Хедър Греъм
Дъщерята на огъня (2)

Първа глава

Нормандия, март, 1027 година

Робер, конт дьо Имоа наблюдаваше очарован босото момиче, което танцуваше унесено насред прашната улица, разкривайки изпод събраните поли опалени от слънцето, изящни крака. В селото цареше буйно веселие и той се спомни, че е празник. Именно по тази причина улиците гъмжаха от амбулантни търговци, които словоохотливо се опитваха да продадат стоката си. Навсякъде се разхождаха и музиканти, подканящи младите хора да потанцуват.

Робер изобщо не слушаше какво говори придружителят му, тъй като цялото му внимание бе насочено към момичето, чиито грациозни движения издаваха изключителна жизненост. Черните й коси се пилееха по очарователното лице и закриваха от време на време поруменелите й страни.

Анри дьо Мортен, придружителят му, изобщо не забелязваше, че любимецът му е разсеян.

— Трябва най-сетне да се примирите с този факт — казваше той. — Ришар е ваш по-голям брат и затова той наследява титлата, а не вие. Постоянните разпри няма да доведат до нищо добро.

— Знам, знам — измърмори Робер нетърпеливо.

Анри го изгледа удивен, но само след миг се усмихна — бе открил причината за неочакваната липса на интерес в младия мъж.

— Коя ли е тя? — поиска да узнае Робер.

— Не е трудно да се разбере — отвърна Анри развеселен.

Погледът на Робер продължи да следи напрегнато момичето, а възбудата му нарастваше с всеки изминал миг. През това време Анри се отдели от него и дискретно се осведоми коя е тя.

— Казва се Ерлев — съобщи той, когато се върна. — Баща й е кожар и се нарича Фулбер. Тукашни са.

— Сякаш не стъпва по земята. Пленителна жена, просто възхитителна.

Анри се усмихна. Най-сетне и Робер да забрави разпрата с по-големия си брат заради нещо друго.

— Вие сте графът, Робер! Можете да я притежавате!

— Нима е толкова просто? — засмя се Робер.

— Да, съвсем просто — потвърди Анри. — Проявявайки интерес към момичето, вие й оказвате голяма чест. Уверен съм, че ще се почувства поласкана.

— Наистина ли мислите така? — промърмори Робер.

Пое с коня си към нея, а множеството се отдръпна страхопочтително от пътя му и всички до един се разкланяха пред хубавия, едва двадесетгодишен младеж. Той бе техният граф и олицетворяваше закона.

Единствено момичето сякаш не забелязваше нищо около себе си. Конят му спря пред нея. Тя повдигна глава и очите й се разшириха от изненада, когато съзря надвесения над нея ездач, облечен в коприна и кожа от хермелин. В този миг за нея той бе като млад бог, изпратен й от небето.

Робер се приведе към нея и взе усмихнат ръката й в своята. Почувства буйния ритъм на пулса й и учестеното дишане, което караше младата, стегната гръд бързо да се повдига и спада.

— Ще дойдете ли с мен? — попита той едва ли не свенливо.

Тя го погледна сериозно и кимна бавно. Не изглеждаше притеснена, че не й дава обяснение къде възнамерява да я води.

Пред погледите на удивеното множество той я вдигна на седлото и само след миг конят се понесе в галоп, оставяйки след себе си само облак прах.

Ерлев помисли, че сънува. Нима наистина се намира върху коня на самия граф? От известно време плътта й изпитваше копнеж по мъжка ласка и тя се питаше кой ли ще е мъжът, на когото ще се отдаде? Пред вътрешния й взор преминаваха като на парад синовете на гостилничаря, на ковача и на един стар войник докато накрая острата потребност от мъжка ласка стана нетърпима.

И ето, в този момент тя яздеше с графа през гората, знаейки отлично какво ще се случи. Малко се страхуваше, но неговата хубост и младежката му усмивка премахнаха съмненията й, доколкото изобщо изпитваше такива.

