Хедър Греъм
Дъщерята на огъня (16)

Петнадесета глава

Аларик се отправи с бързи крачки при Фалстаф. От лекаря научи, че приятелят му може и да оживее, ако раната не се инфектира.

Вече се развиделяваше, но все още караха ранени в палатката, която служеше за лечебница.

Междувременно по нареждане на дука пристигна Едит Сванесхалс, вдовицата на Харалд, за да разпознае трупа на съпруга си. На бойното поле я придружи Аларик.

Доспехите и оръжието на мъртвите сакси вече бяха прибрани и телата им лежаха разхвърляни по полето. Гледката бе ужасна, особено за жена, узнала едва преди няколко часа, че е вдовица.

Едит буквално висеше на ръката му, но Аларик просто не знаеше как да облекчи ужасната повинност на тази жена. Боеше се, че трупът на Харалд е осакатен и искаше да й спести страховитата гледка. Дори и на него, опитния войн, му се повдигаше от това злокобно обиталище на смъртта.

— Едит! Ще поговоря с Уилям? Може би някой друг…

— Не — прошепна тя и пепелявото й лице сякаш се вкамени. — Аз трябва да знам. Има хора, които твърдят, че е успял да се спаси. Трябва да узная истината. Ако наистина е загинал… Уилям обеща да го погребе с всички почести. Трябва да се погрижа да спази обещанието си.

Аларик кимна с разбиране и плъзна поглед по полето. За своя изненада съзря отец Дамиън, който вървеше между телата на убитите и мълвеше молитви. Погледите им се срещнаха и свещеникът кимна леко и скръбно. После се поклони на Едит.

— Мисля, че са го открили — промърмори Аларик.

Тръгнаха към свещеника и Едит се вкопчи в ръката му.

— И не го гледайте дълго — предупреди ги свещеникът.

Едит се вторачи в осакатеното голо тяло на съпруга си. Гърлото й издаде звук, по-страшен от всякакъв писък и тя се срути, горко ридаейки, върху трупа.

— Едит, Едит!

Силните ръце на Аларик и вдигнаха на крака и тя се хвърли, хълцайки, на гърдите му. Двама войника загърнаха мълчаливо останките на краля в пурпурночервен плат и ги отнесоха. Отец Дамиън ги последва. Аларик знаеше вече, че свещеникът ще поиска разрешение от дука да придружи своя крал в последния му път.

— Гърт, Леофуайн, Харалд… всички загинаха — промълви Едит. — Тостиг също, а Улфнот от години е пленник.

Отново зарида беззвучно, а раменете й се разтресоха. Аларик я погали нежно по гърба и започна шепнешком да я утешава. Внезапно тя вдигна поглед към него. Прекрасният син цвят на очите й му напомни Фалън. Помисли си обезпокоен, че ще се наложи да каже на Едит за присъствието на Фалън в лагера на норманите.

— Всички са мъртви. Не знам дори къде са сега Галън и Елфин, само Там, в Босъм, е на сигурно място. Кой знае дали останалите ми деца са живи… Той… Уилям ми обеща, че ще ни пощади, мен и децата, ако му се подчиним. Ако обаче му се противопоставят, няма да има милост. Дори и Фалън изчезна, Аларик…

— Тя е тук, Едит.

— Нима е последвала баща си в битката?

— Да, тя се би за него.

— И е жива? Ранена ли е?

— Не е ранена и е добре.

— Сигурно няма да мога да я видя…

Аларик не се и опита да я разубеди. Уилям бе склонен да прояви толерантност към Едит, но Фалън бе нещо друго — спрямо нея бе непреклонен.

— Да, възхищаваше се от баща си и го обичаше повече от всичко на света — обясни Едит. — Тя притежава повече воля от братята си — и като дете си беше такава. Боя се, че няма да се откаже от борбата. Аларик, вие сте норманин и спътник на дука, но… бяхте приятел и на Харалд. Умолявам ви от цялата си душа, погрижете се за сигурността й.

— Тя е под моя закрила, Едит. Допреди малко бях при нея. Всъщност аз съм норманското проклятие, което тегне върху й. Ние… това, което стана между нас не бе резултат на насилие… всъщност то започна още преди години.

