Дан Браун
Изгубеният символ (123)

121

Като всеки родител, който е изгубил дете, Питър Соломон често си представяше колко голямо е щяло да бъде неговото момче сега… как е щяло да изглежда… и какво е щяло да стане.

Вече знаеше отговорите на тези въпроси.

Грамадното татуирано същество пред него беше започнало живота си като мъничко новородено… бебето Зак, сгушено в плетена люлка… правещо първите си несигурни стъпки в кабинета на Питър… учещо се да произнася първите думи. Фактът, че от невинно дете, израснало в любящо семейство, може да се роди зло, си оставаше един от парадоксите на човешката душа. Питър още отрано бе принуден да приеме, че макар във вените на сина му да тече собствената му кръв, сърцето, което я изпомпва, си е на Зак. Уникално и специфично… сякаш избрано наслуки от вселената.

„Моят син… уби майка ми, приятеля ми Робърт Лангдън и може би сестра ми“.

Ледено вцепенение обхвана сърцето му, докато търсеше в очите на сина си някаква връзка… нещо познато. Макар и сиви като неговите, очите на този мъж бяха напълно непознати, изпълнени с почти нечовешка омраза и мъст.

— Имаш ли достатъчно сила? — подигравателно попита синът му и кимна към ножа от Акеда в ръката му. — Можеш ли да довършиш онова, което започна преди толкова много години?

— Сине… — Соломон едва позна собствения си глас. — Аз… те… обичах.

— Два пъти се опита да ме убиеш. Заряза ме в затвора. Простреля ме на моста на Зак. Довърши го сега!

За миг на Питър му се стори, че се носи извън тялото си. Вече не можеше да се познае. Осакатен, с напълно обръснато тяло, облечен в черна одежда, на инвалидна количка, с древен нож в лявата ръка.

— Довърши го! — отново извика мъжът и татуировките на голата му гръд оживяха. — Само като ме убиеш, можеш да спасиш Катрин… да спасиш братството си!

Погледът на Соломон се насочи към лаптопа и клетъчния модем върху кожения стол.

ИЗПРАЩАНЕ НА СЪОБЩЕНИЕ: 92%

Не можеше да се отърси от образа на умиращата от загуба на кръв Катрин… и на масонските си братя.

— Все още има време — прошепна татуираният. — Знаеш, че не ти остава друг избор. Освободи ме от тленната ми обвивка.

— Моля те — промълви Соломон. — Не го прави…

— Ти го направи! — изсъска Малах. — Ти принуди детето си да вземе невъзможно решение! Спомняш ли си оная вечер? Богатство или мъдрост? Тогава завинаги ме отблъсна от себе си. Но аз се върнах, татко… и тази нощ е твой ред да избираш. Закари или Катрин? Какво предпочиташ? Ще убиеш ли своя син, за да спасиш сестра си? Ще убиеш ли своя син, за да спасиш братството си? Родината си? Или ще чакаш да стане твърде късно? Катрин да умре… записът да се разпространи… и тогава ще трябва да доживееш живота си с мисълта, че си можел да предотвратиш тези трагедии. Времето изтича. Знаеш какво трябва да се направи.

Сърцето на Питър мъчително се свиваше. „Ти не си Закари — каза си той. — Закари умря отдавна, много отдавна. Каквото и да си… откъдето и да идваш… ти не си част от мен“. И макар да не вярваше на собствените си думи, Питър Соломон знаеше, че трябва да избере.

Времето му свършваше.

 

 

„Намери Парадното стълбище!“

Робърт Лангдън тичаше по тъмните коридори към центъра на сградата. Търнър Симкинс го следваше по петите. Накрая се озоваха в главния атриум.

Доминиран от осем дорийски колони от зелен гранит, той приличаше на гръко-римско-египетска гробница с черни мраморни статуи, мангали, тевтонски кръстове, медальони с двуглави феникси и аплици с главата на Хермес.

Лангдън зави и се втурна, към голямото мраморно стълбище в отсрещния край на атриума.

