Ивана Бърлич-Мажуранич
Чудните приключения на чирака Хлапич (37)

X
В храсталаците и мрака

Облаците не вървят така, както казват хората, ами така, както ги носи вятърът.

Чак до храсталаците Хлапич и Гита виждаха пътя си ясно като денем.

Но като влязоха в храсталака и попаднаха сред него, светлината на месечината взе да става все по-слаба и по-слаба. Идваше облак да закрие месечината.

Пътечката през храсталака беше тясна и едва личеше.

— Хайде оттук! Хайде! — казваше си Хлапич сам на себе си. — Аз виждам добре всичко.

Хлапич постъпваше твърде умно, дето си говореше сам на себе си. Очите му взеха да виждат много по-добре в тъмнината, щом си каза това.

Гита вървеше с Хлапич, защото нищо не виждаше в тъмното, а Бундаш вървеше пред Хлапич.

В това време дойде облак и скри месечината. Облакът беше гъст и тежък. Сега вече в храсталака наистина настана такава тъмница, че нищо не можеше да се види.

Хлапич опипваше с ръце да намери пътеката, а тръните и клечките хващаха отдясно и отляво Гита за синята й поличка.

— Сега вече не можем да вървим нататък — рече Хлапич, — защото не виждаме пътеката и ще се загубим.

Това, разбира се, беше много тъжно, защото той бързаше към Марко.

Но Хлапич не искаше да тъжи, защото гледаше небето и се надяваше, че облакът ще мине скоро, а Марковата къща не е далеко.

— Сега ще седнем малко да почакаме — каза Хлапич на Гита.

Седнаха в тъмнината и тишината на един пън, който лежеше в храсталака, и мълчаха.

Около тях в храстите и клоните сигурно имаше много птици: косове, синигери и диви гълъби. Но то се знае, че и те мълчаха също като Хлапич и Гита, защото вероятно се бояха от лисици.

— Ох, само да мога навреме да стигна до Марковата къщичка! — каза най-сетне Хлапич.

— Ох, само черният човек да не е на същия този път! — въздъхна Гита.

— Той каза, че ще върви заобиколно, а това е прекият път — отвърна Хлапич.

В същия миг на Хлапич и на Гита им се стори, че в храсталака не е вече така тихо като одеве.

От другата страна на храстите, зад тях, нещо шумолеше.

— О, Хлапич, какво е това? — попита Гита тихо.

— Сигурно е заек — отговори Хлапич.

След това се чу как пукат сухи клонки.

— Хлапич, Хлапич, какво е това? — шепнеше все по-тихо Гита в мрака.

— Може да е лисица — отвърна Хлапич и стана от пъна, държейки Бундаш край себе си.

Но не можеше да види нищо, защото облакът още беше над месечината.

В това време храстите започнаха да пукат все по-близо и по-близо. Чупеха се клони и сега Хлапич разбра, че през шубрака върви нещо голямо.

— Хлапич, Хлапич! Това не е лисица! — прошепна тихо като дихание Гита.

— Тогава е… — започна Хлапич.

В това време Гита изпищя колкото може:

— Хлапич! Хлапич!

Съвсем близо до Гита се закашля човек.