Той я погледна виновно, но тя само поклати глава.

— Радвам се, че сте бил вие — прошепна през сълзи.

— Едит…

Тя постави бързо пръст на устните му.

— Наистина ли си мислите, че мога да се тревожа сериозно за нещата, които се случват между една жена и един мъж, когато смъртта коси страната ми? Или че не знам какъв упорит боец е дъщеря ми? Единственото, за което ви моля е… да остане жива.

Едит го загледа с надежда, но той се поколеба да отговори. Не обичаше Фалън и не можеше да се обвърже с такова обещание. Тя бе дъщеря на Харалд и притежаваше неговата гордост, воля и страст.

Едит докосна страната му и отново го изгледа умолително.

— Толкова много загубих вече, Аларик… моля ви от все сърце!

Той взе малката й ръка и я поднесе към устните си.

— Тя е моя пленничка и ще си остане такава. Обещавам ви.

Едит въздъхна облекчено, а Аларик се учуди сам на себе си.

 

Когато се събуди на следната заран, Фалън си наложи да остане със затворени очи. Обзе я страх, че светлината на новия ден ще й напомни за ужасните събития от предишния. Лежеше в леглото, в което загуби невинността си и се заслуша в разговора на мъжете пред входа. Говореха за смъртта на Харалд. Никой от тях не знаеше кои са четиримата, насекли безпомощния крал на саксите. Някой се обади, че дукът сам е участвал, друг оспори думите му. Споменаха дори, че смъртоносният удар е нанесен от граф д’Анлу.

При тези думи Фалън цялата се разтрепери. Самата мисъл, че човекът, който отне девствеността й, може малко преди това да е убил баща й, бе направо непоносима. Тя скочи отвратена от леглото, в което му се бе отдала. Чу да се приближават стъпки, но при нея не влезе никой. Нима я бяха забравили?

Придвижи се предпазливо до изхода. За нейна изненада пред палатката нямаше постове. Наблизо съзря група мъже, насядали до разпален огън, които почистваха кухненски принадлежности. Отдясно цвилеха коне, привързани за някакъв кол. Мигновено й хрумна да избяга. Огледа се на всички страни и дебнешком се измъкна от палатката. Нямаше нищо на тялото си, освен разкъсаната риза, но в момента това беше без значение. Та нали й се предлагаше възможност да избяга. Тя се затича. Почти веднага установи, че е боса, но вече бе твърде късно. Почувства остри болки в стъпалата, но бързо престана да им обръща внимание. Само да стигне веднаж до конете.

Внезапно отнякъде изникна широкоплещест войн. В първия миг той я изгледа стреснато, но веднага след това се ухили широко.

— О, миличка! Накъде сме тръгнали така? Любимият ли ви нагруби? Не мислете обаче, че всички сме толкова жестоки!

Отвратена, тя се опита да изтича покрай него, но друг мъж препречи пътя й. Бе много по-възрастен и дебел от първия и очите му се разшириха похотливо.

— Друже, моя е! — извика той със заповеднически тон. — Възрастта също си има предимства.

Приближи се до нея и се поклони.

— Виконт Ролф дьо Лизийо — представи се той. — На вашите услуги, красива саксонска девойко!

— Тя не разбира какво й говориш, тъпако — разсмя се младият.

Той се приближи изотзад, сграбчи я в ръцете си, завъртя я във въздуха и я целуна.

Не се поколеба нито за миг и го ухапа по устната. Той изруга и я блъсна встрани.

Струпаха се любопитни, които занаблюдаваха сцената през смях. Ако искаше да успее, трябваше да побърза. Един от зяпачите се изстъпи напред и я хвана.

— Тя е моя! — извика виконтът.

Но съперникът му извади нож и се нахвърли върху него.

— Ще видим ние тази работа!

Само след няколко секунди двамата се вкопчиха един в друг. Фалън затаи дъх — още не всичко бе загубено. Усети, че вече не я държи никой и побягна.

Тъкмо се готвеше да скочи на един от конете, когато отнякъде прозвуча дълбок, гневен глас.

