Ивана Бърлич-Мажуранич
Чудните приключения на чирака Хлапич (33)

VI
Нощем на път

Много хора разправят, че тревата и цветята нощем разговарят. Ако това е истина, тогава сигурно тази нощ всички ливади са шепнали:

— О, малки деца, къде сте тръгнали нощем на такъв дълъг път?

Но Хлапич не мислеше, че този път е дълъг, нито мислеше, че той не може да го прехвърли по-бързо от онзи, който е с кола. Хлапич мислеше само, че трябва на всяка цена да стигне до Марковата къща преди разсъмване. А това е много добре, защото, който мисли така, нему краката вървят сами.

Краката на Хлапич наистина вървяха така добре и бързо, че Гита скоро се умори. Това стана, защото тя не познаваше Марко и не желаеше така горещо като Хлапич да му помогне.

— Хлапич, искам малко да си почина — рече по някое време Гита.

Нощем всеки говори по-тихо, защото е такъв покой, че всяка дума се чува далеко.

— Аз не съм уморен — каза Хлапич. — Нямам време. Хайде още малко, Гито — той още в началото се опасяваше, че с Гита ще бъде трудно.

Гита само въздъхна и отново закрачиха по пътя.

Разбира се, че Гита непрекъснато мислеше за врания кон, за Гърга и за черния човек. Тя размишляваше как са могли да доведат врания кон в цирка покрай толкова стражари в онзи град. Накрая запита Хлапич:

— Как така, Хлапич, стражарите не са уловили черния човек и Гърга, като са дошли в града на врания кон?

— Затова защото тук стражарите стоят обикновено на ъглите, а злосторниците се возят посред пътя — отговори Хлапич.

Това се стори на Гита твърде смешно, но тя веднага си помисли, че Хлапич е чирак и сигурно е по-умен от нея. И така Гита млъкна отново.

И без друго от разговора им нямаше никаква полза, въпреки целия разговор нощем на път беше много чудно и който още не е вървял нощем между ливадите, би помислил, че сънува.

Край Гита и Хлапич непрекъснато прелиташе по някоя нощна пеперуда, дето удря крила като птица. По тревата край пътя тичаше в тръс тъкмо до Гита един стар наежен таралеж, от тревата на ливадата час по час щръкваха ушите на някой заек. А онова, което шумолеше и тичаше през храстите току край Хлапич и Гита, бяха пъдпъдъци.

Нощем животните не бягат така от човека, както през деня, и не са така страхливи, защото животните знаят, че човек се бои нощем, а те не се боят.

И наистина на Хлапич и Гита би им било все пак страшно посред нощ на големия път. Но с тях беше Бундаш, той тичаше весело пред тях, махаше опашка и вдигаше глава към Хлапич, сякаш му говореше:

— Да вървим сами! Аз познавам пътя добре!

Като изминаха така още малко от пътя, Гита каза:

— Хлапич, нека си починем! Не мога повече!

Наистина Гитините крачета бяха още по-малки от Хлапичевите и на тях имаше само малки свилени обувчици, докато Хлапич беше с ботуши.

— Гито, още много път има пред нас, трябва да преминем много села и един кръстопът — каза Хлапич.

Щом Хлапич спомена кръстопътя, Гита веднага си спомни как вчера на кръстопътя препускаше колата с подплашените коне и как пред тях падна черният човек.

— Хлапич, Хлапич, ами ако сега неговата кола долети и ни намерят на пътя! — каза Гита и започна да плаче.

Щом Гита заплака, разбира се, че вече не беше възможно да се върви по-натам. Тя седна край пътя и закри очи с ръка.

Хлапич седеше край нея и мълчеше. „Какво да сторя сега“ — мислеше Хлапич. Не можеше да остави Гита сама среднощ на пътя, а с нея положително нямаше да дойде до Марковата къща, преди да съмне. Хлапич беше тъжен, защото му се стори, като да вижда и чува отдалече как черният човек души да отведе онази хубава шарена Маркова крава! „Какво да сторя! Какво да сторя“ — мислеше Хлапич.

О, божичко! Да дойде сега някой на помощ на този малък чирак, който стои тъжен на пътя в нощта!