— Стълбището води право в Залата на Храма — прошепна той, докато двамата се изкачваха колкото може по-бързо и безшумно.

На първата площадка Робърт се сблъска с бронзовия бюст на знаменития масон Албърт Пайк. Над него беше написан най-известният му цитат: „ОНОВА, КОЕТО НАПРАВИМ ЗА СЕБЕ СИ, УМИРА С НАС. ОНОВА, КОЕТО НАПРАВИМ ЗА ДРУГИТЕ И СВЕТА, ОСТАВА И Е БЕЗСМЪРТНО“.

 

 

Малах усещаше осезаема промяна в атмосферата в Залата на Храма, сякаш трупаните през годините разочарование и болка на Питър Соломон сега кипяха на повърхността… и се фокусираха като лазер върху него.

„Да… време е“.

Питър Соломон се беше изправил от инвалидната количка и стоеше с лице към олтара, стиснал ножа в ръка.

— Спаси Катрин. — Малах го примами към гранитния блок, като заотстъпва назад и накрая легна върху белия саван, който бе приготвил. — Направи каквото трябва.

Сякаш се движеше в кошмар, Питър направи крачка напред.

Малах се изпъна по гръб и вдигна очи към зимната луна над оберлихта. „Тайната е как да умреш. — Моментът не можеше да е по-съвършен. — Украсен с Изгубеното слово на вековете, аз се принасям в жертва с лявата ръка на баща си“.

Той дълбоко си пое дъх.

„Приемете ме, демони, защото ви поднасям в дар собственото си тяло“.

Изправен пред него, Питър Соломон трепереше. Замъглените му от сълзи очи блестяха от отчаяние, колебание, мъка. Той за последен път погледна модема и лаптопа в другия край на залата.

— Направи избора — прошепна Малах. — Освободи ме от плътта ми. Бог иска така. Ти го искаш. — Отпусна ръце покрай тялото си и изпъчи гърдите си с разкошния двуглав феникс. „Помогнете ми да се избавя от тялото, което покрива душата ми“.

Мокрите очи на Питър сякаш гледаха през него и не го виждаха.

— Аз убих майка ти! — каза Малах. — Аз убих Робърт Лангдън! Аз убивам сестра ти! Аз унищожавам братството ти! Направи каквото трябва!

Лицето на Питър Соломон се сгърчи в маска на невъобразима скръб и разкаяние. Той отметна глава назад, изкрещя от мъка и замахна с ножа.

 

 

Робърт Лангдън и агент Симкинс стигнаха задъхани пред вратата на Залата на Храма. В същия миг отвътре изригна вледеняващ вик. Гласът бе на Питър — Лангдън беше сигурен.

И беше пълен с невъобразимо страдание.

„Закъснях!“

Без да обръща внимание на Симкинс, професорът натисна дръжката и отвори вратата. Ужасяващата сцена пред очите му потвърди най-големите му страхове. До гранитния олтар в средата на сумрачната зала стоеше мъж с бръсната глава. Носеше черна одежда и стискаше голям нож.

Преди Лангдън да успее да помръдне, мъжът замахна с ножа към проснатото върху олтара тяло.

 

 

Малах лежеше със затворени очи.

„Толкова красив. Толкова съвършен“.

Древният връх на ножа от Акеда сияеше на лунната светлина, докато се издигаше над него. Към небето се кълбеше благоуханен дим и подготвяше пътя пред душата му. Докато острието се спускаше към тялото му, самотният вик на мъка и отчаяние, изтръгнал се от гърлото на неговия убиец, кънтеше в свещената зала.

„Оцапан съм с кръв от човешко жертвоприношение и със сълзите на родителите ми“.

Малах се приготви за прекрасния удар.

Мигът на неговото преображение бе настъпил.

Невероятно, не усети болка.

Гръмовно вибриране изпълни тялото му, оглушително и мощно. Залата се разтърси и отгоре го ослепи ярка бяла светлина. Небесата зареваха.

