Ивана Бърлич-Мажуранич
Чудните приключения на чирака Хлапич (20)

II
Откъде падна човек пред Хлапич

Докато овчарят още говореше, се чу голям тропот от пътя, който отиваше в планината. Нещо препускаше и се търкаляше по пътя.

Чуха се викове и кавги.

Хлапич и всички останали погледнаха към пътя.

От планината по пътя препускаше кола. Конете бяха подплашени и тичаха със страшна бързина.

Вдигаха глави и хвърляха около себе си пяна, като че са бесни. Колата се търкаляше и накланяше от една страна на друга като люлка.

Изглеждаше, като че всеки момент ще се строполи в трапа.

В колата седяха двама души с уплашени лица. Единият от тях теглеше към себе си едната юзда. Другата юзда се бе скъсала и удряше конете, които все по-бясно препускаха.

— Ох — викна Хлапич, — да спрем тази кола!

И изтича на пътя, застана сред него, вдигна двете си ръце нагоре, викайки с цяло гърло и махайки с ръце. Хлапич беше виждал много пъти да спират така уплашени коне.

Колата беше още далече. И все пак бе страшно да се гледа как лети право срещу Хлапич.

Но преди да дойде до Хлапич, колата се залюля, връхлетя с едното колело на един камък край пътя и се обърна с голяма сила.

Конете се изправиха като две кули и тозчас от колата бяха изхвърлени двамата човеци, които се изтъркаляха точно в трапа пред Хлапич.

— Хопа! — викна Гита и всички овчарчета, които дотичаха на пътя.

А конете, които дишаха като два огнени змея, спряха като вкопани, когато колата се преобърна.

— О, о! — скочи Гита и хвана конете за юздите. — Ама че е хубаво и мило това конче! Хайде да го разпрегнем. Бих го яхнала! О, този кон е хубав почти като моя Сокол!

Тя се сети за своето конче в цирка и това така я трогна, че не мислеше за нищо друго. Това често се случва с момиченцата.

Но Хлапич знаеше, че сега имат по-сериозна работа. Затова остави конете и Гита на овчарите, а той отиде при трапа да види как са онези двама души, които паднаха от колата.

Ако Хлапич знаеше каква изненада го чака, щеше да си помисли какво да направи. Но тогава пък, разбира се, нямаше да има никаква изненада.

В трапа лежаха — боже мой! — на Хлапич сърцето му изтръпна, — в трапа лежаха черният човек и злият Гърга и тъкмо взеха да се вдигат, когато Хлапич дойде до тях.

Понеже не знаеше какво е най-разумно да направи сега, Хлапич каза онова, което винаги може да се каже:

— Добър ден!

— Наистина е добър ден! Затова ли, дето се преобърнахме? — попита черният човек от канавката с такъв дълбок глас като из гроб.

— Добър ден е, задето останахте живи — отвърна Хлапич гласно. Но веднага си каза: „И добър ден е, защото ще мога да дам на Гърга кърпата и форинта“.

А после Хлапич си помисли: „Как ли ще свърши всичко това, когато черният човек забележи, че съм си намерил чизмите?“

Но черният човек даже не погледна Хлапич, така бързаше. Щом стана, викна сърдито на Гърга:

— Защо седиш? Краката и ръцете ни оцеляха, а за разговор нямаме време. Я да видим какво става с конете.

Виждаше се, че много бърза. И така, черният човек и Гърга излязоха из канавката и тръгнаха към колата.

Но Бундаш сега позна черния човек. Като бесен заръмжа по него, скочи върху му и го хвана за черната наметка.

Черният човек ритна Бундаш с крак, но после се обърна към него и каза:

— Охо! Тебе съм те чувал вече веднъж да ръмжиш!

До Бундаш стоеше Хлапич.

И сега черният човек забеляза и позна Хлапич и… неговите чизми.

Цял миг стоя като вдървен. Виждаше се, че всякакви черни мисли се гонят в неговата черна глава.

Гледаше Хлапич като ястреб.

А Хлапич, макар и малък, стоеше прав като свещ, гледаше черния човек право в очите и мислеше: „Да става каквото ще, чизмите ми няма да получи, докато съм жив!“

А Бундаш показваше белите си зъби и мислеше: „Не закачай моя Хлапич!“

Работата отиваше на зле.

Но това трая само миг, после черният човек промърмори:

— Нямаме време! — и веднага викна на Гърга, който стоеше до коня:

— Впрягай конете, нещастнико!

— Юздите са изпокъсани — отвърна Гърга. — Не можем да продължим.

— Трябва да продължим! — сърдито викна черният човек и грабна юздите да види какво е станало с тях.

Сега се случи такова нещо, което черният човек най-малко очакваше.

А именно — Хлапич пристъпи към него и каза:

— Аз ще ви поправя юздите.

— Как ще кърпиш ти, обуто коте, юздите! — озъби се черният човек и премери Хлапич от ботушите до шапката.

— Обут съм, въпреки че два дни бях бос — отговори Хлапич, — но коте не съм. Ако бях коте, нямаше да зная да кърпя, но аз съм чиракът Хлапич, нося в торбата си шило и канап и ще ви закърпя юздите, защото виждам, че бързате.

Това наистина беше хубаво от страна на Хлапич, защото малко са хората, които биха закърпили юздите на онзи, който им е откраднал ботушите.

След това Хлапич свали торбата си от рамото, па извади от нея шило, канап и малко кожа.

После пристъпи към конете и взе да сваля юздите и ремъците.

Когато черният човек видя, че Хлапич наистина се хваща на работа, каза:

— Е, дечко, добър си ти. Само кърпи бързо, пък ще избършем от паметта какво е станало с ботушите.

— И без това ми е по-добре да нося ботушите на краката си, отколкото в паметта — отговори Хлапич.

После седна на камък край пътя и почна да кърпи юздите.

Наистина е чудно колко е весел този обущарски занаят! Щом Хлапич взе да боде с шилото и да изтегля канапа, веднага почна да пее и да подсвирква като в работилницата на Мърконя.

Без малко щеше да забрави, че има сериозен разговор с Гърга.

Гърга седна до Хлапич да му помага в работата, а черният човек отиде да поправи повредите на колата. Гита и овчарчетата отведоха конете в ливадата на паша.