Хедър Греъм
Дъщерята на огъня (30)

Двадесет и девета глава

Тялото на Аларик се свлече до нея и остана да лежи неподвижно. Сини воднисти очи се впериха триумфиращо в нейните.

— Не ви ли обещах, че ще ви взема със себе си, дъще на Харалд? Ето ме! Тук съм!

Ерик Улфсън падна на колене до нея и погледът му издаваше неговите намерения — още в същия миг да проникне във все още влажния й скут. Фалън изпищя пронизително и начаса отнякъде изникнаха шестима викинги. От думите и жестовете им успя да разбере, че предупреждават Ерик да не се бави повече.

Той се изправи на крака. Тя понечи да допълзи до Аларик, но Ерик я издърпа обратно за косите, Фалън изобщо не осъзнаваше, че е гола и че съществува опасност Ерик и спътниците му да я изнасилят. Мисълта й бе обзета единствено от Аларик. Ако бе мъртъв, и тя нямаше да живее повече.

— Елате — нареди Ерик и обгърна раменете й с някакво наметало. — От копнеж по вас изпревари останалите. Вие го обезоръжихте идеално, красавице моя. От вас и мен ще излезе превъзходна двойка.

— Аларик е мой съпруг. Омъжих се за него. Уилям държи Англия в ръцете си и повече нищо не може да се направи…

— Уилям държи Англия, а аз пък държа вас. Свен! Отсечи му главата. След това продължаваме.

— Не го докосвайте! — изрева Фалън. — Иначе убивам първо вас, а после и себе си!

— Е, няма начин да не е мъртъв, за силата ми песни се пеят! — извика той ухилен, след което се обърна към един от хората си:

— Детето с вас ли е?

Мъжът поклати глава.

— Жената успя да избяга с него в гората.

Ерик изруга.

— Хайде, слагайте я бързо на коня.

Фалън не се противи. Може би Аларик бе все още жив и тя трябваше да направи всичко възможно, за да отклони вниманието на Ерик от него. Поставиха я върху малко английско пони и тя се загърна плътно в грубото наметало.

— Откакто се помня ви се възхищавам, но същевременно зная отлично, че ако се разсея дори и за миг, непременно ще се опитате да избягате — каза Ерик и взе в ръце юздите на нейния кон.

— Ще избягам, Ерик.

— Ние с вас сключихме договор, Фалън.

— Да, но Уилям е вече крал на Англия. Вие закъсняхте и затова не ви дължа вече нищо.

— Дошъл съм тук заради вас, Фалън. И изобщо не ме засяга ще пропадне ли Англия под владичеството на норманите или не. Вие сте моя и ще ви взема със себе си в кралството, което създадох на шотландските острови. Там вие ще се научите да ме обичате, да ми се подчинявате и ще ми народите здрави и силни синове.

— Не — прошепна Фалън, след което заби колена в слабините на понито и се приведе ниско над шията на животното.

Един от викингите обаче й пресече пътя и тя се отърколи от седлото.

— Да, вие ще се научите да ме обичате — повтори отново Ерик, вдигна я от земята, метна я като брашнен чувал напряко през седлото и скочи зад нея.

 

— Той е жив… жив е…

Аларик отвори с усилие очи и напрегнато се взря в размазаните очертания на лицата, надвесени над него. Сякаш измина цяла вечност преди тези лица да приемат ясна форма, но накрая ги разпозна — Фалстаф, Роже и Едит.

Събитията преминаха като светкавица през размътения му мозък — ехидната гримаса на Ерик Улфсон в мига, в който замахва със секира към главата му, докато той лежи още гол върху Фалън. Погледът му обходи залата, оголените стени, разтрошените мебели. Явно викингите добре си бяха свършили работата.

Със зачервени от плач очи Едит положи Робин в ръцете му.

— Слава на бога! — прошепна Аларик. — Жив е!

Роже му помогна да седне и започна да сипва в устата му по малко студена вода.

— За щастие никой от нас не е убит — обади се Хамлин, — но в замяна на това ограбиха всичко, каквото можаха.

— Потърсете в селото дойка за Робин — нареди Аларик.

— Но защо? — извика Едит извън себе си от притеснение. — Трябва да издирите Фалън и да я доведете у дома.

— Тя ме предаде… и то не за пръв път — отвърна Аларик с горчивина в гласа.

Едит притисна кърмачето към гръдта си, облегна се на стената и горко заплака.

— Престанете да плачете. Ще я потърся… все пак е моя съпруга и майка на Робин. Моля ви през това време да се грижите за детето… Роже, накарайте да оседлаят конете.

Хамлин изчезна в кухнята да приготви храна за из път. Аларик опита да се облече сам, но и при най-малкото движение остра болка пронизваше главата му.

— Ричард, помогни ми де!

Ричард се подчини неохотно, очите му, иначе винаги тъй добродушни, този път искряха гневно.