— Стой!

Тя се обърна и застина.

— Я се вижте какви сте глупаци! Вие си се биете, а наградата се кани да ви избяга!

Аларик се поклони иронично към нея.

— Момичето е мое! — изкрещя ядосано виконтът.

С един-единствен поглед Аларик го накара да замлъкне.

— Глупаци такива! — повтори той. — Като ви гледам, чудя се как саксонците не ни видяха сметката. Харалд е мъртъв, но щерка му ще ви преметне всичките. Боричкате се за нея и хич не забелязвате, че ви се присмива и ще ви избяга като едното нищо. И другото, което искам да ви кажа е, че тя е моя собственост. Който я докосне, ще си има работа с мен. Да знаете само какво удоволствие ще изпита, ако се пролее норманска кръв. Значи трябва да внимавате и да се сдържате.

С какво самодоволство само я обяви за свое притежание! И какво стори тя? Подви си опашката като невъзпитано кученце, току-що направило беля. Полудяла ли беше? Нима вече не искаше да избяга?

Метна се пъргаво на гърба на един сив жребец и впи пети в слабините му. Трябваше да стигне до гората, и то колкото се може по-бързо. Тъкмо ускоряваше ход, когато две силни ръце се увиха около кръста й и я дръпнаха от коня. Аларик я спусна на земята и тя изписка тихо при допира на телата им. Загърна я в някакъв плащ, хвана я за косата, дръпна главата й назад и впи устни право в устата й.

Започна да се задушава, не можейки изобщо да се помръдне.

— Тя ми принадлежи, не забравяйте това — предупреди той смеещите се мъже. — Дукът лично ми я е подарил. И всички вие знаете, че умея да защищавам собствеността си, нали?

С тези думи той остави слисаните мъже и задърпа Фалън след себе си.

Фалън разбираше прекрасно, че само появата му я спаси от тези нечестивци. Той я сложи върху врания си кон и скочи зад нея.

— Не се опитвайте да бягате, Фалън. Конят ми Сатана няма да ви послуша. Той тръгва само, когато му подсвирна.

Върнаха се обратно в крепостта в центъра на Хейстингс и стражите отдадоха почтително чест. Той скочи от коня и я сне на земята. Веднага дотичаха няколко млади коняри и отведоха Сатана.

— Тук сте на сигурно място. Елате — каза той и я хвана не особено нежно за лакътя. — Последните два дни изобщо не съм спал. Омръзнало ми е да се боря с опърничавостта ви. Ако щете вярвайте, но аз просто съм заинтересован да се чувствате добре. Хайде, идвайте!

— Не мога — извика тя силно.

Аларик забеляза, че стражите ги наблюдават. Не искаше в никакъв случай след това да докладват на дука, че дъщерята на Харалд си е все така непокорна. А освен това търпението му вече се изчерпваше. Чувстваше се душевно и физически изтощен от срещата с Едит и вида на осакатеното тяло на Харалд.

— Фалън… не, не, няма нищо!

Нетърпеливо я преметна през рамо и се насочи направо към стаята си като пожелаваше ведро „добро утро“ на всички срещнати.

Едва-що пристигнали там, той я хвърли на леглото и дръпна плаща от гърба й. Фалън реши, че този път той ще си вземе насила това, което иска и едва успя да сподави писъка си.

— Не се опитвайте да излизате от тази стая — предупреди я той. — Никога не повтарям грешките си. Отсега нататък ще ви охраняват строго. Заклел съм се да пазя живота ви и възнамерявам да спазя клетвата си.

Сърцето на Фалън се разтуптя лудо. Кому ли се е заклел?

— Ще наредя да ви донесат храна и вода — рече той и тръгна към вратата.

— Аларик!

Той се закова на място и я погледна, държейки се едва на краката си от умора. Нещо го глождеше вътрешно. Какво ли?

— Какво има? Не ме бавете, имам много работа.

— Чух как е загинал баща ми — започна тя и устните й затрепериха. — Стрела го е улучила в окото. И както е лежал така, полусляп и безпомощен, четирима нормански рицари са го насекли на парчета. Вярно ли е?

