Хедър Греъм
Дъщерята на огъня (4)

Трета глава

Аларик никога нямаше да забрави първата си среща с Фалън. Много години след това той все още си спомняше с усмивка как това дете едновременно го и забавляваше и дразнеше.

Уилям посети заедно със свитата си двореца в Устършър, където по това време се намираше и Едуард. Дукът знаеше, разбира се, че кралят е изпратил в изгнание Годуин и синовете му. Тайно в себе си той мечтаеше да се възкачи един ден на английския престол. Претенциите му бяха всъщност неоснователни, но когато си поставеше някаква амбициозна цел, Уилям я преследваше докрай.

Вечерта в чест на гостите от Нормандия се състоя празничен банкет. Трапезата буквално се огъваше под тежестта на струпаните ястия. Обилно се лееше вино и ейл. Този път набожният фанатик Едуард се бе погрижил дори и за развлечения. Младите еротични танцьорки предизвикаха всеобщото възхищение на присъстващите.

За Аларик бе предвидена просторна, красиво обзаведена спалня. Когато отиде да спи, бе всичко друго, освен трезвен. На сутринта се събуди с тежък махмурлук. Отвори мъчително очи и установи с ужас, че навън слънцето грее и птичките чуруликат. Мъчителното главоболие го принуди да се обърне на другата страна — реши твърдо да не става изобщо от леглото.

В първия момент му се стори, че има халюцинации — видя малко момиченце с гарвановочерна коса да коленичи до леглото му. Действията на детето обаче го убедиха твърде бързо, че не може да става и дума за привидение. Защото малката без съмнение пълнеше ботушите му с лепкава кал.

— Ей, какво правиш там? — извика той стреснато.

Детето го изгледа изненадано с големите си сини очи.

— Няма ли да спреш най-сетне!

Тя се изправи бавно и се отдръпна, без да го изпуска от поглед. Аларик скочи от леглото, забравяйки, че е гол. Сепна се и побърза да се увие с чаршафа.

— Ти коя си?

По лицето на детето пробяга усмивка, но не го удостои с отговор. Бе седем-осемгодишно, но вече облечено като дама. Коя ли, по дяволите, е тя? Цялото кралство знаеше, че Едуард е бездетен и му се присмиваше в шепа, че онзи, най-важният инструмент очевидно не му върши никаква работа.

— А сега ще ми кажеш веднага коя си! — извика той строго.

Тя продължи да мълчи и той си помисли, че не го е разбрала. Затова повтори въпроса си на не съвсем гладък английски. Момичето му отвърна с презрителна усмивка.

— Слушай, започвам да губя търпение. Отговаряй като те питат.

Тя излетя като стрела към вратата, но Аларик успя да я хване. Детето го захапа за китката. Изпусна я за момент и получи ритник в пищялката. Сега вече търпението му се изчерпа. Повлече я след себе си и седна на ръба на леглото — така поне нямаше опасност чаршафът да се свлече окончателно от тялото му.

— Я ме пуснете, норманско копеле такова.

В първия момент възприе думата като лична обида, но се сети, че едно дете на тази възраст просто повтаря това, което е доловило от разговорите на възрастните.

— Какво? Какво каза?

— Норманско копеле! — повтори тя без следа от боязън.

— Децата не бива да казват, а още по-малко и да разбират такива ужасни неща — започна да я поучава той. — Но да оставим временно този въпрос настрана… Ти защо ми пълниш ботушите с мръсотии? Гост съм на краля, а ти ме обиждаш. Съветвам те да ми се извиниш по най-бързия начин, защото иначе…

— Какво, не е ли вярно? — попита тя през смях. — Вие сте норманин. Освен това сте незаконороден. Цял свят го знае.

Дързостта й започна сериозно да го дразни. Какво преждевременно развито хлапе! Нахално, разглезено и невъзпитано!

— И така, извини се — повтори той още веднаж.

С кокетен жест тя отмахна една непокорна къдрица от челото, след което наклони глава назад и преди той изобщо да отгатне намеренията й му се изплю в лицето.

Аларик, който все още не бе дошъл на себе си от гуляя предната вечер, окончателно загуби търпение. Дръпна я рязко върху коленете си и набързо я напердаши по дупенцето. Вече изобщо не го интересуваше коя е тя. Беше си заслужила пердаха.

