Хедър Греъм
Дъщерята на огъня (10)

Девета глава

На следващата сутрин не успя да поговори с баща си на четири очи. По решение на Уилям всички бяха отишли на лов, тъй като вечерта щеше да се състои прощалният банкет за графа на Есекс.

От една страна Фалън се радваше безмерно, че най-сетне ще отпътуват, но от друга, животът в норманския двор в известен смисъл й допадаше. Тук винаги цареше голямо оживление и тя се запозна с много интересни хора, от които научи най-удивителни неща. Испански танцьори например й разказаха за храбрия герой Ел Сид; духачи на стъкло от Венеция й обясниха изкуството си; една египтянка пък, прислужничка на Матилда, й разказа за огромните пирамиди, които служели за гробници на фараоните. Фалън разбираше още отсега, че у дома всичко това ще й липсва.

Ловната дружина се бе събрала в голямата зала. Уилям разговаряше до камината с Харалд и Матилда и Фалън реши да се присъедини към тях. Дукесата й подари чифт ръкавици за лов на соколи, а Робер и Адела пристъпяха възбудено от крак на крак, тъй като за пръв път през живота си щяха да яздят. Аларик все още бе на масата и се задяваше с червенокосата.

На въпроса й коя е тази жена чичо Улфнот отговори, че това е лейди Мери от Тара, потомка на една от ирландските династии.

— И е тръгнала на лов за мъж — продължи Улфнот като й намигна шеговито. — Предполагам, че се чувства отлично в компанията на Аларик. Но той не възнамерява да се жени за нея.

— И защо не?

— Смята я за очарователна, впрочем аз също. Освен това тя е извънредно богата. Но Аларик ми каза, че няма да се ожени никога. Познавам го вече добре и мога докажа, че казва това, което мисли. Много клюки се носят по техен адрес и дори са сключвани облози. Но знае ли някой какво ще излезе от тази работа? Всъщност защо се интересуваш от графа и избраницата му? Да не би Аларик да ти харесва? Защото ако е така, трябва да внимаваш за сърцето си! Той несъмнено е чудесен приятел, но понякога очите му са тъй хладни и жестоки. Боя се, че и сърцето му е като тях.

— О, не, просто съм любопитна — увери го Фалън бързо. — Всъщност ненавиждам този човек.

При тези думи по устните на чичо й плъзна иронична усмивка.

Внезапно вниманието й привлече високият смях на Уилям. Десетгодишната Адела стоеше до майка си и руменина покриваше страните й. Харалд се усмихваше дружелюбно на хубавото момиченце.

— Значи решено — тъкмо казваше дукът. — Адела ви се възхищава, Харалд. За мен от днес нататък дъщеря ми е годеница на благородния есекски граф.

Фалън не можеше да повярва на ушите си. Баща й бе четиридесетгодишен мъж, а Адела току-що бе навършила десет години. Това сигурно беше някаква дебелашка шега. Баща й вероятно е направил комплимент на хубавото дете и това ще да е породило шегата. Просто нямаше друго обяснение.

Обзе я острото желание да остане сама. Когато малко по-късно ловната дружина достигна гората, тя поизостана и свърна встрани.

Гората бе тъмна и тиха. Само от време на време някъде изпискваше птица. Тя се вслушваше в тропота на коня си и понякога вдигаше поглед към върхарите на дърветата, които се губеха в падащата мъгла. Поне на това място Нормандия приличаше на мирен, идиличен кът. Неочаквано обаче някакъв шум я откъсна от мислите й и тя още в същия миг съжали, че не е останала при другите. Вярно бе, че Уилям управлява страната си със силна и строга десница, но все пак не бе състояние да пресече действията на разбойниците и крадците. Дори да извика, никой нямаше да я чуе. Под ръка нямаше нищо друго, освен малък кинжал, подарък от Матилда. Какво можеше изобщо да стори сам-сама против възможните нападатели?

Конят й изпръхтя неспокойно, ушите му се изправиха и той се подплаши. Върху й се сгромоляса нещо тежко и я повлече на земята. Лежащият върху нея мъж я погледна с ядовито стиснати устни, продълговат белег пресичаше една от бузите му. Изпод дърветата изникна и втори мъж, който пресрещна коня й.

Фалън започна да се защищава и закрещя. Белязаният се изсмя презрително.

— Я гледай каква пламенна красавица ни капна в ръчиците! Колкото повече се боричкаш, ангелче, толкова по-голямо ще е удоволствието с теб.

Този мъж не бе рицар, разбира се, а някаква измет, която се нахвърляше върху беззащитни жени. Ръката й стисна здраво кинжала, но не бе сигурна дали ще е в състояние да убие човек.

— Я виж какво хубаво, сладко парче си намерихме — ухили се белязаният. — И как хубаво мирише само! Истинска дама, ако не ме лъже носът. Тя и не подозира на какви хубави неща ще я науча.