Аларик изобщо не направи опит да отрече казаното.

— Вие, Аларик, бяхте ли сред тези четирима? Кажете ми… умолявам ви!

— Никому не бих сторил такова нещо. Никога! — отвърна той благо. — А още по-малко пък на краля, който бе мой приятел.

Вратата се затвори зад гърба му и тя избухна в плач.

 

Научавайки мястото, където Уилям е наредил да погребат английския крал, Аларик се запита дали норманите наистина са по-цивилизовани от викингите, които всички смятаха за варвари. Харалд трябваше да бъде погребан на върха на една планина, извисяваща се над крайбрежието, където започна неговата гибел. Отец Дамиън получи разрешение да проведе церемонията.

Оловносиви облаци покриха небето, задуха пронизващ, студен вятър, гръмотевици раздираха навремени въздуха. Малкото рицари, които присъстваха на погребението, мръзнеха под доспехите си.

— Тук ще почива Харалд, кралят на саксите — извика Уилям. — Нека и в смъртта си охранява брега, който приживе защитаваше.

Отец Дамиън пристъпи напред и небето се освети от светкавици. Церемонията не протече по строго християнски ритуал. Свещеникът запя на някакъв древен език и тленните останки бяха предадени на вечен покой… пред бога на християните, пред Вотан, бога на викингите и пред още по-старите друидски богове. Аларик наблюдаваше Уилям и се запита какъв ли смисъл придава дукът на това тъй необикновено сбогуване.

Уилям и рицарите се отдалечиха, а Аларик се прекръсти още веднъж. Откри с изненада, че свещеникът го наблюдава внимателно.

— Какво има, Дамиън? И вие ли мислите, както толкова други хора, че на нас, норманите, ще ни пораснат рога и опашки?

Дамиън само поклати глава и се вторачи в сивото небе.

— Не. Още преди време Едуард ни предупреди, че пламъци ще погълнат страната.

— Говорите за предсказанието му на смъртния одър?

— Да.

— Значи не сте изненадан от нашата победа, така ли?

— Победа ли, графе? Ах да, победа — усмихна се Дамиън.

— Нима се съмнявате, че Уилям ще завладее Англия?

Дамиън се засмя и в този миг Аларик забеляза, че всъщност свещеникът не е много по-възрастен от него.

— Вашето съмнение е по-голямо от моето, милорд. Само глупаците си мислят, че Англия може да се завладее с една-единствена битка. Та вие все още подготвяте похода си към Лондон. Уилям е в самото начало на пътя си.

— Уилям ще успее.

— Уилям наистина ще стане крал — потвърди свещеникът убедено. — Докато един ден дървото, разцепено от светкавица, не се раззелени отново и не зарасне.

— Какво? Какво искате да кажете с тези слова?

— Едва тогава страната ще отдъхне и ще се изцери. Мога да ви кажа, милорд, че срастването вече е започнало. Чуйте обаче предупреждението ми, сър. Пламъци ще погълнат страната ни, ще загиват мъже, жени ще жалеят. И въпреки всичко накрая точно този остров и този народ ще бъдат завоевателите. Те ще надделеят.

При тези думи отец Дамиън се поклони ниско.

— Винаги на вашите заповеди, милорд — промълви той.

Аларик го изпрати с поглед и преглътна тежко, за да премахне странния метален вкус от устата си. Наистина, до гуша му бе дошло от кръвопролития, грабежи… войни.

Настъпи ясна звездна нощ. По време на вечерята той, Уилям, Одо и Робер заобсъждаха следващата стъпка, която трябва да предприемат. Както бе известно на всички, Уилям очакваше властта в Лондон да обяви поражението си, а Съветът на великите да му предаде официално трона.

Аларик се оттегли в полунощ. Бе твърде изтощен, но не изпитваше особено голямо желание да се връща в квартирата си. Там го очакваше опърничавата щерка на Харалд, която със сигурност щеше да отрови почивката, от която той се нуждаеше толкова много.