Докато я „възпитаваше“ тя не издаде нито звук. Когато обаче я изправи отново на крака, в очите й блестяха сълзи, а изправената гордо брадичка трепереше. Разгневена, тя затропа с крачка.

— Какво си въобразявате? Не знаете ли коя съм аз?

Аларик само скръсти ръце пред могъщия си гръден кош и се разсмя.

— Доколкото си спомням, попитах ви неведнъж как се казвате, обаче вие така и не благоволихте да ме осведомите.

— Аз съм дъщерята на Харалд! — оповести гордо тя.

— Дъщерята на Харалд ли? А кой, по дяволите, е Харалд?

— Синът на Годуин! Горчиво ще съжалявате за това, което сторихте с мен!

Смехът на Аларик я вбеси до крайност.

— Ще ви мине желанието да ми се присмивате, Уилям. Кълна се.

— А, ти си мислиш значи, че съм Уилям. Съжалявам, но се налага да те разочаровам — аз не съм дукът.

— Така ли?

— Така! Въпреки това обаче ми дължиш извинение.

Раздразнението му отшумя. Момиченцето бе наистина изключително хубаво. Изпита дори съчувствие към клетия Харалд. Да си баща на такава дъщеря неминуемо поражда трудности. Най-добре да я омъжи колкото се може по-скоро за някой строг и неотстъпчив рицар.

— Хич и не ми минава през ума да се извинявам. А за несправедливостта, която ми причинихте, ще се разкайвате. Обещавам ви.

С тези думи тя напусна стаята като тръшна вратата зад себе си.

Аларик отново се хвърли в леглото с надеждата, че главоболието най-сетне ще премине, но в този миг дочу зад вратата гласа на дука.

— Аларик! За бога, още ли се излежавате?

Уилям пристъпи напето в стаята. По лицето му не личаха никакви следи от пиршеството предната вечер.

— Отиваме с краля на лов. Ставайте бързо и се обличайте, сънливец такъв.

— Отдавна вече съм буден — простена Аларик. — Имах си и гостенка. Горе-долу толкова висока — той онагледи думите си с уморен жест, — и опасна като цяло змийско гнездо.

— О, била е Фалън — засмя се Уилям. — Щерката на Харалд.

— Точно тя беше. Познавате ли я?

— Ами, горе-долу… току-що я срещнах долу в залата. Всъщност тъкмо се канеше да направи ботушите ми на нищо. Не изпитва нито капка разкаяние, ще знаете. Според нея съществуват купища причини, оправдаващи поведението й. В нейните очи сме нецивилизовани варвари и нещо дори по-лошо — ние престъпваме английските закони. Твърдо е убедена, че семейството й е изпаднало в немилост по наша вина, тъй като сме се държали като последни диваци при онзи инцидент в Доувър с граф Йостас.

— Разбирам. Но какво търси това мило дете в двореца, щом като семейството му е в изгнание?

— Безкрайно съм изненадан, че благороден рицар като вас може да има проблеми с такова малко момиченце — разсмя се Уилям. — Едуард просто обожава това дяволче. Затова и Харалд бе принуден да остави дъщеря си в Англия. Впрочем и най-малкият син на Годуин, Улфнот, е тук. Смятам да взема него или девойчето със себе си в Нормандия.

— Само не момиченцето, Уилям, умолявам те!

При тези думи Уилям се разсмя от все сърце и тръгна към вратата.

— Ще видим. Сега обаче трябва да се облечете бързо. И двамата знаем, че на Едуард ще му е нужен поне един час да измоли божията благословия преди изобщо да тръгнем на лов.

— Уилям!

— Какво има още?

— Малката може да се оплаче от мен на краля. Нашарих й дупето, защото ме обиди. Добре е да го знаете, ако се появят усложнения.

— Мисля, че няма да каже нищо на вуйчо си, Аларик. Едуард не може да понася някой да обижда гостите му. Тя ще си държи езика зад зъбите от страх да не я накажат. Едва ли е склонна да изтърпи двойно наказание за една и съща постъпка.

