Ивана Бърлич-Мажуранич
Чудните приключения на чирака Хлапич (13)

IV
Представлението

Когато привечер работата бе свършена, всички ратаи седнаха да вечерят. Бяха толкова много, че седяха край маса, дълга пет метра. Тази маса беше под голям дъб. Чорбаджийката им донесе четири големи паници боб и три още по-големи паници картофи. Хлапич седеше зад масата с ратаите и вечеряше.

Тъкмо размисляше как да намери Гита и да й отнесе вечеря. В това време от храстите се зачу как някой тръби с малка тръба.

Всички ратаи се обърнаха натам и така се зачудиха, че на всички им изпаднаха лъжиците от ръцете.

Това, което видяха на пътеката между храстите, беше наистина чудесно.

На малката каручка се возеше Гита в златна одежда. Цялата кола беше накитена с цветя. В нея бе запрегнат Бундаш. Около врата му имаше венец от полски цветя. И въжетата, и конопените юзди, всичко бе окичено с цветя, а Бундаш имаше освен това на опашката си вързани три широки червени панделки. Отпред на колата беше втъкната дълга пръчка, а на пръчката малък обръч. На обръча се люлееше папагалът.

Но най-красиво беше това:

В каручката седеше Гита като царица в златна рокля, с разпусната коса и тръбеше с малка златна тръба. Разбира се, тръбата, роклята и панделката Гита бе извадила от своя вързоп.

Бундаш теглеше окичената кола право към ратаите.

Как ли е могъл този мъдър Бундаш за един ден да се научи да тегли кола, това е Гитина тайна. Цяло щастие е, че Хлапич имаше в пътуването си такъв другар, който и във веселба, й в грижи бе мъдър и добър.

Всички ратаи почнаха да се смеят и радват, така чудесно бе да гледат Гита в каручката и Бундаш пред каручката.

Когато Гита стигна до ратаите, започна представлението.

Гита скочи от колата, направи постилка от сено и като се поклони почна да танцува. Танцуваше, обръщаше се като пумпал, скачаше като птица и при това удряше в малко дайре.

Танцувайки, се провираше през един малък обръч, който държеше в ръце. Обръчът изглеждаше така тесен, сякаш Гита не би могла да мине през него. Но тя, танцувайки, се плъзваше непрестанно през този обръч, като че е самовила.

Това бе чудесно, но после дойде нещо още по-хубаво.

Гита върза едно въже високо горе от един дъб до друг. Покатери се бързо като котка на въжето и почна да ходи по онова ми ти тънко въже високо във въздуха. Изглеждаше като лястовица, защото бе разперила ръце.

Хлапич подплашен изтича под въжето да хване Гита, ако падне долу. Но Гита се усмихваше и ходеше във висините по тънкото въже така сигурно, както друг човек по земята. Когато беше на края на въжето, плъзна се по една клонка на земята леко, като да е птица.

— Брей, това не бях виждал — рече Хлапич.

„О, сега лесно ще намерим Гитината кутия и моите ботуши — помисли след това Хлапич весело. — Ако онзи черен човек ги е скрил в някое мазе, Гита така лесно се провира през тесния обръч, че и през миша дупка ще се провре в мазето. Ако ги е скрил на някой таван, Гита така сигурно ходи във висините, че ще се разходи през всички покриви на всички тавани и ще намери ботушите и кутията.“

То се знае, че Хлапич се лъжеше, като мислеше така. Гита наистина се бе научила да се провира през обръч и да ходи по въже тъкмо само за това, да се провира през обръч и да ходи по въже. А никаква друга полза не би имал нито Хлапич, нито който и да е друг от това нейно голямо умение.

В това време всички ратаи се удивяваха на Гитините способности така, че забравиха за своя боб и за картофите.

После Гита пристъпи отново към каручката си; взе пръчката с папагала и я вдигна високо. След това заудря леко с крак по дайрето и почна да пее някаква чудна песен, която разбират само комедиантите и папагалите.

Папагалът започна да се върти на своето колело. Закачваше се за краката си и спущаше глава надолу, закачваше се за човката си и си пускаше краката да висят, а после отново се свиваше и накланяше глава като госпожица на разходка. И танцуваше от крак на крак като мечка. Най-накрая запухтя като влак и почна да се премята по колелото.

Премяташе се така бързо и толкова пъти около колелото, че наистина някой можеше да се усъмни това папагал ли е, или маймунка, което между другото е все едно.

После дойде последната изненада и всички се разсмяха така, както става обикновено в края на всяко представление. А именно — Гита повдигна пръчката с папагала високо, викна „лека нощ“ и махна с пръчката и папагала към Хлапич. Папагалът ни пет, ни шест литна и кацна на рамото на Хлапич, взе му шапката от главата, хвърли я на земята и почна да кряска и да вика: „Поклон! Поклон! Поклон! Лека нощ.“

Ах, как се смяха всички ратаи, че и господарят! И Гита крещеше от смях като папагала. Само Хлапич стоеше като вкаменен от почуда с папагала на рамото, защото наистина не очакваше това.

— Лека нощ, лека нощ! — започнаха да викат ратаите, а най-сетне и самият Хлапич.

„Като ще е комедия, нека да е комедия“ — помисли Хлапич, па постави папагала на земята и го покри с шапката си.

— Поклони се още веднъж — рече той на папагала.

То се знае, папагалът не можа да направи това, защото човешката шапка покрива и най-мъдрия папагал от човката до опашката.

Папагалът тичаше заедно с шапката като сляпа кокошка, докато не го освободи Гита.

Разбира се, сега всички се смяха още повече и така свърши представлението.

След това дадоха на Гита за вечеря боб и картофи и чорбаджията не й се сърдеше вече. Защото ако някой се засмее силно, не може веднага пак да се намръщи.

— Виждаш ли каква е превъзходна моята работа — каза гордо Гита на Хлапич.

— Такава работа е добра само тогава, когато няма друга — отвърна Хлапич.

После всички отидоха да спят.