Хедър Греъм
Дъщерята на огъня (6)

Пета глава

Една година след завръщането на Годуин от изгнание, той и семейството му прекараха великденските празници в Уинчестър, в двора на крал Едуард.

По традиция всички заедно посетиха Светата литургия, след което се отправиха към богатата празнична трапеза.

По нищо не личеше да е настъпил разрив между Годуин и краля. Годуин седеше от дясната му страна, а Харалд — от лявата. Едуард носеше пурпурна мантия, обшита със злато и въпреки киселото изражение, изписано на продълговатото му лице, изглеждаше в най-добро настроение — нещо съвсем непривично за него. В средата на залата гореше голям огън, на който се печеше дивеч, набучен на шиш. За пръв път от доста време на кралската трапеза присъстваше и съпругата му, завърнала се вече от манастира.

Фалън, която пъхаше хапки месо в устата на по-малкия си брат Там, реши, че леля й е по-хубава от всякога. Най-хубав от всички обаче беше баща й, току-що навършил тридесет години.

Докато наблюдаваше с възхищение лицето на баща си, излъчващо неподправено младежко очарование, тя забеляза как един от слугите, опитвайки се да налее вино на дядо й, се спъна и политна на една страна. Годуин се засмя дружелюбно и му подаде ръка.

— Ей, дръж се здраво. Как беше написано в Светото писание? Брат да помага на брата, нещо такова, нали? — подкачи той мъжа, който не можеше да си намери място от смущение.

— Да, и ако моят брат ми беше помогнал, сега щеше да е още жив — подметна Едуард саркастично.

При тези думи Годуин пребледня, после лицето му се наля с кръв и тялото му се строполи тежко на пода. Едит изписка, а Харалд, братята му и дори кралят се хвърлиха да помагат на Годуин. Незабавно занесоха припадналия в кралските покои, а Едуард се разпореди да извикат най-добрите лекари. Елсбет поведе Фалън и братята й към детските стаи.

— Боя се, че дядо е много, много болен — обади се Галън, най-големият брат на Фалън, а Там, най-малкият, се разплака.

Елфин, само с година по-малък от Галън, се стараеше да запази присъствие на духа.

— Чух хората да си шушукат, че дядо се е задушил, защото е убиец.

— Я не говори глупости — извика Фалън. — Дядо е невинен. Едуард не искаше да каже нищо лошо.

В действителност обаче не бе съвсем сигурна, че вуйчо й е убеден в невинността на Годуин. Може би през всичките тези години дълбоко в себе си е подозирал, че дядо й е участвал в заговора против брат му? Запита се със страх дали кралят ще поиска да си отмъсти на семейството й.

— Няма защо да се страхуваме — намеси се Елфин и несръчно прегърна сестра си през раменете.

— Я не говори глупости, изобщо не ме е страх — сряза го тя. После взе Там на ръце и го притисна силно към себе си.

— Пст, не плачи, бебенцето ми. Дядо пак ще оздравее.

Опитваше се да изглежда смела и уверена, но един вътрешен глас й подсказваше, че вече никога няма да се люлее на дядовите колене, той никога вече няма да я пощипне по бузите или да й се скара със силния си, дълбок глас.

Предчувствието не я излъга. Годуин почина след два дни.

След ненадейната смърт на най-важния му съветник кралят се вкопчи в Харалд, който стана вторият човек в кралството.

Една вечер Фалън подслуша разговор на родителите си.

— Едуард не взима решение, без да се допита до мен. С мен му е по-лесно, отколкото с Годуин. Не съм толкова избухлив.

— Кралят има късмет, че сте до него — рече Едит нежно. — Вие сте разумен мъж и никога не действате необмислено. Едно от най-добрите ви качества е, че умеете да изслушвате другите. И още, правите всичко възможно да заглаждате грешките, които кралят прави, раздавайки наляво и надясно какви ли не обещания. Вие сте търпелив и всеки цени дружелюбието и толерантността ви. С други думи, вие сте човек, достоен за възхищение, графе мой.