— Вие сте длъжен да доведете Фалън в нейния дом, но не само, защото е ваша съпруга и майка на вашия син… а защото в деня, в който убиха баща й, вие отнехте нейната чест и й направихте бебе. Впрочем, оженихте се за нея от немай-къде, когато детето вече бе тръгнало да излиза на бял свят.

— Предупреждавам те момко, дръж си езика зад зъбите!

— Не, милорд, тези вечер ще говоря каквото мисля. Можете, ако поискате, да ме хвърлите в някоя норманска тъмница или на вълците, но на мен вече всичко ми е безразлично. Тази вечер ще говоря истината. Не заради нещо друго трябва да я издирите, а само и единствено от любов към нея.

— Но тя ми измени!

— Защо да ви изменя? Та нали е ваша жена.

— Ти май си забравил, че веднаж вече я хванах с датчанина.

— И вие някога сте седял на трапезата на Харалд и сте го наричал свой приятел, нали? А после сте го нападнали с цяла армия! Ако не я обичате, милорд, ако й нямате доверие… по-добре оставете я тогава на проклетия викинг. Та няма ли тогава да е все едно чие притежание ще бъде тя — ваше или негово.

— Как си позволяваш, дръзко саксонско хлапе такова! — изрева Аларик и му зашлеви шамар. — Заслужаваш да ти изтръгна непокорния език от устата!

— Знаех си аз, че я обичате — промърмори Ричард в отговор и се усмихна доволно.

— Каква преднина имат?

— Около час, милорд.

— Предполагам, че са поели към крайбрежието. Ако побързаме, можем да ги засечем по стария римски път.

— Слушам, милорд.

 

Бе паднал вече здрач, когато Ерик нареди на хората си да спрат. С похотлив поглед той взе Фалън от коня, занесе я до един стар дъб и я остави до него. Изтощена до смърт, тя се облегна на могъщия ствол. Чувстваше се разнебитена, а и гърдите я боляха от натрупаната кърма.

Сега вече бе сигурна, че Аларик е загинал, защото в противен случай щеше да дойде, за да я спаси от лапите на северния злодей. Или пък бе още жив, но съзнателно я оставяше на викинга, убеден, че му е изменила.

— Фалън!

Пред нея застана Ерик, този безпощаден великан, а воднистите му очи лъщяха от похот.

— Дълго очаквах този миг — изхриптя датчанинът. — Но той настъпи и ще станете моя — тук и сега.

Фалън го залъга с привидно немощен поглед, след което обаче скочи рязко от мястото си и се завтече през просеката направо към конете, натоварени с ограбени вещи. Грабна първия попаднал й меч и го размаха решително, без да обръща внимание, че наметалото се разтвори и откри голото й тяло.

— Значи искате да си премерите силите с мен, така ли, Фалън! Добре, защо не? Няма нищо по-възбуждащо от жена, която не ти ляга веднага, когато й подсвирнеш. После обаче е най-хубаво!

— Преди да изпълните намеренията си, ще се пронижа с това острие.

— Какви глупости приказвате, Фалън. Знам, че по природа сте боец и никога не се предавате. Нека не разваляме хубавата игра. Предлагам да се бием.

Двете остриета се срещнаха във въздуха и ударите заваляха като градушка.

— Двубоят с вас е истинско удоволствие — изсмя се Ерик.

— Ще ви убия, Ерик Улфсон!

Тя бе по-пъргава от него и той трябваше да отстъпи назад. За нещастие обаче наметалото й се заплете в някакъв увиснал клон, тя се спъна, изпусна оръжието от ръцете си и политна по гръб.

— Предайте се, Фалън! Победена сте! — извика Ерик и по устните му плъзна жестока усмивка.

— Ерик Улфсон! — долетя отнякъде дълбок, силен глас. — Не е ли по-достойно да премерите сили с мъж, вместо с тази слаба жена.

Жив е, жив е, помисли си Фалън и сърцето й подскочи от радост.

— Елате бързо, милейди — обади се Ричард, изникнал изневиделица от мрака и й помогна да се изправи. — Бързо! Да се скрием зад дърветата. Вижте, клането между хората на Аларик и викингите вече започна.

Той тъкмо я загръщаше с наметалото, когато Фалън съзря зад гърба му да се приближава тичащ викинг, размахал секира.

— Ричард! — изкрещя тя предупредително.

— Исусе, Марийо и Йосифе — измърмори той и сръчно изтегли от пояса нож.

Изчака нападателя да се приближи достатъчно близо, направи лъжливо движение с тялото си и заби ножа направо в сърцето му.

— Успях, милейди, видях му сметката! — изкрещя той, безмерно учуден от самия себе си.

— Веднага я отведи оттук — извика Аларик.

— Хайде, милейди — рече Ричард умолително.

— Не! Няма да оставя Аларик сам.

В този миг Улфсон започна да притиска Аларик към дърветата, където с вдигната секира чакаше един от неговите хора.

