Дан Браун
Изгубеният символ (15)

12

Началникът на охраната на Капитолия Трент Андерсън ръководеше охраната в комплекса повече от десет години. Як широкоплещест мъж с грубо издялано лице и рижа коса, той се подстригваше късо, което му придаваше вид на военен командир. Носеше пистолета си така, че да се вижда, като предупреждение за всеки, проявил глупостта да оспори границите на правомощията му.

Андерсън прекарваше по-голямата част от времето си в свръхмодерния контролен център в сутерена на Капитолия, откъдето координираше своята малка армия. Там командваше група оператори, които следяха видеомониторите, компютрите и телефонната централа, осигуряваща му връзка с многобройните му подопечни охранители.

Тази вечер беше необичайно тихо и Андерсън бе доволен. Надяваше се да хване малко от мача на Редскинс на плоскоекранния телевизор в кабинета си. Играта тъкмо започваше, когато интеркомът сигнализира.

— Господин началник?

Той изпъшка и без да откъсва очи от екрана, натисна бутона.

— Да.

— В Ротондата става някаква бъркотия. Пратих полицаи, но мисля, че трябва да погледнете.

— Ясно. — Андерсън влезе в нервния център на охраната на Капитолия, компактно, просто обзаведено помещение, натъпкано с компютърни монитори. — Какво има?

Техникът тъкмо зареждаше дигитален видеоклип.

— Камерата на източния балкон на Ротондата. Отпреди двайсет секунди. — И пусна клипа.

Андерсън гледаше над рамото му.

Днес Ротондата почти пустееше, имаше само неколцина туристи. Опитното око на началника незабавно се насочи към единствения човек, който беше сам и се движеше по-бързо от всички други. Бръсната глава. Зелено войнишко яке. Наранена ръка, висяща на превръзка. Прегърбена поза. Говореше по джиесем.

Стъпките на бръснатия ясно отекваха от тонколоните. Когато стигна до идеалния център на залата, той спря, завърши разговора си и приклекна, сякаш за да си завърже връзката на обувката. Вместо това обаче измъкна нещо от превръзката си и го остави на пода. После се изправи и енергично закуцука към източния изход.

Андерсън се вторачи в оставения от непознатия странен предмет. „Какво е това, по дяволите? — Беше висок двайсетина сантиметра и стоеше вертикално. Той се наведе към екрана и присви очи. — Не е възможно да е това, на което прилича!“

Докато бръснатият припряно се отдалечаваше и се изнизваше през източния портик, едно момченце, което стоеше наблизо, каза:

— Мамо, онзи човек изпусна нещо. — Детето тръгна към предмета, но ненадейно се закова на място и след един сякаш безкраен неподвижен миг посочи с ръчичка и нададе оглушителен писък.

Полицейският началник мигновено се втурна към изхода, като издаваше заповеди в движение:

— Съобщете на всички постове! Да намерят бръснатия с превръзката и да го задържат! ВЕДНАГА!

Изхвърча от контролния център и се затича по изтърканото стълбище, като взимаше по три стъпала наведнъж. На записа се виждаше, че бръснатият с превръзката излиза от Ротондата през източния портик. Следователно най-краткият път навън щеше да го преведе по коридора, ориентиран в посока изток — запад, който се намираше право напред.

„Мога да го изпреваря“.

Изкачи стълбището, излезе иззад ъгъла и плъзна поглед по смълчания коридор. В отсрещния край се разхождаше възрастна двойка, хваната за ръка. Наблизо един русокос турист със синьо сако четеше пътеводител и разглеждаше мозаечния таван пред Камарата на представителите.

— Извинете, господине! — извика Андерсън и се затича към него. — Да сте виждали мъж с бръсната глава и превръзка на ръката?

Туристът вдигна поглед от книгата си. На лицето му се изписа смущение.

— Мъж с бръсната глава и превръзка! — по-твърдо повтори полицаят. — Виждали ли сте го?

Човекът се поколеба, после хвърли нервен поглед към източния край на коридора.

— Хм… да. Струва ми се, че току-що притича покрай мен… към онова стълбище ей там. — И посочи.

Андерсън измъкна радиостанцията си и извика:

— До всички постове! Заподозреният е тръгнал към югоизточния изход. Насочете се натам! — Прибра радиостанцията и се втурна към изхода, като в движение извади пистолета си от кобура.

След трийсет секунди здраво сложеният рус мъж със синьо сако излезе от един спокоен изход от източната страна на Капитолия и потъна във влажната нощ. Усмихна се и вдиша с наслада хладния въздух.

„Преображение“.

Стана толкова лесно.

Само преди минута бързо беше изкуцукал от Ротондата, облечен във войнишко яке. Вмъкна се в една сумрачна ниша, хвърли якето и остана по синьото сако, което носеше отдолу. Преди да зареже вече ненужната дреха, измъкна от джоба й руса перука и си я сложи. После се изправи, извади от сакото тънък пътеводител за Вашингтон и спокойно излезе от нишата с изискана походка.

„Преображение. Това е моята дарба“.

Докато смъртните му нозе го отвеждаха към очакващата го лимузина, Малах изпъна гръб, изправи се в целия си сто деветдесет и два сантиметров ръст и отметна рамене. Дълбоко си пое дъх и остави въздуха да изпълни дробовете му. Усети как крилете на татуирания върху гърдите му феникс широко се разтварят.

„Само да знаеха силата ми — помисли си той, като погледна към града. — Тази вечер ще завърша преображението си“.

Беше разиграл картите си в Капитолия изкусно, бе спазил всички древни правила. „Древната покана е отправена“. Даже още да не беше проумял тазвечерната си роля, Лангдън скоро щеше да го направи.