— Хайде, давай по-бързо, след теб съм! — извика вторият нетърпеливо.

Трябваше да действа бързо. Затова с всичка сила заби коляното си в слабините му. Мъжът се преви от болка. Тя използва момента и заби кинжала в тялото му. Разбойникът отскочи от нея с ужасяващ писък.

— Тази вещица ми видя сметката — заскимтя той. — Гледай да я убиеш, друже.

Фалън побягна все направо, по протежение на пътя, който се губеше в мъглата. Усети остри пробождания в гърдите, но продължи да тича. Преследвачът й я настигна, повали я, дишайки шумно и я притисна безмилостно с тялото си. Ръката й все още стискаше кинжала и тя го вдигна, за да го забие в нападателя, но някаква сила изви китката й и оръжието падна в пръстта.

— За бога, Фалън, какво правите?

Някъде от много далеч тя дочу някой да извиква името й. Откъде ли разбойникът знаеше името й?

Този път позна гласа. Изобщо не се помръдна, когато той отметна косата от челото й. После отвори очи.

— О, боже! — промълви тя, останала без глас.

— Бог ми е свидетел, вие умеете да си служите добре с това оръжие! — усмихна се Аларик. — Не предполагах обаче, че ще го насочите и срещу мен.

— Не съм направила такова нещо.

— Моля ви, вие замалко щяхте да ме убиете.

— Жалко, че не съм го сторила. Моля ви, сър, не съм знаела…

— Извиках ви по име.

— Не съм ви чула. Така се страхувах, че…

— Е, вече няма причина да се страхувате.

Той й протегна ръка и тя се изправи. Все още трепереше, но се поуспокои, защото очевидно Аларик бе убил втория нападател.

— Всъщност защо, по дяволите, се отделихте от другите?

— Е, сър, реших да пояздя малко сама.

— Сама? В гората?

— Наистина исках да остана сама.

— Баща ви направо е полудял от притеснение. Хайде, идвайте. Бог ми е свидетел, не мога да го упрекна, че се е разтревожил толкова за вас. Вие примамвате мъжете както светлината молците… оръженосци, благородници, а сега дори и… крадци!

Внезапно заваля пороен дъжд.

— По-бързо — подкани я той настойчиво.

Тъй като нямаше друг избор, тя се запрепъва след него. Той забеляза, че тя го следва трудно, вдигна я на ръце и я пренесе до една просека, където изсвири пронизително с уста. От гората изскочи враният кон, Аларик я намести отпред на седлото и се метна зад нея.

След няколко минути стигнаха до малка, необитаема къща.

— Ще заведа коня в конюшнята — каза той и я остави пред вратата.

Фалън само кимна с глава. Какво друго й оставаше, освен да се примири с положението, в което се намираше?

Къщичката се състоеше от едно-единствено помещение — оскъдно обзаведено, но чисто. Тя сне мокрото си наметало и отиде до опушената камина, за да провери дали има дърва.

В този миг вратата се разтвори широко и Фалън разпозна силуета на Аларик. Някъде далеч зад него светкавица освети небосвода. Той влезе с големи крачки, остави седлото на пода и затвори вратата. После приклекна до Фалън и запали сръчно огън. Не след дълго в стаичката стана топло.

— Трябва да си съблечете мократа рокля — предложи той.

Полудял е напълно, помисли си тя. Какво безсрамие! Да иска такова нещо от нея!

— Отдолу имате и риза — засмя се той, забелязвайки израза на лицето й. — Ако си свалите роклята, ще изсъхне по-бързо.

— Ще си остана така, благодаря — отклони предложението тя.

Детинското й държане го подразни, той изруга и донесе проста кожена завивка от леглото в ъгъла.

— Как може да сте толкова неразумна! — извика той ядосан и я изправи на крака. Развърза колана й с бързо движение, подхвана роклята за ръба и отведнъж я съблече през главата й. После я уви в кожената завивка.

— Така е по-добре, нали?

След като окачи двете наметала близо до огъня той съблече ризата и туниката си. Фалън премести смутено поглед към танцуващите езици на пламъка.

О, как го мразеше само! Всяка фибра на тялото й го ненавиждаше. Та той дори не се посвени да я удари! Вярно, че бе рицар, но в надменното му държане не можеше да се открие и капка финес или вежливост. Накратко, самото присъствие на този противен незаконороден норманин я изпълваше с безпомощна ярост.

И все пак предния ден тялото й тръпнеше в наслада под неговите ласки. Как е възможно това, недоумяваше Фалън.

Дъждът все така барабанеше по покрива, Фалън протегна ръце към огъня, при което кожената завивка се свлече от раменете й.

