Ивана Бърлич-Мажуранич
Чудните приключения на чирака Хлапич (25)

III
Двамата кошничари

Засега на Гита и на Хлапич, разбира се, им беше много хубаво и забавно на панаира.

Най-напред стигнаха до едно място, където се викаше много по-силно, отколкото другаде на панаира.

Там имаше двама кошничари.

Единият кошничар беше с голяма шатра, синьо и бяло боядисана. Под шатрата стояха редици кошници, жълти като злато. А горе висяха на връвчици кошници — червени и сини, малки и големи, пъстри и позлатени. Точно в средата висеше голям хубав кош.

— Тука! Тука! — викаше кошничарят от шатрата. — Кошници, кошници! От злато плетени! С коприна везани!

И купувачите идваха под шатрата му като пчели, защото купувачите тичат най-вече натам, където, има най-много викове и позлатена стока.

А недалече от него на земята седеше един друг кошничар. Той беше беден и нямаше шатра. Седеше на чувал; наоколо му имаше само десетина обикновени сиви кошници, защото нямаше други. Той мълчеше, понеже не умееше да се хвали. А вкъщи имаше много гладни деца и му беше мъчно, че никой не му купува стоката.

Колчем се приближеше някоя жена да погледне кошниците на бедняка, онзи кошничар изпод шатрата почваше да вика:

— Остави тази стока! Тука, тука! Не купувай кошници от земята! Ще ти се смеят съседите, че си намерила стока на сметта. Тука при мене има злато.

И всички зарязваха сиромаха и отиваха под шатрата да купуват стока.

Гита и Хлапич дълго гледаха какво става. Гита имаше добро сърце и още по-добър език, та каза:

— Да щѐ гръм да удари шатрата му и да го захлупи големият кош!

Тъкмо в това време при кошничарите надойдоха много жени да купуват стока.

Онзи изпод шатрата още отдалече започна да вика:

— Тука! Тука! Тука кошниците са като златни ябълки! — и почна да разтърсва и люлее с ръка кошниците над главата си.

— Хлапич — отведнъж каза Гита, — сетих се нещо! Бързо, Хлапич, дай ми твоя нож. Ама че ще бъде смешно!

И Гита сама бръкна в Хлапичевата торба, та извади ножа. После припна като катерица и се скри зад шатрата.

„Какво ли ще става сега?“ — помисли Хлапич.

И не щеш ли!

Тъкмо когато жените дойдоха до шатрата да купуват кошници, се случи нещо такова, че всички, които стояха там, щяха да се пукнат от смях!

Ненадейно кошниците, които висяха над онзи кошничар в шатрата, почнаха да падат като дъжд.

Първо една, после четири, че десет! Чук! Чук! Чук! Падаха кошниците, и златни, и бели, и сини, и шарени.

Връвта, на която висяха кошниците, се пръсна.

— Ух! Ух! — викаше кошничарят и се бранеше с ръце и крака като бясна оса.

Но в това време като напук се пръсна и другата връв. Отново паднаха кошници. Чук! Чук! Чук! Удряха кошниците, кошничаря по главата и по гърба. А той махаше и скачаше, и викаше толкова дълго, докато не падна и той.

Сега да видиш! Търкаля се кошничарят между кошниците и все вика и крещи:

— Ух! Ух! — Иска да се измъкне.

Но в това време — бум! — падна и големият кош, та захлупи кошничаря! И вече не се виждаше! Само ръце и крака стърчаха изпод коша. Кошниците летяха на всички страни, където той се търкаляше под коша и махаше с ръце и крака.

Всички се смееха като побъркани и никой не знаеше как се случи това.

Зад шатрата клечеше Гита и гледаше през една дупчица на платното и се смееше.

Смееше се повече от другите, защото тя беше прерязала с ножа на Хлапич краищата на двете върви. До нея беше клекнал Хлапич и гледаше през дупчицата.

Веднага щом взеха да падат кошниците, той се сети, че това е Гитина работа, и дотича до шатрата.

Хлапич наистина никога не би сторил това, което направи Гита. Но сега, като гледаше през дупчицата как се търкаля кошничарят като голяма черна буболечка между жълтите кошници сега Хлапич започна така да се смее, че торбата подскачаше на гърба му. А Гита си държеше устата с ръка, за да не пищи от смях.

— А сега да бягаме да не ни забележи — каза Гита. — Докато той се търкаля, ще продаваме кошниците на онзи сиромах.

Гита изтича до бедния кошничар и рече:

— Ако приемете, аз ще продам стоката ви.

И Гита веднага грабна тенекиената чиния, която бедният кошничар беше приготвил за пари. Тя беше още празна.

Гита почна да удря с една дъсчица по чинията и взе да вика:

— Кошници! Кошници!

После вдигна една кошница на рамо и сложи папагала на нея. Папагалът крещеше с Гита:

— Кошници! Кошници!

Гита удряше по чинията с все сила.

Тозчас се напълни с мъже и жени. Щом папагалът почна да кряска около кошниците и да дрънка тенекиената чиния, всички веднага забелязаха, че тези сиви кошници са по-хубави и по-здрави от позлатените. Така се случва на панаир, а и другаде.

Сега всички започнаха да купуват кошница след кошница от сиромаха.

Още преди бесният кошничар да измъкне червената си глава изпод големия кош, Гита и Хлапич разпродадоха всички кошници.

Сиромахът се чудеше, радваше и смееше от щастие. Той мислеше, че Гита със светлата си хубава коса е паднала от небето да му помогне.

Когато всички кошници бяха продадени, Гита изтърси парите в тенекиената чиния и ги подаде на бедния кошничар. О, колко им благодари той!

След това кошничарят им предложи да отидат с него в неговата сиромашка къща и да пренощуват там. Но Хлапич и Гита искаха още да разглеждат панаира, затова благодариха на кошничаря за поканата му. А Хлапич каза:

— Хайде да вървим, да не ни хване онзи изпод коша.

И те си тръгнаха. Никой вече не би ги намерил между толкова хора.

А бедният кошничар седна да изброи крайцерите в тенекиената чиния. Имаше тъкмо шейсет круни.

— Е, като са такива добри тези деца, сполуката да ги придружава — каза си той.

Ако знаеше, сиромахът, каква беда ги чака още днес, сигурно щеше да ги отведе в къщата си да ги пази.