От гърлото на Фалън се изтръгна предупредителен вик, след което се впусна напред и макар да не носеше оръжие, се метна като дива котка върху Ерик. Изумен от внезапната атака, той отклони вниманието си от своя противник, който се извъртя рязко и с един удар помете като вихрушка скрития в засада неприятел.

Когато Аларик отново се обърна към Ерик, последният блъсна брутално Фалън встрани и тя се свлече в несвяст върху пръстта.

Извън себе си от ярост Аларик замахна и с могъщ удар посече северният великан, който се срути на земята като вековно дърво.

— Фалън, Фалън — извика Аларик и падна на колене до тялото й. — Кажете нещо, любима, моля ви…

Бавно, бавно тя се завърна от света на тъмата и за миг отвори очи. Цялата полянка около нея бе осеяна с трупове като истинско бойно поле.

— Има ли убити от нашите? — попита Аларик.

— Двама души, милорд.

— Погребете ги! — нареди той кратко.

— Лейди Фалън? — възкликна Ричард с разтреперан глас.

— Жива е, Ричард. Дръж я здраво и после ми я подай на коня. Тръгваме веднага за дома.

Когато Фалън се посвести, усети силните ръце на Аларик около кръста си.

— Аларик! — промълви тя със слаб глас.

— Пст…

— Трябва да ви кажа нещо… Обичам ви, обичам ви от цялото си сърце… Аз съм ваша.

— Аз съм ваш, Фалън. И сърцето ми, и душата ми ви принадлежат. Винаги ще бъда ваш покорен роб.

Хората му дискретно отидоха напред и той целуна нежно устните й, които се разтвориха всеотдайно в сиянието на лунната нощ.

— Честно казано, малко ми е трудно, да си ви представя като роб, милорд.

— Права сте, но аз ще ви обичам до края на живота си. В бъдеще също няма да ни е лесно, защото живеем в жесток свят… но каквото и да ни се случи, ще ви обичам вечно.

— Да, каквото и да се случи — повтори тя.

Сгуши се в него и я обзе чувството, че никога не е била толкова щастлива както в този миг.

— Трябва да посветите Ричард в рицарско звание… Той ми спаси живота, с прост ловджийски нож.

— Добре, той ще бъде рицар, обещавам. А вие, милейди, настоявате ли и вие за същата чест?

— Не, милорд, от този миг мечът ми принадлежи на вас.

— А на вас — моето сърце.

Пристигнаха в Хейзълфорд в ранни зори, но в залата се бяха събрали всички и ги очакваха.

— Къде е Робин — бяха първите думи на Фалън.

— Спи си най-блажено в ръцете на нашия гост — отвърна Едит.

— Отец Дамиън! — извика Фалън, когато разпозна високата му, стройна фигура.

— Дамиън? Какво правите тук? Мислех, че вече сте в Нормандия! — възкликна изненадано Аларик.

— Обзе ме някакво странно предчувствие, че сте изпаднали в беда. Закъснях, разбира се, но все пак се радвам, че ви виждам.

Фалън взе бебето в прегръдките си и цялото й същество засия. После се отправи към стаята си, за да го накърми.

Тъкмо го слагаше да спи, когато след кратко почукване в стаята влезе свещеникът.

— Искам да се сбогувам с вас — рече той просто и благослови спящото дете.

— Но вие едва-що пристигнахте! — запротестира тя.

— Уилям не знае, че съм тук.

— За мен вие сте загадка, отче. Благодарна съм ви от все сърце! За всичко, което сте сторили за баща ми, за Аларик, за сина ми и мен. Моля ви само за още едно нещо… кажете, намерила ли съм най-сетне мир и покой?

— Да, Фалън, в сърцето си.

— Добре, отче, но ние се борихме и загубихме. Завладяха страната ни.

— Заблуждавате се, Фалън. Баща ви се би храбро. Той бе изключителен мъж. Но и той намери своя покой, там, където е сега. Само привидно сме загубили. Разберете, ние, англичаните, спечелихме. С времето това ще проличи съвсем ясно. Народът ни ще стане голям и могъщ, също и благодарение на норманите.

Той я целуна по бузата за сбогом и напусна стаята с дълбок поклон.

Фалън се загледа замислено в сина си. Внезапно усети ръцете на Аларик върху раменете си.

— Отец Дамиън бе тук преди малко — промълви тя.

— Зная.

— Той казва, че въпреки всичко сме щастливи.

— И аз мисля така.

— Толкова ви обичам, Аларик. Когато ви видях паднал там, до реката, и си помислих, че сте мъртъв, поисках и аз да умра.

— Съдбата ви е отнела много неща, но също така ни надари богато и пребогато. Имаме си здраво и силно момченце и се обичаме. Какво повече да си пожелае човек?

Тя го прегърна около врата и го целуна нежно.

— Докажете ми любовта си, благородни рицарю — прошепна тя и се притисна призивно в него.

— Най-охотно, графиньо. Както винаги — ваш покорен слуга!