Ивана Бърлич-Мажуранич
Чудните приключения на чирака Хлапич (44)

III
Хлапичевото наследство

После Хлапич каза:

— Аз имам работа навън. Моля ви, майсторе, да ме пуснете да изляза за половин час.

Майсторът го пусна, защото сега всичко беше другояче, а не като по времето, в което Хлапич крякаше в зелени гащи.

След това Хлапич взе онази китка от червен мак и бели маргаритки и каза: „Обещал съм това някому“.

Сега всеки може да види колко умен и честен беше Хлапич. През всичките многобройни опасности и несгоди по пътя си не беше забравил, че обеща да донесе цвете на онази прислужница, ако помогне на стария млекар да не носи сам млякото по стълбите.

Прочее, Хлапич вървеше сега през града и носеше китката си цвете на онази прислужница. Веднага намери и позна високата къща. Качи се на третия етаж и позвъни на вратата.

Прислужницата отвори вратата и се почуди, като видя онзи пъстър Хлапич, сега така добре облечен, но въпреки това го позна веднага, защото хората не се познават по дрехите, а по очите.

— Госпожице, донесох ви обещаните цветя — рече Хлапич и й подаде китката мак и маргаритки.

— О, колко си честно ти, момче — каза прислужницата, — и колко си късметлия. За теб има едно писмо тук. Ако не беше дошъл с цветята, никога нямаше да го получиш.

Хлапич беше видял много нещо из пътя си, но никога в живота си не беше получавал писма.

Затова направо се слиса, когато прислужницата влезе в стаята си, изнесе голямо писмо, предаде го на Хлапич и каза:

— Това писмо го донесе някакво момче. Каза, че старият млекар е починал от старост. А това писмо бил дал да го напишат преди смъртта му. Ако чиракът Хлапич дойде с цветя при мен, да му предам писмото, каза момчето.

Така разказваше прислужницата, а Хлапич потъна в размисъл и обръщаше писмото в ръцете си. Никак не знаеше какво да прави с него и вече си мислеше не би ли било най-добре да го подари на прислужницата заедно с цветята.

„Но какъв смисъл има това — помисли после той, — като писмото е надписано за чирака Хлапич, а това съм аз в целия свят.“

Тогава Хлапич се реши и веднага отвори писмото.

Това беше твърде умно. И ако някой някога се бои от някакво писмо, нека стори същото, защото всяко писмо е много по-страшно, когато е затворено и докато не се знае какво пише в него.

Но това беше наистина весело писмо! В него е големи букви пишеше следното:

Почина старият млекар без деца, без роднини и без кумове. На смъртната постеля се сети за чирака Хлапич и му остави своята кола и магаренцето. Това се дава за уведомяване на чирака Хлапич с покана да дойде за своето наследство в бившия дом на стареца, край градската крепост.

Отгоре и отдолу на писмото беше написано още нещо с думи и цифри. Изглежда, това беше надпис и подпис. Но Хлапич нито сега, нито после прочете това. Когато чу, че наследява колата и магаренцето, не се заинтересува кой му съобщава това.

Сърцето му сега беше пълно с благодарност.

— Колко добър беше този старец! Как от сърце бих му благодарил! — възкликна Хлапич. — Да можеше поне да види как Гита и аз ще тимарим и ще гледаме неговото магаренце!

— Сбогом, сбогом, госпожице, бързам да съобщя на Гита веселата вест.

Хлапич понечи да изтича на стълбата. Но в това време от стаята излезе старата и изискана госпожа, при която работеше онази прислужница. Госпожата беше в черна копринена рокля с бяла шапчица на главата.

Тя беше чувала от своята прислужница колко добър и необикновен е този чирак Хлапич.

То се знае, че тя сега му предложи да го приеме за свой син и да го изучи в господарско училище.

Но Хлапич свали шапка, пристъпи към изисканата госпожа, целуна й ръка и каза:

— Аз ще остана обущар, защото този занаят ми е умилял.

А след това Хлапич каза още:

— И без това има повече хора, които късат обувки, отколкото такива, които правят обувки.

Изисканата госпожа се засмя и веднага разбра, че наистина би било жалко Хлапич да не стане обущар. А Хлапич й целуна още веднъж ръка и след това затича щастлив със своето писмо по стълбата.

Хлапич наистина обичаше своя обущарски занаят, но в този миг мислеше повече за своето магаренце, за което не би имало никакво място при изисканата госпожа.

Той летеше по градските улици и завчас си пристигна у дома.

— Ще караме обувки с магаренце! — викна той още от вратата на майстор Мърконя, а после показа писмото и разказа какво се беше случило.

Същия ден следобед Гита и Хлапич отидоха за магаренцето и за колата.

То се знае, че те трудно биха намерили къщата на стареца, но в писмото пишеше, че старецът е живял при градската крепост. А тя е висока и стърчи нагоре така, че лесно може да я намери човек.

Когато Хлапич показа писмото, онези хора, които бяха живели със стареца, му дадоха магаренцето и колата.

Наистина си струваше да видите как се возиха Гита и Хлапич през града на Хлапичевото магаренце!

Беше така хубаво и весело, че Гита само съжаляваше, дето не й е сега тук златната тръба да тръби в нея. Все още й личеше, че е израсла в цирк!

Но Хлапич веднага й каза, че не подобава на дъщерята на майстор Мърконя да тръби, когато се вози на магаренце.

И така те само си пееха тихо и радостно по целия път и плющяха с камшика над мъдрото магаренце, което предеше със своите високи уши.

Но пред дома на майстор Мърконя Хлапич не можа да се сдържи от радост, ами скочи от колата и си хвърли шапката високо. После изтича до къщната врата, промуши вътре глава и викна с все сила:

— Ето го магаренцето!

— О, какво каза! — засмя се Гита и почна да се подбива с Хлапич.

Разбира се, всички хора знаеха, че Хлапич нямаше предвид себе си, като промуши глава през вратата и се провикна: „Ето го магаренцето!“, но палавата Гита въпреки това го подкачаше и двамата се смееха.

За да не стават грешки, веднага кръстиха магаренцето Кокодан.

Там стоеше една жена и като видя колко хубаво пристигнаха Гита и Хлапич на магаренцето и колко са весели и честити, каза:

— Боже мой, деца, колко би било хубаво винаги да останете такива малки!

— Тогава би трябвало цял живот да ходим в един и същ клас — каза Хлапич.

— А учителите не биха допуснали това и ще има неприятности. Ето защо е най-добре сега да си играем, а после ще трябва да станем и ние като другите хора.