Дан Браун
Изгубеният символ (101)

99

Агент Търнър Симкинс стоеше приклекнал в мрака на Франклин Парк и не откъсваше поглед от Уорън Белами. Още никой не беше налапал примамката, ала имаше време. Радиостанцията му изпиука и той я включи с надеждата, че някой от хората му е забелязал нещо. Но се обаждаше Сато. С нова информация.

Симкинс я изслуша и се съгласи с причината за безпокойството й.

— Почакайте — каза той. — Ще проверя дали нямам видимост. — Промъкна се през храсталака, в който се криеше, и погледна натам, откъдето беше излязъл на площада. След известно маневриране я видя.

„Мамка му!“

Приличаше на джамия от Стария свят. Бе сгушена между две много по-големи здания и мавританската й фасада бе облицована с лъскави теракотни плочки, образуващи пъстроцветни мотиви. Над трите високи врати имаше два реда стреловидни прозорци, на които сякаш всеки момент щяха да се появят арабски стрелци и да обстрелят с лъковете си всеки неканен гост.

— Виждам я — съобщи той.

— Движение?

— Не.

— Добре. Искам да заемете нови позиции и да я наблюдавате много внимателно. Казва се Свещеният храм Алмас и е седалище на мистичен орден.

Симкинс отдавна работеше в района на Вашингтон, но не знаеше нито за този храм, нито за някакъв древен мистичен орден, помещаващ се на площад Франклин.

— Сградата принадлежи на група, наречена Древен арабски орден на благородниците на мистичния храм — осведоми го директорката на СЗС.

— Никога не съм чувал за тях.

— Струва ми се, че сте чували — възрази Сато. — Те са родствена организация на масоните, по-известна като шрайнерите^[1].

Агентът скептично стрелна с поглед разкошната сграда. „Шрайнерите ли? Ония, дето строят детски болници?“ Не можеше да си представи по-безобиден „орден“ от филантропите, които носеха малки червени фесове и маршируваха на паради.

Въпреки това тревогите на Сато бяха основателни.

— Ако обектът разбере, че тази сграда всъщност е „Орденът“ на площад Франклин, госпожо директор, адресът няма да му е нужен. Просто ще пропусне срещата и ще отиде направо на вярното място.

— Точно така смятам и аз. Дръжте под око входа.

— Слушам.

— Нещо от агент Хартман в Калорама Хайтс?

— Не, госпожо. Вие му наредихте да се обади лично на вас.

— Да, обаче не се обажда.

„Странно — помисли си Симкинс и си погледна часовника. — Закъснява“.