— Наистина ли мислите така? — попита Харалд и я целуна по челото. След това обаче се заразхожда нервно из стаята.

— Разговаряхме по въпроса за евентуален наследник. Ще се наложи да направим съвсем дискретно някои разследвания. Може някой да е останал жив…

— Мислите ли, че може да е останал жив пряк наследник?

— Защо не? Едмунд и Кнут имаха седемнадесет деца от три жени. Не е изключено, някое от тях да е живо. Ще се опитаме да разберем, каквото можем. Когато един ден Едуард почине и не сме открили наследник, тогава, боя се, ще си имаме крал — датчанин.

— А защо ти да не станеш крал? — извика високо Фалън, която нахлу в стаята, без да почука.

Харалд се засмя и я взе на коленете си.

— Аз съм най-важният благородник в страната и това е предостатъчно. Дядо ти ме научи как да влияя на кралските решения, как да управлявам и да защищавам закона. Ние не сме от кралска кръв, макар и да те наричам „моята малка принцеса“. Истината е, че ми доставя голямо удоволствие да помагам на краля в управлението. Разбираш ли? — усмихна се Харалд.

Фалън кимна със сериозно изражение, макар и да не бе сигурна, че го е разбрала напълно.

 

Аларик се запозна с Морвена при изключително странни обстоятелства. Чичо й, дукът на Арк, се бунтуваше открито срещу Уилям. Той беше в Руан, когато научи за метежа и се разгневи ужасно. Още повече го вбеси обаче фактът, че бившият му съюзник, френският крал, бе склонен да подкрепи бунтовника.

Без да се плаши от отрицателното съотношение на силите Уилям пое към крепостта на дука заедно с доведените си братя Одо и Робер, с Аларик, Фалстаф и още двадесет рицари, придружени от техните свити. Там се разрази разгорещена схватка.

В този ден Аларик се би като жив дявол. Той се хвърли безстрашно в центъра на битката, размахвайки единственото си оръжие, меча. Тези, които оживяха от първото нападение, се прибраха бързо на сигурно място зад крепостните стени. Аларик и Уилям се разбраха с един поглед. И двамата разбираха еднакво добре, че ще се наложи да обсадят града.

Иззад прозорците на покоите си Морвена наблюдаваше как Аларик и Уилям събират рицарите около себе си.

Тя бе дъщеря на уелска принцеса и на братовчед на френския крал. Бе извънредно богата, а от красотата й мъжете онемяваха. Живееше при чичо си, дука на Арк и все още не бе открила подходящия жених, макар че обожатели не липсваха.

— Кой е онзи хубав рицар? — попита тя прислужничката си, сочейки с пръст към Аларик.

— Според герба трябва да е граф д’Анлу — отвърна жената.

Блесналите очи на Морвена издаваха интереса й към младия мъж.

— Не му обръщайте внимание, милейди — добави прислужничката.

— Защото е наш враг ли?

— Защото е незаконороден — гласеше краткият отговор.

— Толкова е млад — промълви Морвена.

— И въпреки това е незаконороден — повтори прислужничката.

— Кое му е лошото да си незаконороден? Братовчедка ми Матилда дори се омъжи за незаконороден. Това е точно този велик дук, срещу когото днес се бият хората на чичо ми.

— Струва ми се, че се впечатлявате твърде лесно от широки рамене и мускулести ръце, милейди. Той е наш враг и ще е най-добре да го забравите начаса.

Морвена си наложи да се отдели от прозореца. Но вместо да последва съвета на прислужничката си тя се размечта с отворени очи за мига, в който ще лежи в обятията му.

И докато крал Анри подготвяше крепостта за по-дълга обсада, хората на Уилям плениха куриерите, изпратени от французина и ги принудиха да издадат разположението на исканите от него военни части. В кратка, но кръвопролитна битка близо до Сен Обен французите бяха разбити.