Изричайки тези думи, дукът ухилен напусна стаята.

Аларик се облече бързо. На наметалото му, обшито с кожа, изпъкваше златна катарама с родовия му герб. Преди доста време Уилям му бе обърнал внимание да се облича съобразно с благородния си произход.

В кралския двор се извършваха последните приготовления за лова. Кралят вече привършваше редовната си молитва и всички очакваха единствено неговия знак.

С помощта на чудесно дресираните соколи само след около час бяха убити предостатъчно птици. Едуард изпрати соколарите с трофеите в двореца, защото предстоеше лов на глигани.

Свитата остана назад, а кралят, Уилям и Аларик навлязоха навътре в леса като обсъждаха различията между двете страни.

Уилям реагира много дипломатично, когато Едуард заговори за Годуин. Първоначално кралят се заоплаква, че в ръцете си Годуин е съсредоточил твърде голяма власт. После обаче призна с въздишка, че този мъж винаги му е бил верен и че народът с право го почита, тъй като чувството му за справедливост е извън всякакво съмнение.

— Англичаните са горд народ и вярват в силата на закона. Бях ужасен от инцидента в Доувър, но пред закона местните хора са невинни, тъй като са защищавали имуществото си. Да, англичаните са наистина горди хора. Разбирате ли за какво става въпрос, Уилям?

— Разбира се — промърмори Уилям, — то се знае!

Аларик обаче бе наясно, че дукът не разбира как функционира страната на саксите. В Нормандия той бе абсолютен властелин, а с непокорните се справяше по късата процедура. Уилям бе роден боец и управляваше с желязна ръка. Затова и не бе в състояние да схване смисъла на казаното от Едуард.

Аларик си спомни как Съветът на великите успя да осуети гражданската война между Едуард и Харалд. В тази ситуация за сетен път се доказа особеността на кралската власт в Англия — тук кралят трябваше да спазва закона, и то още по-стриктно от поданиците си, тъй като бе длъжен да им дава добър пример.

— Бог ме направи крал — промълви Едуард, — но е забравил да ме благослови с деца.

— Мъдър е господ, Едуард. В замяна на това пък е направил от вас светец. Човек не може да има всичко на този свят.

— Нямам и наследник за трона — заоплаква се отново кралят.

— Вземете мен за свой наследник, братовчеде! — извика Уилям.

— Да, вие сте мой братовчед, приятел, съюзник и… извънредно честолюбив млад мъж, Уилям. Кой знае… защо пък не… може би един ден, като умра, ще станете крал — усмихна се Едуард.

— Обещайте ми, сир — настоя Уилям, затаил дъх.

В този миг със силен лай ги задмина хайката ловджийски кучета.

— Напред! — изкрещя Едуард. — Хванали са следата на глигана.

С очи, блеснали от ловна страст кралят се впусна в галоп подир кучетата. Двамата нямаше какво друго да сторят и го последваха.

Едуард достигна пръв просеката в младата горичка, където хайката бе притиснала глигана. При вида на могъщото животно с искрящи, кръвясали очи, риещо гневно меката горска почва с копитцата си, конят се изплаши и хвърли краля на земята.

Аларик осъзна начаса огромната опасност, на която бе изложен падналият ездач. Скочи от коня и се хвърли върху възбуденото животно. Глиганът разклати едрата глава и го повлече по земята. Аларик стисна зъби, но не пусна звяра. С последни усилия успя да втъкне дълбоко ножа си в търбуха на глигана и животното сякаш се парализира от острата болка. Аларик го докопа за гръкляна и заби оръжието с всички сили. Тежкото тяло потрепери и се сгромоляса върху него. С големи усилия Аларик изпълзя изпод масивното туловище и се изправи на крака.

— Аларик! — извика Уилям и се понесе към него през горичката.

Ужасен, той се втренчи в напоеното с кръв наметало.

— Това е глиганска кръв — разсмя се Аларик, — не е моя.

— Наистина ли ви няма нищо?

— Е, малко пострада гордостта ми.

— Вие спасихте живота на краля!

Аларик изтупа калта и листата от дрехата си.

— Боже, как изглеждам само! Отиде ми хубавото наметало!

