Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Огън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Princess of Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 95 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Шанън Дрейк. Дъщерята на огъня

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

Втора глава

В нощта, в която Фалън се появи на белия свят, славеева песен огласяше околността. Харалд седеше в залата на дома си в Босъм и слушаше птичите трели като навремени отпиваше глътка пиво. Каквито болки и страдания да изтърпяват хората, мислеше той удивен, светът продължава да съществува — елени кастрят дърветата в гората, червейчетата изпълзяват от дупчиците си, птиците пеят своите песни.

Стресна се, когато чу как на първия етаж съпругата му Едит изпищя високо. Започна да се моли мълчаливо и това раждане да мине успешно. Беше още твърде млад, едва двадесет и три годишен, но това бе вече третото му дете. Харалд обичаше Едит от все сърце, макар и църквата да не признаваше брака му с датчанката.

Въздъхна неволно. Можеше да се наложи по политически причини някой ден да легализира брака си пред църквата. Едит бе разумна жена и не обременяваше съвестта му със собствените си желания. Заради това й качество Харалд я обичаше още по-съкровено и в момента страдаше заедно с нея, тъй като тя бе на път да роди третото им дете.

— Графе! Граф Харалд!

Гласът прекъсна размислите му. Той затвори прозореца и се обърна бавно. Пред него бе застанала Мърси, една от прислужничките на жена му. По изтощеното й лице пробяга усмивка. Той я погледна с ням въпрос в очите.

— Този път е момиче, графе. Едно възхитително мъничко момиченце. По-красиво от всяко бебенце, което сте виждали някога.

— Боже, това е прекрасно — усмихна се Харалд. — А как се чувства лейди Едит?

— Добре е, графе. Очаква ви.

Харалд изкачи бързо стъпалата към първия етаж и пристъпи в стаята на съпругата си. Едит лежеше в прясно застланото легло, покрита до брадичката с кожена завивка, за да се предпази от простуда. Нежното й лице бе пребледняло и носеше белезите на трудно раждане. Въпреки това обаче бе по-красива от всякога.

Харалд коленичи до нея и нежно взе ръката й в своята.

— Момиче е — продума с усилие Едит. — Не сте разочарован, нали?

— Какво говорите, скъпа — засмя се Харалд. — Радвам се безкрайно, че вече си имам и дъщеря. Умирам от любопитство да я видя. Мърси смята, че е най-красивото бебе на света.

Едит също се разсмя и повдигна завивката. Харалд пое предпазливо в ръце вече окъпаното и повито бебе и заоглежда внимателно и любопитно красивата си дъщеря.

— Какви прекрасни сини очи има само! Истинско ангелче! И косите й са черни! Да ме вземат мътните, ако разбирам защо?

При тези думи той положи обратно малката до майка й.

— О, да, това са черните коси на Годуинови — усмихна се Едит. — Но очите й, видяхте ли очите й? Сини като Северно море. Сигурно ги е наследила от майка ви.

— Цветът им може и да се промени.

— Не вярвам — отвърна убедено Едит.

Харалд посегна в кожената кесия, окачена на хълбоците му и внезапно в ръката му се появи прекрасна златна гривна. Той я подаде на Едит и й целуна ръка.

— Колко сте мил… благодаря ви. Какъв красив подарък!

— Колкото и да е красива тази гривна, тя не може изобщо да се сравнява с вашата красота, любима.

Едит седна в леглото, а очите й заискриха от радост.

— Благодаря ви, милорд — прошепна тя.

— Не вие на мен, а аз на вас трябва да благодаря, милейди.

Тя се отпусна изтощена върху възглавниците и заспа, а той все още държеше ръката й в своята.

Харалд напусна доволен стаята. Господ наистина бе на негова страна.

 

Когато Фалън стана на една година, я заведоха в двореца и я представиха на краля. Едуард Изповедникът още в първия миг се влюби безумно в момиченцето. Когато и да поискаше, то можеше да се покатери на неговите колене и да поиграе с брадата му. Бе будно дете и попиваше всичко. Не след дълго тя научи норманския френски, който говореха в двора, толкова добре, колкото и родния си език.