И Малах разбра, че се е случило.

Точно както го бе планирал.

 

 

Лангдън не си спомняше как се е втурнал към олтара. Не си спомняше и как се мята напред с протегнати ръце… полита към мъжа в черно… в отчаян опит да го сграбчи, преди да е успял да забие ножа повторно.

Телата им се сблъскаха и в същия миг ярък сноп лъчи прониза оберлихта и освети олтара. Робърт очакваше да види там окървавеното тяло на Питър Соломон, ала по голата гръд, която лъщеше на светлината, изобщо нямаше кръв… а само плетеница от татуировки. Ножът лежеше строшен наблизо, очевидно забит в каменния олтар вместо в плътта.

Когато двамата с мъжа в черно заедно се строполиха върху твърдия каменен под, Лангдън видя бинтованото чуканче на дясната му ръка и смаяно разбра, че току-що е блъснал Питър Соломон.

Докато се плъзгаха по полираните плочи, хеликоптерът се спусна още по-ниско и плазовете му почти докоснаха огромната стъклена стена.

Пред носа на машината се въртеше странно оръдие, насочено надолу. Червеният лъч на лазерния мерник затанцува по пода, точно към Лангдън и Соломон.

„Не!“

Но отгоре не последва гърмеж… чуваше се само грохотът на вертолетните перки.

Робърт усети само зловеща вълна енергия, която пробяга по клетките на тялото му. Лаптопът на кожения стол зад него странно изсъска и Робърт се обърна и видя, че екранът изведнъж проблясва и почернява. За нещастие, последното му послание беше пределно ясно:

ИЗПРАЩАНЕ НА СЪОБЩЕНИЕ: 100%

„Издигни се! По дяволите! Издигни се!“

Пилотът се опитваше да задържи хеликоптера така, че плазовете да не докосват големия оберлихт. Знаеше, че близо трите тона подемна сила на роторите вече напрягат стъклото до точката на счупване. За нещастие, наклонът на пирамидата под тежката машина отклоняваше силата настрани и не му позволяваше да се издигне.

„Нагоре! Бързо!“

Завъртя носа в опит да се отдалечи, но левият плаз закачи стъклото. Случи се само за миг, но нямаше нужда от повече.

Огромният оберлихт на Залата на Храма избухна във въртоп от стъкло и вятър… и запрати надолу порой от остри парченца.

 

 

„От небето се сипят звезди“.

Малах се взря в прекрасната бяла светлина и видя воал от искрящи диаманти, които се носеха към него… все по-бързо… сякаш се бяха устремили, за да го обгърнат в своето великолепие.

Изведнъж усети болка.

Навсякъде.

Пронизваща. Разкъсваща. Режеща. Остри като бръснач ножове се забиваха в меката плът. В гърди, шия, бедра, лице. Тялото му изведнъж се напрегна и се сгърчи. Пълната му с кръв уста нададе вик, когато болката го изтръгна от транса. Бялата светлина се преобрази и внезапно, сякаш по магия, над него увисна тъмен хеликоптер; ревящите перки пращаха леден вятър в Залата на Храма, смразяваха Малах до мозъка на костите и разпръскваха благоуханните облаци в далечните краища на помещението.

Той обърна глава и видя, че ножът от Акеда лежи счупен до него, строшен в гранитния олтар, сега изцяло покрит със стъкла. „Дори след всичко, което му причиних… Питър Соломон отклони острието. Отказа да пролее кръвта ми“.

Обзет от ужас, Малах се надигна и погледна тялото си. Това живо произведение на изкуството трябваше да е неговата най-голяма жертва. Ала сега бе съсипано. Обляно в кръв… парчета стъкло стърчаха от плътта му като бодли на таралеж.

Той немощно отпусна глава върху гранита и погледна през разбития оберлихт. Хеликоптера го нямаше — там беше само безмълвната зимна луна.

Задъхан, Малах лежеше с широко отворени очи… съвсем сам на големия олтар.