колкото вие не можете дори да си представите! Така се смя, че чак шапката му падна от главата.

— Всичко това, което знаеш, няма да бъде много от полза в нито една работа. Ако играеш на топка с ябълки, и дъвчеш, и гълташ чаши, нито един селянин няма да те вземе на работа — каза Хлапич.

Гита се разсърди. Но Хлапич й даде последното парче хляб от торбата и след това всички заедно продължиха пътя, за да търсят работа в село.

От едната страна вървеше Хлапич, от другата — Гита, а в средата — Бундаш. На Гитините рамена беше папагалът. Това бе твърде пъстра и чудна дружина по пътя.