Тънката материя на ризата вече беше изсъхнала, но на Аларик му се струваше, че тя седи гола пред него. Не беше в състояние да отклони поглед от това крехко тяло — измъчваше го сладкият спомен за пълните й стегнати гърди, за устните й и нейното топло дихание. До този момент нито една жена не бе успяла да го възбуди дотолкова. След смъртта на Морвена сърцето му се втвърди и той не се боеше, че Фалън ще пробие дебелата ледена обвивка. Боеше се само, че при вида й може да изгуби разсъдъка си. Защото тя разбуди в него сладостни мечти и представи, които все повече и повече подклаждаха страстта му.

Желанието да я притежава го завладя толкова силно, че вбесен от собствената си слабост, той се изправи рязко и разтвори широко прозореца и кепенците. Навън обаче валеше като из ведро и затова ги хлопна отново.

Фалън прикри раменете си със завивката и го загледа тревожно.

— За какво служи тази къща? — поиска да узнае тя.

— Това е ловна хижа. Ако милейди не се бе държала като невъзпитано дете, сега нямаше да сме пленници на дъжда.

Упрекът му я накара да подскочи.

— Не съм направила нищо подобно — прекъсна го тя гневно.

— Вие сте просто глезла, Фалън. Винаги сте си била такава.

— А вие пък сте копеле. Не мога да ви понасям!

— Знам, че ме мразите. И да ви кажа ли защо? Защото никога досега не съм се подлъгал по вашите престорени усмивки и захаросани лъжи. За разлика от онези недорасли клетници, които попаднаха в капана ви.

— Лъжете! Достатъчно е само да си отворите устата и от тях друго, освен лъжи няма да чуеш!

Забелязвайки сълзите, които избликнаха в очите й, той съжали, че е изобщо започнал този разговор. Но вече бе твърде късно.

— Вие и такива като вас сте ненадминати, стане ли дума за лъжи и коварство.

— Как си позволявате да ми говорите такива неща! — извика тя с разтреперан глас. — Как си позволявате, Аларик! Минали са само броени часове, откакто любимият ви дук изнуди баща ми, да, наистина го изнуди.

— Никога ли не ви е хрумвало, че за баща ви може би ще е по-лесно да служи на Уилям, отколкото постоянно да заглажда грешките и пропуските на Едуард? Харалд и Уилям са връстници, и двамата са бойци. Уилям е горд, а баща ви умен. Те двамата биха могли да управляват страната — твърдо, но справедливо. Освен това още преди години Едуард обеща трона на дука.

— Едуард е капризен и непостоянен човек. Ако му хрумне, може и кучето си да короняса — изрече тя с презрение.

Аларик се загледа в нея. Чувствата му бяха раздвоени. Не знаеше какво точно изпитва към тази жена — омраза или възхищение заради неистовата й гордост. Що за човек беше тя — отракано женче или пък крехка девойка? Но всъщност тези въпроси изобщо не го интересуваха, тъй като я желаеше противно на всякакъв разум.

— Уилям е само един жалък егоист, който не се спира пред нищо — продължи тя с горчивина в гласа. — Ето, иска дори да ожени баща ми за едно дете!

— А, такава била, значи, работата. Сега стана ли ви ясно, че и вие сте незаконородена. Точно като дука и мен. В поведението на баща ви няма нищо осъдително. Дори и английските закони му дават право. Просто е наранена гордостта ви и нищо повече.

Тя се нахвърли като фурия върху му и ноктите й се забиха дълбоко в голата кожа над кръста му. Изненадан, той изпусна меха с виното, който тъкмо надигаше.

— Фалън!

Беше толкова разярен, че гласът му отказа да го послуша. Сграбчи я за раменете, извъртя я към себе си, запокити я брутално върху одъра и я притисна с крак.

— Престанете веднага, Фалън! С мен не можете да се справите.

Тя се опита да стане, но ризата се свлече от раменете й.

Гърдите й се надигаха и спадаха, голият й крак докосваше коляното му, а нейното лице бе тъй близо до неговото, че долавяше дори и дъха й. Той я пусна, но Фалън не помръдваше. Тогава Аларик впи жадно устни в нейните, мускулестото му тяло я притисна здраво, опитните му ръце се плъзнаха по нейните разголени гърди. Тя не помръдна и когато езикът му премина по наедрелите зърна на гърдите, тя само изписка тихо и изплашено.

Ненадейно обаче той се отдръпна, блъсна я ядосан и отново й облече ризата. С един скок тя се намери на крака и разтреперана навлече изсъхналата рокля.

— Трябваше да ви пробода с кинжала — извика тя най-искрено.

При тези думи Аларик се разсмя. А Фалън сграбчи някакво старо, ръждясало котле и го хвърли по него. Той обаче приклекна пъргаво и необикновеното оръжие прелетя над главата му. После се изправи. Ядът му отлетя, взе ръката й в своята и я поднесе към устните си.

— Дали да не сключим мир? — попита той тихо. — Дъждът вече спря. Крайно време е да се прибираме.

— Добре. Да сключим мир — прошепна тя. — Временно.