Дан Браун
Изгубеният символ (66)

63

В един тих квартал на запад от дипломатическия район във Вашингтон има парк в средновековен стил, розите в който, казват, водели произхода си от растения от XII век. Белведерът, наричан Сенчестата беседка, е разположен сред лъкатушни алеи, настлани с камъни, идващи от личната кариера на Джордж Вашингтон.

Тази нощ тишината на парка беше нарушена от младеж, който се втурна през дървената порта и извика:

— Ехей? — Напрегна очи в сумрака на огряната само от лунна светлина градина. — Тук ли сте?

Отговори му слаб, едва доловим глас:

— В беседката… просто излязох на чист въздух.

Младият мъж завари немощния си началник да седи на каменната пейка, завит с одеяло. Прегърбеният старец беше дребничък, с миниатюрно лице. Годините го бяха превили на две и му бяха отнели зрението, но душата му съхраняваше сила, с която всички трябваше да се съобразяват.

Новодошлият още се задъхваше от тичането.

— Току-що… ми се обади… вашият приятел… Уорън Белами.

— За какво? — оживи се старецът.

— Не обясни, но ми се стори, че много бърза. Каза, че ви оставил съобщение на гласовата поща, трябвало незабавно да го прослушате.

— Само това ли каза?

— Не съвсем. — Младежът замълча за миг. — Поръча да ви задам един въпрос. — „Извънредно странен въпрос“. — Отговорът му трябвал веднага.

Старецът се наведе към него.

— Какъв въпрос?

Когато младият мъж му повтори въпроса на господин Белами, над лицето на стареца се спусна мрачна пелена, видима дори и в лунния сумрак. Той рязко отметна одеялото и понечи да се изправи на крака.

— Моля те, помогни ми да вляза вътре. Бързо.