След дълга и успешна обсада дукът на Арк отиде в изгнание. Морвена, която и бездруго не изпитваше особено състрадание към чичо си, не го придружи. Предпочете да се предаде на дука на Нормандия.

Тя изпълни своя голям номер, точно когато в голямата зала Уилям празнуваше победата заедно с приближените си. Уверена в красотата си, тя се заспуска бавно и с вдигната глава по стъпалата на замъка. Златистобялата рокля, обмислено подбрана за случая, подчертаваше при всяка нейна крачка съвършените форми на нейното младо тяло.

Разговорите на мъжете секнаха. С леко кимване тя даде знак и прозвуча нежна музика. Морвена затанцува така, както някога е танцувала Саломе — тя сластно поклащаше и огъваше тялото си в ритъма на бавната музика. Грациозните й движения се преливаха хармонично едно в друго и всичко в нея излъчваше еротична подкана към един-единствен мъж в залата.

В очите на рицарите, които стояха като вкопани в пода, заиграха похотливи пламъчета. Дори и Аларик долови остра възбуда, която се разпространи като буен огън в гръдта му.

— Не е ли чудно хубава, не е ли прелъстителна? — му прошепна Уилям. — А е и неизмеримо богата — добави той ухилен.

В този миг музиката спря. Рицарите заръкопляскаха възхитени, а Морвена се отправи към Уилям и направи почтителен реверанс.

— Моля за вашата милост, господарю — изрече тя с достойнство.

— Изправете се, Морвена — засмя се Уилям. — Спрямо вас не храня лоши чувства. Не вие сте виновна за коварството на чичо ви! А сега да ви представя своя добър приятел Аларик, граф д’Анлу.

Аларик стана от мястото си и се поклони. По устните му заигра странна усмивка, която я пообърка. В сивите му очи се таеше пронизваща сила, късо отрязаната му коса блестеше като абанос и дори малкият белег на лицето му не го загрозяваше. Дали се досещаше, че танцува единствено за него?

— Аларик, пленителната танцьорка е Морвена, братовчедка на Матилда — завърши дукът представянето.

— Морвена — промълви Аларик.

Тя се поклони поруменяла, обърна се рязко и изтича нагоре по стъпалата. Искаше да се скрие бързо в покоите си, за да не забележи никой разочарованието й — явно графът не бе впечатлен особено от нея.

Спря се задъхана пред вратата на стаята, но внезапно долови зад гърба си слаб шум. Обърна се изненадана и застана очи в очи с Аларик, който я бе последвал.

Той се облегна небрежно на стената и й се усмихна.

— Танцувахте вълшебно — започна той. — Смея ли да се надявам, че сторихте това, за да привлечете вниманието на определен мъж?

— Много си въобразявате — отвърна тя хладно.

— Наистина ли мислите това, което казвате, Морвена? — попита отново и се усмихна иронично.

Недоизрекъл още последните си думи, той се намери до нея, притегли я грубо в прегръдките си и жадно впи устни в нейните. Сърцето й се разтуптя и за пръв път през живота си тя изпита остра, болезнена страст.

Най-сетне той се отдели от нея. Коленете й се разтрепериха, но успя да се овладее и го изгледа със смарагденозелените си очи.

— Аз съм Морвена Д’арк, дъщеря на принцеса и родственица на френския крал — изрече тя гордо. — Не мога да се омъжа за незаконороден.

— Споделете леглото ми тогава! — отвърна той начаса.

Посрещна наглите му слова с тих писък. В очите му обаче се четеше такава топлота и нежност, че тя, без да се замисли, се сгуши в обятията му, а устните й се разтвориха сами. Целувката бе дълга и страстна. В този момент тя знаеше едно-единствено нещо — нищо на този свят нямаше да я спре да се омъжи за този човек.