Спряха пред някаква ловна хижа. Няколко монети смениха собственика си и не след дълго ловният пазач и жена му напуснаха жилището си. Робер взе Ерлев в силните си ръце и я внесе вътре. Положи я върху сиромашкото ложе, покрито със слама и кожи и погали нежно бузата й.

— Знаете защо сме тук, нали? — попита той неуверено. Тя кимна отново. Робер се наведе, впи устни в нейните, разсъблече първо нея, а после и себе си.

Дори само целувката е греховна, мина през ума на Ерлев. Той е граф и никога не ще се ожени за обикновено момиче като мен.

В този миг обаче почувства ръцете му по себе си, мускулестото му тяло и осъзна съвсем ясно, че е готова да плати цената за своето поведение.

Гърдите й бяха едри и твърди като зрял плод, а плътта — тъй топла и всеотдайна. Робер искаше да бъде особено нежен, но в един момент поривът на страстта се оказа по-силен и го отнесе като гигантска вълна.

Нито изпищя, нито се възпротиви, когато той проникна в нея. Не, просто отвърна по най-естествен начин на ласките му.

Той почувства със сърцето си всеотдайността й, пълното й разтваряне в любовния акт и се остави безпаметно на отзивчивия й влажен скут. Тя изстена и се вкопчи здраво в него в мига, в който и той изстена високо, усещайки как семето му се излива в нея.

Щастливи и изтощени, те останаха мълчаливо прегърнати и след това. После започнаха да се закачат, докосват и смеят като две игриви кученца. Навън над гората полегна здрач.

Съвестта не измъчваше Робер, макар и да не можеше да се ожени за момичето. Беше му ясно, че тези неща се уреждат с пари. Твърде скоро баща й щеше лично да разбере какви предимства има фактът, че граф, а не случаен човек, е отнел девствеността на дъщеря му.

Тази нощ те се любиха безброй пъти, но независимо от умората Ерлев дълго не успя да заспи. Най-накрая сънят я надви и й се присъни необикновен сън. Върху нея поляга тъмна сянка, после сянката изчезва бързо и тя остава сама, трепереща и гола. Не може да се помръдне от мястото си, но някъде дълбоко в утробата й нещо се раздвижва. Пред вътрешния й взор се възправя дърво, което расте, расте и могъщите му клони сякаш се протягат в безкрая. Те се надвесват над поля и гори, достигат до морето, но не спират дори и там, а продължават да растат още. Събуди се окъпана в пот.

Когато му разказа съня си, Робер я взе в обятията си и погали нежно корема й.

— Мисля, че не е дърво, а по-скоро мъничко мило бебенце от плът и кръв. Мой син или може би дъщеря, кой знае?

 

Съвсем скоро Ерлев разбра, че наистина е бременна. Робер се зарадва много на вестта, но двамата вече не се срещаха често, тъй като семейният конфликт между Робер и брат му се бе разгорял отново. Сега братята й бяха на служба в дукския двор, а работите на баща й вървяха отлично. Понякога тя си спомняше за съновидението и я обземаше силен страх. Майка й обаче не даваше и дума да се издума по този въпрос.

На шести август 1027 година ненадейно почина братът на Робер, дукът на Нормандия. Той остави законен син, който обаче не можеше да наследи титлата, тъй като от малък бе обречен на църквата. Някои обвиниха Робер в братоубийство, но въпреки това той беше обявен за дук на Нормандия.

В късната есен Ерлев роди момченце, комуто дадоха името Уилям. И тъй като бе извънбрачно дете, още от самото начало всички започнаха да го наричат Уилям бастардът.

До седемгодишната си възраст Уилям бе отгледан от майка си и своя пастрок. Един ден, докато хранеше овците, той срещна омразните му Юг и Марк, момчета, които не пропускаха случай да го подиграят за неговия произход. Двамата изглеждаха твърдо решени да го вбесят.