Въпреки всичко обаче реши да се прибере. Огънят пращеше в камината, а Фалън лежеше в леглото. При влизането му обаче скочи на крака. Той си наложи да не й обръща внимание. Съблече мантията си и я закачи, а след това сне и пояса с оръжията. Без да отрони дума той духна свещта и също легна на леглото. Долавяше аромата на тялото и туптенето на сърцето й. Реши да не заспива веднага, тъй като бе убеден, че тя ще се опита да се измъкне.

Зачака търпеливо. И наистина, предположението му се оказа вярно.

Тя протегна ръка към меча му, но както си беше гол, той скочи бързо и се хвърли върху нея. Тялото му я притисна с такава сила към пода, че тя не можа изобщо да помръдне.

— Искате да ме напуснете ли, скъпа?

Фалън изруга като продавачка на пазара и се опита да се освободи. Но при това й начинание роклята се свлече и членът му докосна нейния скут. Аларик стисна зъби и се изправи.

— Сваляйте роклята — заповяда той строго.

— Не! — изкрещя тя в ответ. — Аларик…

Той обаче раздра безмилостно роклята и запокити парчетата плат в огъня. Тя падна на колене, опитвайки се отчаяно да прикрие голотата си с ръце.

— Съжалявам, принцесо, но не ще допусна да бягате.

Почти нежно той я изправи за една от черните й къдрици.

— Така, а сега марш в леглото! Към стената.

— Не — изхълца тя, а очите й се вторачиха умолително в него.

Той се усмихна, вдигна я високо и я търкулна в леглото. Извади от някаква ракла мек, извезан колан и след кратка схватка завърза здраво ръцете й.

Видът й бе тъй пленителен, че просто не можеше да отлепи погледа си от нея. Дългата черна коса се разстилаше по раменете й, а на нейното нежно, крехко лице искряха очи с цвят на северни морета. Гърдите, бели като лилиев цвят, привличаха гладния като зрели плодове, женствените, заоблени бедра подчертаваха тънкия кръст, а между безкрайно дългите, красиви крака тъмнееше триъгълник от коприна, зад който се криеше входът към рая. Бе уморен наистина, но почувства как в хълбоците му запламтява огън и се запита дали някога ще престане да я желае.

Привърза ръцете й за една от подпорите на леглото, а пръстите му сякаш случайно се плъзнаха по зърната на гърдите й, които се изправиха нагоре като пъпки на роза.

— Мръсно, проклето копеле — просъска тя злобно.

— Да, скъпа моя, завързах ви, за да ви поизтезавам, да си поиграя с вас. Защото, както знаете, аз съм един жесток норманин. Само днес, да знаете, колко саксонски девици съм озлочестил! Просто не мога да стоя на краката си от умора. Слабичък съм да се боря с вас, та затова реших да ви завържа.

Премести се до нея и ръката му премина бързо по корема й.

— Болка ли ви причинявам, принцесо? Треперите като заек.

— Мразя ви, затова треперя.

При тези думи Аларик се запита дали тя наистина е убедена, че е способен на жестокост.

— И не си мислете, че отново ще се подчиня на волята ви.

— Подценявате ме, Фалън — изсмя се той. — Знаете, че мога бързо да ви укротя. Само че, както казах, съм извънредно уморен и този път няма да ви изнасилвам. Спете спокойно, принцесо.

Обърна се с гръб към нея и се загледа в огъня. Заспа едва след като дишането й стана равномерно.

Присъни му се, че лежат двамата с Фалън в леглото — голи и завързани един за друг. До тях пък стои отец Дамиън, протегнал тържествено и двете си ръце към небето в благослов.

— Когато зеленото дърво се срасне в едно, страната ще е изцелена — мълвеше свещеникът. — Тази страна ще победи и един ден отново ще стане Англия, защото плодът ще е английски.

Аларик се събуди и се изправи изплашен в леглото. Огънят бе изгаснал, а до него Фалън спеше дълбоко. Ядосан, той покри прелъстителното й тяло и се опита да заспи отново. Но не му се удаде, защото внезапно го осени прозрение.

Не, не само неговото желание бе единствената сила, която ги свързваше. Страстта бе взаимна и всеки опит да се разкъса тази връзка щеше да е безуспешен.