Накрая той я погали нежно по бузата и я погледна с любов.

— Ще поговоря с Уилям. За съжаление не мога да отложа пътуването си при английския крал. Когато се върна обаче, искам да станете моя съпруга.

Извън себе си от щастие, Морвена му призна, че го обича още от първия миг, когато го е видяла от прозореца си. Аларик също я увери в чувствата си и на сбогуване я целуна още веднаж.

 

Сватбата им бе изключително тържествена. Цялата аристокрация се събра в църквата. Кумове им бяха Уилям и Матилда. След обилната гощавка, преминала в смях и закачки, на която всички ядоха и пиха без задръжки, Морвена се оттегли в покоите си, където прислужничките й я облякоха в мека коприна. През широко разтворените прозорци струеше аромат на цветя от градините на Руан, окъпани от мекото сияние на луната.

След малко Аларик влезе в стаята и се закова на място. Занемял от възхищение, той не можеше да откъсне поглед от изящния й силует. Целуна я нежно, съблече дрехата й с треперещи пръсти и я положи на брачното ложе. Широко отворените й очи гледаха страхливо и той започна нежно да я гали. Започна да се съблича, едва когато тя се успокои под ласките му и загуби всякаква представа за време и пространство. Морвена не можеше да отдели поглед от силното му мъжествено тяло, от могъщите крака и ръце, очертаните мускули и набъбналите, напрегнати жили. Цялата разтреперана от възбуда и копнеж, дори не почувства болка, когато той проникна в нея, пробивайки преградата на нейната девственост.

На сутринта Морвена се сгуши в силните му обятия. Онемяла от щастие, тя благодари на съдбата, че я е дарила с този храбър рицар. Очите й бяха изпълнени с обич, а устата промълви:

— Щастието ни ще трае вечно.

 

Независимо от победоносната битка, се намериха графове, които открито не признаваха властта на Уилям. Френският крал се съюзи, с един от тях против бившето си протеже и войските му навлязоха в Нант. Едновременно с това графът на Клермон и графът на Понтьо застрашаваха Източна Нормандия. Една френска дивизия завзе и опустоши Мортиме. Нещо повече, войниците не се посвениха да озлочестят всяка жена, която се изпречеше на пътя им.

С изненадваща контраатака обаче, Аларик успя да избие по-голямата част от нашествениците и да обърна в бягство живите.

След битката той премина по улиците на Мортиме и при вида на купищата трупове му се догади. Проснати лежаха телата на почтени занаятчии, защищавали семействата си с мотики и тояги срещу мечовете и копията на французите, на жени и девойки, жертви на похотта на нашественика. Някои дори дишаха още, но безжизненият блясък в очите им издаваше, че са изгубили разсъдъка си.

Внезапно отнякъде долетя писък, който го прониза до мозъка на костите и той откри недалеч момиче на около петнадесет години с разкривено от страх лице, опряло гръб на някакъв зид. Неподвижните му очи се бяха втренчили в няколко мъже, скупчени около малък огън.

Без да се бави нито миг Аларик се понесе в галоп към групата и скочи от коня с искрящи от ярост очи.

— Какво, за бога, става тук? — изрева той.

Мъжете не отговориха нищо и се спогледаха, ухилени глуповато.

Аларик сграбчи един от тях за яката и го разтърси.

— Французите, милорд… — изскимтя накрая човекът. — Поне двайсетина й се качиха. Нищо няма да й стане, нали, ако и ние си направим удоволствието.

— Бог ми е свидетел, заслужавате да ви избия заради мръсните ви помисли — процеди Аларик отвратен.

Той загърна припадналото момиче в мантията си, вдигна го на коня си и го пришпори. Не след дълго повери Леонора на Фалстаф като му заръча да я заведе при Морвена. Беше твърдо убеден, че съпругата му ще положи нежни грижи за наплашеното дете.