Първият норманин, когото видя лично, бе граф Йостас дьо Булон, близък приятел на краля.

На връщане в Нормандия след посещение в английския двор той поиска да пренощува в Доувър. Случи се обаче нещо, което можеше да доведе до ужасни последствия. Местен саксонец отказа да приеме въоръжените чужденци. Един от норманите обаче се разгневи, нападна опърничавия домакин, но падна убит. Във възникналата въоръжена схватка загинаха както англичани, така и нормани.

Едуард научи за инцидента и буквално побесня; в неговото кралство негови поданици бяха нападнали негови приятели. И тъй като Доувър спадаше към графството на Годуин, кралят се разпореди той да накаже града. От своя страна Годуин отказа да изпълни заповедта, тъй като смяташе, че англичаните, които бяха нападнати първи, са в пълното си право да се защитят. Кралят пък се сети да обвини Годуин, че е участвал преди години в заговор, при който брат му е намерил смъртта си. Харалд се опитваше безуспешно да посредничи между двамата мъже, но никой от тях не бе склонен да отстъпи. В крайна сметка Годуин обяви война на краля. Двете армии се сблъскаха край Темза и замалко не избухна гражданска война. Наказанието отмина Доувър, но се наложи Годуин и синовете му да напуснат Англия.

Едит не последва съпруга си в изгнание, тъй като той я увери, че ще се завърне съвсем скоро. Най-учудващото бе, че Едуард настоя Фалън да остане в кралския двор.

Когато Харалд научи за намеренията на краля, получи пристъп на ярост.

— Как се осмелява! — крещеше той. — Нас прогонва, но иска да задържи дъщеря ми!

— По-добре е да не се противиш — посъветва го Годуин.

— Какво говорите, татко? Да не сте полудели?

— Не, не съм. Послушай ме, Харалд. Остави Фалън при него. Той я обича като свое дете и тя ще се чувства добре. А освен това и майка й ще бъде близо до нея.

— Да, но Фалън няма още и четири години!

— Знам. Дете е. Обаче е също и твоя дъщеря. Надраснала е възрастта си и разбира повече от другите деца на нейните години. Сигурен съм, че ако остане при Едуард, ще научи много неща и ще ни предаде ценна информация.

Погледът на Харалд се спря върху Едит, която в същия миг стоеше край тях с наведена глава и хапеше нервно долната си устна. Тя обичаше Фалън повече от всичко на света, но не се осмеляваше да се разбунтува срещу волята на Годуин.

— Едит? — обърна се Харалд към нея. — Вие какво ще кажете?

— Кралят ще я разглези — отвърна тя тихо.

Харалд въздъхна шумно.

— Добре, съгласен съм. И нека бог наистина ни помогне да се завърнем колкото се може по-скоро.

— Ще се върнем, сине, не се бой — потвърди Годуин с мрачно изражение на лицето. — Неблагодарен крал! Нима не е разбрал досега, че аз управлявам кралството вместо него. Ще се върнем, Харалд. Обещавам ти!

Харалд и баща му напуснаха Англия, ескортирани от саксонска охрана.

Колкото и да бе малка Фалън, тя осъзнаваше все пак, че е пленничка. Бавно отмина и следващата година. За петия си рожден ден получи чудни подаръци, но не бе в състояние да им се зарадва истински. Страдаше жестоко, че не е с родителите си и се чувстваше самотна и изоставена. Знаеше, разбира се, че семейството й е в изгнание и тъй като се заслушваше в разговорите на по-възрастните, тя си изгради твърдото убеждение, че за всичко са виновни норманите. Вярно, тези отвъдморски пришълци, говорещи френски, бяха приятели на краля, но нейни приятели не можеха да бъдат. Именно по тази причина изпитваше неприятно чувство, когато в двора се появеше някой от зачестилите в последно време нормански гости. Най-важният сред тях обаче несъмнено бе Уилям, дукът на Нормандия.