Ивана Бърлич-Мажуранич
Чудните приключения на чирака Хлапич (15)

I
Пожар в селото

Никога още в живота си Хлапич не беше спал така сладко като тази нощ на сеното. Лете е наистина чудно да се спи на сено. Сеното мирише хубаво, всичко наоколо е тихо и никой не е буден. На село всички добри хора спят нощем. Само совите и прилепите са будни. Но те летят така тихо, че не можеха да събудят Хлапич.

Жалко само, че обикновено когато е най-хубаво, често се случва беда.

Така стана и тази нощ.

Хлапич се пробуди отведнъж на сеното и чу как ратаите викат: „Пожар, пожар!“

Той скокна бързо от сеното. Още беше черна нощ. Само в селото имаше ясна светлина, защото там гореше голям огън, който бе червен като в пъкъла.

Гореше оборът на един селянин, който се казваше Злия Гърга.

Никой от селото не обичаше Гърга, защото той не беше добър човек. Но когато гори нечия къща, не се пита кой кого обича, ами трябва да се гаси огънят.

Всички ратаи се юрнаха в селото, да помагат да се гаси, пожарът. И Хлапич хукна с тях.

От всяка къща търчаха също така много селяни, всеки носеше дълъг кол с кука да гаси с него огъня. И много жена тичаха. Всяка жена носеше бъкел да гаси с него огъня. И много деца тичаха; всяко дете държеше майка си за престилката и плачеше. Всички викаха и тичаха в мрака към огъня.

Това беше малко село и в него нямаше пожарникари.

„Какво ще стане без пожарникари“ — помисли си Хлапич, като дойдоха при огъня.

Но в това село хората бяха много умни и знаеха да гасят пожар и без пожарникари. Застанаха в редица като войници, а тази редица беше толкова дълга, че първият селянин стоеше до кладенеца, а последният — близо до огъня. Онзи първият до кладенеца гребна ведро вода и го даде бързо на втория. Вторият селянин даде ведрото на третия, третият — на четвъртия и така бързо си подаваха водата един на друг, а онзи последният беше съвсем близо до огъня. Стоеше на стълба и изливаше водата върху горящия обор. Той беше толкова силен, че хвърляше водата високо като пожарна пръскачка.

Всичко това ставаше много бързо. И все пак хората си подвикваха един на друг „бързо!“, а жените викаха „бързайте“, защото всички се бояха да не се запали и къщата край обора.

Но всичко беше напразно! Като угасиха огъня от обора, почна да гори къщата край него. Защото беше покрита с дъски.

Боже, колко е страшно, като гори къща! Как писнаха жените и децата, когато покривът почна да пука от огъня! Хората вече бяха уморени от гасенето и взеха да се карат.

— Трябва да се иде на покрива, да се залива покривът отгоре — викаше един.

— Не отивам на този стар покрив да пропадна в огъня — викаше втори.

— Ти си страхливец — викаше трети.

Сега вече почнаха така да се карат, че по-скоро къщата щеше да изгори, а можеше и шапките на главите им да се подпалят, отколкото да спре свадата. Но в това време от покрива се зачу някакъв глас.

— Дай ми бързо ведро вода!

Всички погледнаха нагоре и видяха, че на покрива седи някой в червена риза, със зелени гащи и чудна шапка.

Това беше Хлапич, който се бе качил на покрива, докато хората се караха.

Селяните почнаха бързо да му протягат на колци едно ведро вода след друго. Хлапич беше яхнал върха на покрива и поливаше огъня, който пълзеше все по-близо и по-близо до него. Пламъкът ставаше все по-голям.

Жените се вайкаха:

— Ай, ще загине това дете на покрива!

Пламъкът стигна вече почти до краката на Хлапич; беше му горещо, пък и уморен бе, защото много вода беше вдигал, та ръцете му трепереха. Долу хората също така трепереха от страх какво ли ще стане с Хлапич.

Хлапич виждаше, че не може с вода да загаси огъня и че пламъкът му стига вече до краката. Едва дишаше от топлината, която се вдигаше от покрива.

— Дайте ми кол! — викна той с приглушен глас, защото вече не можеше да говори.

Хората му подадоха бързо кол с желязна кука.

Хлапич удари колкото има сила с кола по горящите дъски под краката си.

Тогава се разхвърчаха искри като звезди около Хлапич, а пламъкът съскаше като голяма змия около него. Чу се пращене и пукане. Горящите дъски съскаха през огъня, а целият подпален край на покрива рухна на земята. Селяните дотичаха с викове и с колците започнаха да потушават огъня.

Сега вече на къщата нямаше пламък — тя беше спасена.

В същия миг — каква беда — изчезна и Хлапич от покрива. Нямаше го вече.

Пукна летвата, на която седеше Хлапич, и той се строполи от покрива на тавана.

О, горкият Хлапич! Такъв добър беше! Всекиму искаше да помогне, а сега падна от покрива и никой не знаеше жив ли е, или мъртъв.