Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Symbol, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 219 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Дан Браун. Изгубеният символ

ИК „Бард“, 2009

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 978–954–655–063–7

История

  1. — Добавяне

122

„Тайната е как да умреш“.

Знаеше, че всичко се е объркало. Нямаше сияйна светлина. Нямаше чудотворно посрещане. Само мрак и разкъсваща болка. Дори в очите му. Не виждаше нищо — и все пак долавяше движение наоколо. Гласове… човешки гласове… единият, странно, на Робърт Лангдън. „Как е възможно?“

— Тя е добре — повтаряше професорът. — Катрин е в безопасност, Питър. Сестра ти е добре.

„Не — помисли Малах. — Катрин е мъртва. Трябва да е мъртва“.

Вече не виждаше, дори не знаеше дали очите му са отворени, но чуваше, че хеликоптерът се отдалечава. В Залата на Храма внезапно настана спокойствие. Усети, че плавните ритми на земята стават неравномерни… сякаш океанските вълни се променят от настъпваща буря.

„Chao ab ordo“.

Викаха непознати гласове, настойчиво разговаряха с Лангдън за лаптопа и видеофайла. „Късно е — знаеше Малах. — Ударът е нанесен“. Записът вече се разпространяваше като горски пожар до всяко кътче на изумения свят и погубваше бъдещето на братството. „Онези, които са най-способни да дарят мъдростта на хората, трябва да бъдат унищожени“. Невежеството на човечеството помагаше на хаоса да расте. Отсъствието на Светлина на земята подхранваше Мрака, който очакваше Малах.

„Извърших велики дела и скоро ще бъда посрещнат като цар“.

Усети, че до него тихо се е приближил някой. Знаеше кой е. Долавяше уханието на свещените масла, с които беше намазал обръснатото тяло на баща си.

— Не знам дали ме чуваш — прошепна в ухото му Питър Соломон. — Но искам да знаеш нещо. — Той докосна с показалец свещеното място на темето му. — Това, което написа тук… — Баща му замълча за миг. — Това не е Изгубеното слово.

„Разбира се, че е — помисли Малах. — Ти напълно ме убеди в това“.

Според легендата Изгубеното слово бе написано на толкова древен и тайнствен език, че човечеството напълно беше забравило как се чете. Този загадъчен език, разкри му Питър, всъщност бе най-старият език на земята.

Езикът на символите.

И един символ господстваше над всички останали. Най-стар и универсален, той обединяваше всички древни традиции в общ образ, представляващ светлината на египетския слънчев бог, триумфа на алхимическото злато, мъдростта на философския камък, чистотата на розенкройцерската роза, момента на Сътворението, Целостта, господството на астрологическото слънце и дори всезнаещото всевиждащо око, висящо над недовършената пирамида.

Циркумпунктът. Символът на Извора. Произходът на всички неща.

Ето какво му каза Питър преди малко. Отначало Малах се съмняваше, но после отново погледна квадрата и осъзна, че образът на пирамидата сочи право към самотния символ на циркумпункта — кръг с точка в средата. „Масонската пирамида е карта — спомнил си легендата, си помисли той, — която сочи към Изгубеното слово“. Изглежда, баща му в края на краищата казваше истината.

„Всички велики истини са прости.

Изгубеното слово не е дума… а символ“.

И тогава Малах нетърпеливо изписа великия символ върху темето си. И тутакси усети бликаща сила и удовлетворение. „Моят шедьовър и дар са завършени“. Силите на мрака вече го очакваха. Щяха да го възнаградят. Това щеше да е мигът на неговото величие…

И все пак в последния момент всичко ужасно се беше объркало.

Сега Питър стоеше зад него и изричаше думи, в които Малах едва можеше да вникне.

— Излъгах те — казваше баща му. — Ти не ми остави друг избор. Ако ти бях разкрил истинското Изгубено слово, нямаше да ми повярваш, нито пък щеше да разбереш.

„Изгубеното слово… не е циркумпунктът?!“

— Истината е — продължи Питър, — че Изгубеното слово е известно на всички… но го разпознават малцина.

Думите отекнаха в главата на Малах.

— Ти оставаш незавършен. — Баща му нежно постави длан върху главата му. — Делото ти още не е изпълнено. Но където и да отиваш, моля те, помни, че… си бил обичан.

Кой знае защо, лекото докосване на бащината му ръка сякаш го изгори като силен катализатор, задействащ химична реакция в тялото му. Неочаквано усети прилив на кипяща енергия, прииждаща във физическата му обвивка, като че ли всички клетки на тялото му започваха да се топят.

За миг изчезна цялата му земна болка.

„Преображението. Случва се“.

 

 

Виждам тялото си отгоре, купчина окървавена плът върху свещената гранитна плоча. Баща ми е коленичил зад мен и държи безжизнената ми глава с единствената си останала ръка.

Усещам прилив на ярост… и смут.

Сега не е момент за състрадание… а за мъст, за преображение… и все пак баща ми отказва да се поддаде, отказва да изпълни ролята си, отказва да излее мъката и гнева си през острието на ножа и да го забие в сърцето ми.

Впримчен съм тук… завързан за земната си обвивка.

Баща ми нежно прокарва мека длан по лицето ми и затваря помътняващите ми очи.

Усещам, че съм свободен.

Около мен се материализира развяващ се воал, става плътен и забулва светлината, скрива света от очите ми. Изведнъж времето ускорява ход и аз потъвам в бездна, по-тъмна, отколкото съм предполагал, че е възможно. Тук, в голата празнота, чувам шепот… усещам събираща се сила. Тя расте с поразителна бързина и ме заобикаля. Злокобна и могъща. Тъмна и всевластна.

Не съм сам.

Това е моят триумф, грандиозното ми посрещане. И все пак, кой знае защо, не съм изпълнен с радост, а с безкраен страх.

Изобщо не е както очаквах.

Силата кипи, обгръща ме с поразяващото си могъщество, заплашва да ме разкъса на парчета. Изведнъж чернотата се сгъстява в огромен праисторически звяр, който се изправя на задни крака пред мен.

Стоя пред всички тъмни души, които са си отишли преди мен.

Крещя от безграничен ужас… докато мракът ме поглъща цял.