— Майка ти е била лека жена! — рече Марк презрително.

— Какво му говориш на този? Той изобщо не знае какво е това „лека жена“ — изсмя се Юг. — Много е малък още.

Но Юг се лъжеше. Уилям много добре разбираше значението на тази дума. Затова щеше да ги овършее и двамата едно хубаво, нищо, че бяха поне три години по-големи от него. Пусна съда с ярмата, засили се като бик срещу мъчителя си и с всичка сила заби глава в корема му. Макар че по-голямото момче го затегли за косата, той не издаде нито звук, а започна да налага брадичката му с юмруци. В това време Марк се притече на помощ на приятеля си, но Уилям насини окото му. Сега вече двамата обединиха усилията си срещу общия враг. Единият успя да го препъне, а другият го възседна и започна безмилостно да го налага по гръдния кош. Болката бе нетърпима, но Уилям не заплака. Откакто се помнеше, все се биеше с тези, които се осмеляваха да се присмиват на произхода му.

— Уилям, какво става пак тук?

Пастрокът му Ерлуин се завтече към тях, избута двете момчета от него и им нареди да се махат. Уилям знаеше много добре, че Ерлуин ненавижда подобни сбивания и затова с наведена глава зачака обичайното конско евангелие.

— Измий се, момче — каза неочаквано Ерлуин. — Баща ти те иска в двореца.

Уилям отиде послушно у дома и не след дълго се върна чист и прилично облечен. На сбогуване майка му го прегърна и го целуна със сълзи на очи.

В замъка казаха имената си. Пуснаха ги в малко предверие и им наредиха да почакат.

Уилям знаеше, че под управлението на баща му се е проляла много кръв. Войната, която той започна срещу братята си, бе довела до разцепление сред хората и този факт му създаваше много грижи. Бе принуден все още да пролива кръв, за да запази целостта на държавата.

Не след дълго въведоха Уилям в просторна зала, в която за негово учудване го очакваше баща му, заобиколен от най-висшите сановници на Нормандия.

Към него се приближи чичото на баща му, архиепископът на Руан, и положи ръка върху главата му. Като по даден знак всички присъстващи паднаха на колене пред него и се заклеха тържествено, че ще му отдават почести като наследник на Робер.

По-късно, останал насаме с баща си, той се сгуши в прегръдките му и тръпнещ от любопитство го попита за смисъла на странната церемония, която се бе разиграла малко преди това.

— Заминавам на поклонение в Обетованата земя, моето момче — отвърна Робер.

— Не бива да правите това, татко — възпротиви се Уилям. — Знам, че имате врагове и…

— Трябва да ида. Въпреки че се опитаха да ме разубедят.

— Защо, татко, защо?

Робер сложи внимателно сина си на земята, изправи се и отиде до срещуположния прозорец.

— Трябва да получа опрощение на греховете си, сине, а те не са никак малко. Но ти обещавам, че ще се върна съвсем скоро. Исках само да гарантирам правата ти и да се уверя, че ще те признаят за мой наследник и ще ти окажат подобаващите почести в случай, че с мен нещо се случи. Ето защо поисках от тези мъже да положат клетва за вярност пред теб като наследник на трона.

— Да, но аз съм само…

— Замълчи! Ти си мой син и това е достатъчно. Не вярвам да стане, но не е съвсем изключено да погазят клетвата си. Ти си незаконороден, макар и да обичах майка ти. Никога не ще успееш напълно да изтриеш това петно от себе си и животът ти няма да е лек. Но пък точно по тази причина един ден ти ще бъдеш храбър и силен мъж. Поне се надявам да станеш такъв. Сега си все още малък и сигурно не разбираш всичко, което ти казвам. Но може би като пораснеш, ще осъзнаеш, че съм прав.

— О, аз и сега те разбирам — отвърна Уилям убедено.

Робер се усмихна и го погали по косата.