Когато изкъпаха Леонора и я облякоха в нови дрехи, Морвена установи, че малката е извънредно хубава. В душата й се събуди подозрението, че Аларик се е влюбил в момичето и я обзе неистова ревност. От този момент нататък всички нейни действия бяха насочени към едно-единствено нещо — да се отърве колкото се може по-бързо от момичето. Скоро й се откри такава възможност. Синът на ковача, груб и противен момък, си търсеше жена и тя набързо ожени двамата, макар да разбираше, че проявява жестокост.

Не след дълго я посети един родственик, който тъкмо се връщаше от Англия. Младият хубавец Пърт се влюби от пръв поглед в Морвена. В стремежа си да й се хареса той я разглези с комплименти и най-различни прояви на внимание. В крайна сметка неговото ухажване и младежкият му чар оказаха своето въздействие и с всеки изминал ден Морвена го намираше все по-привлекателен и по-привлекателен. Той се опитваше да се съобразява с факта, че тя е омъжена жена, но се случи така, че на втората седмица от престоя му — тъкмо се прибираше от езда — намери Морвена цялата обляна в сълзи.

Смаян от видяното, той се свлече на колене пред нея, твърдо решен да открие причината за плача й.

— О, Пърт! — изхълца Морвена. — Тя се е самоубила! Проклетата пачавра се е самоубила!

Той изобщо не разбираше защо смъртта на Леонора оказва такова въздействие върху Морвена и защо любимата му се упреква.

— О, Пърт — изхълца тя отново и се отпусна на гръдта му.

В този миг младежът забрави всичките си добри намерения, взе я в прегръдките си и започна да я теши с нежни целувки. Морвена не се съпротивляваше дори и когато целувките му станаха по-страстни. Отдаде се както на ласките му, така и на самосъжалението. Чувстваше се жестоко измамена, тъй като Аларик се бе влюбил в момичето. Отгоре на всичко той й се подигра като повери малката на грижите й.

Когато Пърт й призна любовта си, тя склони да го приеме в своята спалня.

 

На следващата сутрин Морвена се събуди първа и съзирайки младия мъж в съпружеското ложе, съжали искрено за стореното. Но вече нищо не можеше да се промени.

Тъкмо се канеше да стане, когато ненадейно вратата се отвори и в стаята влезе Аларик. Тя изписка и както беше гола се завтече към него и се свлече в краката му.

— Милост, милорд, милост! — зарида тя.

Аларик я блъсна встрани, тръгна към леглото с изваден меч и отметна завивката, под която се гушеше Пърт. Изплашен до смърт, любовникът на Морвена с треперлив глас замоли за пощада.

— Замълчете! — сряза го Аларик. — Дръжте се като мъж!

После сграбчи гневно дрехите и меча на младежа и му ги хвърли.

Морвена все още лежеше на пода и плачеше неутешимо.

Аларик бе известен за смъртта на Леонора, но причината за самоубийството й си оставаше загадка за него. Знаеше само, че тази, на която я бе поверил, разчитайки, че ще се погрижи за нея, носеше вина за смъртта й. А сега, като капак на всичко, откри, че тя го мами с друг мъж.

Стисна зъби и впери поглед в ридаещата жена. В този момент бе наясно със себе си — не напуснеше ли незабавно стаята, щеше да се пролее кръв.

— Престанете да леете сълзи, Морвена! Аз ще…

Прекъсна насред дума и се обърна рязко — тъкмо навреме, тъй като в този миг Пърт вече замахваше с меча си. Аларик отби удара, но не можа да овладее оръжието и прониза младежа.

— Проклет тъпак! — извика той. — Колко глупаво! Да умреш заради една-единствена нощ с лека жена!

Още докато произнасяше тези слова, той се засрами от себе си. Все пак Морвена бе негова съпруга пред бога и хората. Трябваше да я вземе в обятията си и да се опита да я разбере. Та нали я обичаше! Поне до този ден си мислеше, че я обича.