— Кралят ще ви възнагради богато, задето спасихте живота му — рече Уилям с усмивка. — Сигурно ще получите и ново наметало. Аз пък не съм съвсем сигурен дали да ви благодаря за това, което сторихте. Заради вашата храброст ще се наложи май да почакам още някоя и друга година докато стана крал. Но когато това стане, ще получите цяло графство, Аларик. Защото се гордея с вас, приятелю.

През това време Едуард седеше смъртноблед на някакъв пън. Виждайки Аларик да се приближава към него, той скочи на крака и сложи ръце на раменете му.

— Вие ми спасихте живота. Тази вечер кралството ми ви принадлежи.

— Убих само една дива свиня, сир, нищо повече. Това не е нещо, което заслужава награда.

— Е, няма да откажете поне едно ново наметало, нали? — подкачи го Едуард.

— И може би една баня? — добави Аларик развеселен.

— О, мисля, че желанието ви ще бъде удовлетворено — отвърна Едуард и даде знак за тръгване.

Само час по-късно Аларик се бе излегнал доволен в дървено корито и си мислеше колко приятен може да бъде понякога животът. Банята представляваше лукс, който можеше да си позволи само, когато не бе на път с Уилям. Затвори очи и се отдаде на тъй рядката наслада. Внезапно обаче потрепери — някой изля цяло ведро вряла вода върху него и буквално попари корема му. Той изруга и скочи на крака.

— Какво по дяволите… ей, момче, внимавай, къде изливаш водата!

Установи обаче, че слугата е изчезнал, а на негово място стои нагло ухилената щерка на Харалд.

— Чух, че искате повече вода.

— Правилно си чула — започна Аларик и се загледа навъсен в зачервения си корем. — Само че не съм казал да ме попарваш.

— За гореща баня е нужна гореща вода, нали? — отвърна нахаканото девойче.

Внезапно Аларик се сети, че е гол и затова седна обратно.

— Кое те кара да се заемеш със задълженията на слугата? Откъде накъде точно ти ми носиш горещата вода?

— Ами защото вие искахте гореща вода.

— А, така ли!

— Спасили сте живота на краля.

— А, разчуло ли се е вече?

— Жалко само, че прасето не ви е изяло.

Аларик се прозя с подчертано равнодушие, твърдо решен този път да не се дразни от нищо.

— Да, обаче дивите свини не се хранят с хора.

— Глупавото животно можеше поне да ви набоде на зъбите си.

— Ти май отново започваш да се държиш невъзпитано. Така не се говори с гостенин. Освен това ми пречиш да се изкъпя. Ако не изчезнеш незабавно, ще ти се случи същото като последния път.

— О, няма. Няма да успеете изобщо да ме хванете. Вие дори не сте пораснал още. На същото мнение са и вуйчо Едуард и вашият ужасен дук.

— Така ли? — попита той учтиво.

— Те така казаха.

— Така да бъде. Обаче все пак съм с много години по-голям от теб. И значително по-силен — заплаши я той.

— Умът на човека не се мери по мускулите!

— Страхотно! Откъде си научила тази премъдрост?

— От татко. А той е страшно умен.

— Не се и съмнявам. А сега ще те помоля да напуснеш това помещение, защото в противен случай…

— … в противен случай ще разкажете всичко на краля — прекъсна го тя. — Ще бъде съвсем безполезно, защото ме обича.

— Изобщо не смятам да казвам каквото и да било на вуйчо ти. Когато обаче се срещна с баща ти, ще му разкажа как си се държала, обещавам ти.

— Добре, тръгвам си… и знаете ли защо? Защото е недопустимо за мен да стоя в една и съща стая с норманин.

С голямо облекчение Аларик изгледа вратата, която се затвори зад гърба й, изпи на един дъх чаша пиво и не след дълго се отправи надолу към голямата зала, където щеше да бъде вечерята.

Сложиха Аларик до краля. От дясната му страна седеше най-младият брат на Харалд, Улфнот, интелигентен млад мъж, който изслуша подчертано внимателно разказа му за порядките в двора на Уилям. Интересът му бе разбираем, понеже вече знаеше, че ще ги придружи в Нормандия.

— Къде ли се губи Фалън тази вечер? — попита ненадейно Едуард.