— Ти си моят наследник и ще отидеш във Франция, за да поднесеш на краля своите почитания. Като твой сюзерен той е длъжен да те подкрепя в труден момент. Взимам всички тези мерки за всеки случай. Но ще се върна, обещавам ти.

 

Робер, дукът на Нормандия не можа да сдържи обещанието си. Той почина през 1035 година от болест, споходила го по време на поклонничеството.

Когато вестта за смъртта му стигна в родината, най-богатите и могъщи мъже паднаха на колене пред Уилям. За един миг незаконороденият се превърна в дук на Нормандия.

Години наред след това Уилям често си спомняше деня, в който пое наследството на баща си. Докато бе жив братът на дядо му, архиепископът на Руан, никой не посмя да погази клетвата си. През 1037-ма година обаче той почина и държавата, разкъсвана от междуособици, се разпадна. Жестоко бе убит графът на Бретан, учител и съветник на Уилям. Същото сполетя и личния му телохранител. В този труден момент за него се погрижи вуйчо му Валтер, който го подслони в едно селско семейство. Предстояха още много кръвопролитни битки.

Следвайки някогашния съвет на баща си, Уилям се отправи към Франция, където крал Анри го посвети в рицарско звание. От този момент нататък той бе под закрилата на френския монарх, който по тази причина не се и опита да изтласка младежа от позициите му. Естествено кралят преследваше с това своите собствени интереси.

На двадесетгодишна възраст Уилям вече бе в състояние сам да се справи с въстание, насочено срещу него. Намираше се във Волон, когато го предупредиха, че се готви свалянето му от власт. За да се спаси, се наложи да язди ден и нощ. Някъде около устието на Вир, постоянно изложено на приливите и отливите, му се наложи да престои по-дълго докато настъпи отливът. Внезапно отнякъде долетя тропот на приближаващи се коне. Уилям реши, че са неговите преследвачи и бързо се скри зад едно дърво.

Появи се огромен боен кон, възседнат от момче, чиито доспехи и туника свидетелстваха за благородния му произход. Ездачът изглеждаше едър за годините си, а мускулестото му тяло издаваше, че вероятно умее да си служи и добре с оръжието. Очевидно го преследваха. Не след дълго двама ездачи се насочиха в галоп към момъка. Размаханите във въздуха мечове показваха недвусмислените им намерения.

Момчето скочи пъргаво от коня. Неговото младо и нежно лице издаваше и преждевременна твърдост — очевидно бе, че животът не го е галил с перце. Очите му блеснаха решително, той изтегли меча от ножницата и с рязък и силен замах блъсна единия ездач от коня. Двамата продължиха да се бият ожесточено на земята. Момчето явно не притежаваше силата на възрастен мъж, но пък бе пъргаво и подвижно като невестулка.

В този миг към тях стремглаво се понесе и вторият преследвач. Сега вече Уилям се убеди окончателно, че двамата мъже възнамеряват да убият младежа. Затова изрева дрезгаво, атакува изненадания ездач и го просна на земята. Останалото свърши мечът му. В този момент и непознатото момче изтегли окървавения си меч от гръкляна на своя противник. Задъхано, то избърса потта от лицето си, след което се поклони ниско пред Уилям.

— Вие спасихте живота ми. Задължен съм ви безмерно. Умолявам ви, кажете ми името си, за да знам чии интереси ще защищавам от този момент нататък.

— Достойни, премерени слова — засмя се Уилям.

— Говоря самата истина. Готов съм да ви служа.

— Аз съм вашият господар. Дук Уилям от Нормандия.

Момчето го погледна изненадано и падна на колене.

— Изправете се и по-добре ми кажете защо ви преследваха тези мъже. Учуден съм, тъй като вие сте все още дете.