— Аларик, простете ми! Бях извън себе си от ревност. Не можах да понеса мисълта, че вие и Леонора…

— Какво говорите? Та аз дори не съм я докоснал! — отвърна той изненадан.

— Моля ви, простете ми! — повтори тя с умоляващ глас.

— Добре, ще се опитам — обеща той накрая.

Осъзнаваше, че ще му е извънредно трудно да спази обещанието си. Разумът му бе склонен да й прости, но сърцето му се беше вкаменило. Буквално усещаше как се втвърдява с всеки изминал миг. Никога повече нямаше да се доверява на жена — нито на Морвена, нито на която и да било друга.

— Ще се опитам — повтори той. — Сега обаче не мога да остана повече тук… защото в противен случай може да ви извия врата.

Върна се още същия ден при Уилям. Не спомена нито дума за инцидента, но случилото се скоро се разчу. На няколко пъти се принуди да изслуша балада, в която се възпяваше дуелът му с Пърт. Струваше му много усилия да не се нахвърли върху безобидния бард и да не го убие.

Уилям също се стараеше посвоему да утеши верния си спътник. Една вечер му изпрати красива сарацинка, която го обсипа с толкова ласки и нежност, че на следващата заран се събуди като новороден. Той благодари на дука за проявата на внимание, възседна коня си и се отправи към дома.

Треперейки от страх, Морвена очакваше пристигането му. Когато обаче той я взе в обятията си, тя се разплака от щастие.

Не след дълго неприятелят ги нападна от запад и Аларик отново се отправи на бой. Успя да се завърне у дома едва след няколко месеца.

Когато пристигна, научи от прислугата, че всеки момент очакват да дойде най-добрият лечител в страната. Аларик се завтече нагоре по стълбите. Морвена лежеше в съпружеското ложе с посивяло лице, а тялото й бе станало сякаш прозрачно.

Селският лекар, който се грижеше за болната до пристигането на известния си колега, го подкани с ням жест да отиде до прозореца, където болната нямаше да чуе разговора им.

— Какво й има? От какво е болна?

— Опитах всичко, което е по силите ми, графе — отвърна лекарят с угрижено лице.

— Казвайте най-сетне! Какво й има?

— Била е… бременна и се е опитала да премахне плода.

— Света Дева Марийо! — промълви Аларик. — Трябва да я спасите!

— И най-добрият лечител на света вече не може да й помогне, графе. Мога само да облекча смъртта й — отвърна лекарят тихо.

Аларик пристъпи до леглото, коленичи и погали косата на Морвена. Тя разтвори очи и му се усмихна едва-едва.

— О, Аларик, умолявам ви, простете ми — прошепна тя с мъка. — Може би щях да дам живот на… на извънбрачно дете. Самата мисъл за това ми беше непоносима.

— Морвена, скъпа, вие сте моя съпруга. Детето нямаше да е незаконородено — извика той през сълзи. — Дори и да не съм аз бащата. О, боже, та вие знаехте, че съм ви простил!

— Вие ми простихте, Аларик, но аз… не можах да простя на себе си.

При тези думи тя изстена тихичко и склопи завинаги очи.

Положиха ковчега с тялото на Морвена в стария семеен параклис и Аларик стоя до нея до мига, в който тленните й останки намериха вечен покой в гробницата до костите на баща му.

Две седмици по-късно Аларик се завърна при Уилям. Дукът се взря в лицето на младия си приятел, белязано от печата на страданието и се опита да го утеши.

— Все още сте млад, Аларик. Времето е милостиво към нас, хората — ще изцели и вашата болка. Сигурен съм, че един ден отново ще се влюбите.

— Знам, че ми мислите доброто, Уилям, но за мен любовта е мъртва. И знаете ли защо? Любовта превръща нас, мъжете, в глупци, а жените във вещици. Не искам това да се повтори още веднаж. Разбира се, няма да пренебрегвам удоволствията на плътта… но любовта и брака предоставям на другите, те не са за мен.