— Познавате племенничката си, сир. Не е в настроение да се храни с нас — отвърна Улфнот смутен.

— Елсбет много й отстъпва. Това дете прави каквото си иска.

— Вярно е — засмя се Улфнот. — Май никой от нас не може да се оправя с нея.

Аз бих могъл да укротя малкото зверче, помисли си Аларик развеселен.

Едуард изпрати един от слугите да потърси Фалън и се обърна към гостите.

— Фалън е дъщерята на Харалд. Тук в двора всички й се радваме много. Трябва да се запознаете с нея.

Аларик само се подсмихна. Разбираше прекрасно защо Фалън не се е появила за вечеря.

— Вярно е, че Годуин не е нито учен — продължи Едуард, — нито пък е особено религиозен. Едно обаче трябва да му се признае: децата и внуците му са получили възможно най-доброто възпитание. Харалд например познава еднакво добре както светото писание, така и законника. Освен това знае и много езици.

При тези думи той отпи глътка вино и се прокашля.

— Колко жалко, че съпругата ми в момента не е сред нас.

Очевидно не си даваше сметка, колко неуместна и жалка бе произнесената от него реплика. Защото на всички присъстващи бе известно, че след сблъсъка му с брат й той я изпрати в манастир.

Уилям и Аларик размениха усмивки. Холеричните пристъпи на Едуард бяха пословични. Изпаднал в такова състояние, той бе способен на невероятно обидни действия, за които обаче не след дълго съжаляваше безкрайно. По всяка вероятност съпругата му щеше съвсем скоро да се появи отново в двореца.

— А, ето я и Фалън — провикна се Едуард радостно. — Ела, мила моя, и поздрави гостите.

Фалън носеше яркосиня рокля, обшита с бяла хермелинова кожа и хваната в кръста със златен пояс. Венец от свежи рози украсяваше черните й коси. Бе извънредно елегантна и грациозна за възрастта си. Отиде при вуйчо си и направи реверанс със сведени клепки, след което го целуна по брадясалата буза. По същия начин поздрави и Улфнот.

— Фалън, това е братовчедът Уилям и приятелят му, граф Аларик.

— Добър вечер — поздрави Фалън и отново направи реверанс.

— Защо не се храниш с нас? — поиска да узнае Едуард.

— О, сир, не исках да преча с присъствието си на по-възрастните — отвърна тя благо.

— Добре, както желаеш, но искам по-късно да ни изпееш нещо.

— Разбира се, сир, щом вие желаете.

— А коя е истинската причина за отсъствието ти от кралската трапеза? — усмихна се широко Аларик.

Тя го стрелна гневно с поглед и неволно се пипна по дупенцето.

— Не мога да седя дълго на стол — изсъска тихо и побягна.

Малко по-късно тя пя за гостите като си съпровождаше на лютня. Всички изпаднаха във възторг от нежния й, прелестен гласец.

 

На следващия ден Уилям отпътува със свитата си. Дукът изглеждаше много доволен, тъй като пътуването се бе оказало твърде плодотворно. Първо получи обещанието на Едуард за трона и второ, Улфнот идваше с него като заложник.

На сбогуване Едуард целуна Аларик по двете страни и отново му благодари, че му е спасил живота.

Фалън бе застанала до краля — по негова заповед трябваше да присъства на заминаването на гостите.

— Бог да ви пази — изрече тя, както изискваше церемониалът.

— Бог да пази и теб — отвърна Аларик и се приведе над малката й ръка. — Докато се видим отново.

Тя му е усмихна вежливо насреща.

— Когато отново се видим, графе, се надявам глиганът да постъпи по-умно и да разкъса норманското копеле.

— Бог едва ли ще се вслуша в молитвата ти, малка принцесо — разсмя се високо Аларик.

— Желанието ми въпреки всичко ще се сбъдне. Татко и дядо ще се завърнат в родината и ще ви набучат на копията си. Защото вие и вашият дук сте опасни за Англия.

Аларик изгледа удивен детето. Бе надраснала наистина възрастта си, но все пак не бе възможно да разбира от тези неща. Въпреки всичко обаче словата й бяха ужасно правдиви.