— Дете ли? — рече момчето горчиво. — Не, не бих се нарекъл дете. — При тези думи адамовата му ябълка заигра нервно. — Днес почина баща ми, а аз съм наследникът му, граф д’Анлу. Тези двамата трябваше да ме закрилят и защищават, но те престъпиха клетвата си. Защото майка ми бе проста овчарка. Ще рече, аз съм незаконороден. Онзи там е братовчед ми Гарт. Искаше да ме убие, за да заеме мястото ми.

— По дяволите, горчива участ. Повярвайте ми, знам какво говоря. Аз също бягам от враговете си, понеже искат да ме убият.

— И накъде сте се запътили?

— Отивам при краля на Франция. Ще го помоля да ме подкрепи.

— Идвам с вас. Ще ви придружа.

— Не може да става и дума! Още сте твърде млад.

— Но аз се бия като мъж. Сам се убедихте.

— Вярно е. Вие сте извънредно храбър. Как се казвате?

— Аларик.

— А на колко сте години?

— На петнадесет.

— На петнадесет ли? На бой може и да сте на петнадесет, но иначе ме лъжете.

— Признавам, прав сте. Едва на дванадесет съм, но…

— Света Дева Марийо! Бил едва на дванадесет! Направо бебе! Та значи, настоявате да ви взема със себе си в битките, така ли?

— И вие сте само на двадесет години!

— Сега като ви разгледах по-внимателно… Наистина изглеждате много по-възрастен от дванадесетгодишен. Вероятно животът не ви е дал възможност да изживеете детството си пълноценно.

Уилям му се усмихна, обърна се и тръгна.

— Какво смятате да правите? — извика момчето.

— Аз потеглям. Ако искате да дойдете с мен, тръгвайте. Но отсега да се разберем — можете да наглеждате коня и оръжието ми, но на бойното поле не ви пускам.

 

Случи се така, че Аларик придружи дука на Нормандия на аудиенцията при френския крал. В качеството си на върховен сюзерен на Нормандия Анри се съгласи войските му да се бият на страната на Уилям. Скоро двамата поведоха армията към Нормандия.

Когато Аларик стана оръженосец на дука, трябваше да обещае, че няма да участва в каквито и да било бойни действия. Освен това той всъщност имаше васални задължения към френския крал, тъй като имотите му граничеха с Бретан. Но Уилям бе спасил живота му и той щеше да му е предан до края на живота си. Общото в произхода им бе сложило отпечатъка си и върху двамата — сякаш провидението ги бе събрало. В кървавата битка при Вал-де-Дюн никой и нищо не можеше да спре Аларик. Въпреки даденото обещание той се хвърли храбро и ожесточено срещу враговете на Уилям. Не след дълго френската армия успя без особени усилия да обърне метежниците в бягство.

— Аларик, граф д’Анлу, знаете много добре, че не биваше да се появявате на бойното поле — потупа го Уилям по раменете.

Но Аларик така и не успя да се защити, защото дукът се обърна към наобиколилите го нормански рицари.

— Видяхте ли само как умее да се бие този малолетен юнак? Бог да ни е на помощ, когато порасне.

— О, той наистина е великолепен боец — добави един около двадесетгодишен великан, който тъкмо слизаше от коня си. — Обаче е още доста див. Само един бог знае дали изобщо ще живее достатъчно дълго, за да се порадва на израстването си.

— Прав сте, Фалстаф. Бих искал да се погрижите за него. Пазете го и най-важното — в следващите няколко години не го пускайте да припари до бойното поле.

— Ама нали ви доказах, че… — запротестира Аларик.

— Един дванадесетгодишен хлапак не бива да доказва, че може да убива — сряза го Уилям. — А сега е време да тръгваме. Копнея за дома си.

По пътя яздеха мълчаливо. Неочаквано обаче дукът се обърна към Аларик.

— Знам, че сте борческа натура… принудително, разбира се. Не е изключено съвсем скоро да покажете какво можете. Смятам да се отправим с войската към Анлу. Светът тепърва ще узнае на какво са способни двама незаконородени. Какво ще кажете, а?