 

През 1058 година Харалд се завърна със семейството си обратно в Босъм. Животът в селцето протичаше мирно и безметежно. Единственото, което се променяше, бяха годишните времена. Местните хора почитаха и обичаха Харалд, своя граф и сюзерен.

Най-доволна от всички обаче бе Фалън. Първо, защото семейството отново бе заедно, и второ, защото имаше достатъчно деца, с които да си играе. Естествено, като дъщеря на графа тя заемаше особено положение в детското общество — всички я слушаха и изпълняваха нейната воля. Ковачът например й изкова малък, удобен меч, защото нищо не й доставяше по-голямо удоволствие от уроците при италианеца, учителя по фехтовка.

На север шотландците постоянно създаваха проблеми и затова Харалд често трябваше да пътува при брат си Тостиг, станал междувременно граф на Йоркшър, за да му помага. Но колкото и да си обичаше работата като втори по важност човек в кралството, Харалд все пак се чувстваше истински щастлив само сред своето семейство. Единствено там той намираше уют и добро настроение, когато се завръщаше изтощен от многобройните си задължения.

Точно в деня на света Катерина, Фалън се опитваше да покаже на едно от селските момчета как да използва дъбовата тояга вместо копие. Бе хладен, но ясен следобед, а насъбраните деца започнаха да се присмиват на Джоф заради непохватните му движения.

— Да, но аз нямам като теб учител по фехтовка!

— Добре де, Джоф, но нали трябва да знаеш как да се биеш?

— А защо ми е да се бия? Срещу кого? Срещу шотландците ли? Ами че те са далеч оттук, на север. Или срещу уелсците? Не! Тук, в Босъм всичко е мирно и тихо. Дори и датчаните не са ни закачали от петдесет години.

Фалън разбираше много добре, че той е прав. Босъм бе заспало гнезденце, встрани от всякакви битки и военни действия.

— А норманите, Джоф? Какво ще правиш, ако дойдат норманите, а?

— А за какво им е на тях да идват?

— За да ни победят, разбира се. Ти виждал ли си жив норманин?

Джоф поклати глава. Тогава тя се обърна към останалите деца, които също клатеха глави.

— Ето, и вие не сте виждали. Едно ще ви кажа — пазете се от тях. Когато дядо беше жив, те често бяха тук. Искат да накарат крал Едуард да им даде Англия. Разбира се, татко и дядо не допуснаха това да се случи. Те са страшни и опасни — приличат на дявола. Отзад имат опашка, а на краката си копита.

Фалън прекъсна описанието си, тъй като очевидно нещо друго бе привлякло вниманието на децата. Всички те с широко разтворени очи се бяха вторачили в нещо зад гърба й. Тя се обърна и… едва успя да сподави писъка си.

Върху огромен вран кон чернокос рицар със златистосиньо наметало гледаше надолу към нея и се усмихваше снизходително.

— Няма що, хубаво разказваш — започна той и й се поклони от седлото. — И описанието ти, и то е много интересно. Само дето все още не съм забелязал по себе си всички тези неща, които приписваш на норманите.

Все още стресната от случилото се, Фалън проследи с поглед как Аларик продължи с коня си към къщата на баща й. Следваше го група мъже, водещи със себе си няколко товарни коня.

— Майко мила! — възкликна на висок глас дъщерята на хлебаря. — Кой беше този мъж? Прилича на млад бог.

Усети се обаче, че думите й са богохулни и побърза да се прекръсти.

Фалън сбърчи гнусливо нос.

— Не е никакъв бог, норманин е.

— Норманин ли? — разсмя се Джоф. — Ами къде са му тогава копитата, къде му е опашката?

Вбесена, Фалън се извъртя на пети и се завтече с всички сили към дома, за да научи по-бързо какво търси омразният норманин при баща й.