Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Огън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Princess of Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 95 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Шанън Дрейк. Дъщерята на огъня

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

Двадесет и втора глава

В Кентърбъри Аларик се присъедини към Уилям и войските му. Оттук направо за Лондон водеше най-важният древен римски път. Но Уилям, Одо, Робер и Аларик, както и някои от бароните решиха да минат по поклонническия път, който заобикаляше града.

От ден на ден войската на Уилям се топеше. Една трета от нея остана в Доувър, тъй като на Уилям бе необходима база за бързо оттегляне на континента в случай на поражение. А хора бяха необходими също и за охрана на новопостроените укрепления.

Аларик бе погълнат от ежедневните си задължения и не му оставаше време да мисли за Фалън. В селата и градовете, през които минаваха, трябваше да се осигури подслон и храна за войниците. Аларик успяваше някак да сдържа своите хора да не плячкосват, но над останалата част от армията нямаше власт.

От Лондон се завърна съгледвач с интересни вести. Раненият при Хейстингс Едгар бе успял да се добере до Лондон и в момента бе нещо като главнокомандващ. Оказа се, че най-силното и действено оръжие на Уилям бе папската хоругва. Сред народа се мълвеше, че предсказанието на Едуард се е сбъднало, защото страната бе опустошена от огън. А и бог бе допуснал крал Харалд да загине на бойното поле. Постепенно хората се замисляха дали все пак да не преклонят глава пред Уилям. Дори и духовенството започна да отстъпва от първоначалните си позиции. Но макар и да се говореха какви ли не неща, на практика не се променяше нищо. Затова армията на дука продължи похода си.

Аларик бе изпратен с петстотин души да завземе Къмбъруел. Населението се защищаваше отчаяно и той се принуди да опожари много къщи. В Саутуърк, откъдето вече се съзираше и лондонския мост; бяха посрещнати от храбрите лондончани. В крайна сметка обаче последните се принудиха да се оттеглят отвъд моста. Саутуърк също бе сравнен със земята, след което частта на Аларик продължи към Нътфийлд, където вече ги очакваше Уилям.

Дукът доволно посочи с пръст една точка на картата: Уинчестър, главния град на Есекс, в миналото център на кралството, а в момента резиденция на Едит, сестра на Харалд и съпруга на Едуард.

— Вдовицата на Едуард се предаде — усмихна се Уилям. — Тя обяви, че е съгласна да стана крал на Англия. Следователно ще завземем този град без трудности… с новите войски, току-що пристигнали от Нормандия.

Уилям очевидно се радваше, че вдовицата на Харалд го одобрява. Духовенството, с голямо влияние сред властващите, също започна да нервничи. Моркър и Едуин се готвеха да напуснат Лондон и да се установят на север — разчитаха, че Уилям ще пощади графствата им.

Когато Аларик се озова в Уинчестър, стана свидетел как Едит страстно и убедително се обърна към множеството, събрало се пред нейния дворец. В резултат на усилията й градът бе превзет със сравнително малко насилия.

В същия ден Аларик вечеря заедно с вдовицата на крал Едуард. В светлината на трепкащите свещи тя изглеждаше все още като младо, хубаво момиче. Аларик бе любопитен да узнае защо се е решила да подкрепи дука на Нормандия.

— Харалд би могъл да удържи Англия — започна тя и се загледа втренчено в пламъците. — Мисля, че и Гърт и Леофуайн щяха да се справят. Но те всички са мъртви. А децата им все още са твърде малки и не ще могат да управляват. Заповедите им няма да се изпълняват. Харалд Хардрада е мъртъв, Тостиг също, а Едгар Ателинг още не е станал зрял мъж. Просто няма кой да победи Уилям. Ако продължаваме да се съпротивляваме, страната ни ще се превърне на пустиня, защото него не може да го спре нищо. Твърде е силен за нас. Но аз вярвам в съдбата. Никога не ще забравя часа, в който Едуард сложи съдбините на кралството в ръцете на Харалд. Но предсказанието му се сбъдна и мисля, че сме длъжни да се преклоним пред волята на съдбата.

— Не всеки ще се преклони — продължи Аларик.

— Имате предвид племенничката ми Фалън, нали? — засмя се Едит.

— Да, нея.

— Пазете се от това момиче, графе.

— Защо? Нямате ли й доверие?

Тя го погледна изненадана, поклати глава и се усмихна.

— О, не, не! Ако трябва да бъда искрена, аз й се възхищавам. Тя е темпераментна и страстна, притежава гордостта на брат ми и своенравието на баща ми. Тя се възхищаваше от Харалд и го обичаше повече от всичко на света. Народът я почита, защото е красива и вярна като принцеса от приказките.

— И още нещо, преди да се оттегля — обади се Аларик. — Уилям ще ви оказва дължимите почести като вдовица на Едуард. Можете да сте напълно сигурна.

Едит се оказа много внимателна и грижлива домакиня — леглото му бе със сменени чаршафи, очакваха го кана с вино и гореща баня.

Разсъблече се бързо, седна в коритото и се отпусна. Дни наред не бе слизал от седлото. Дали решението му да изпрати Фалън при майка й бе правилно? Може би в този момент и тя лежеше в своето легло в Босъм? Дали кроеше някой заговор? В един момент прозря, че тя му липсва. Може би ако дойде в Уинчестър, леля й Едит ще успее да й повлияе благотворно… И освен това щяха да са заедно.

 

След вечеря Фалън стана от трапезата и целуна майка си за лека нощ. Усмихна се и на Роже и Роло, които всяка вечер се събираха на масата. Запасите за зимата се смаляваха от ден на ден, защото тук бяха разквартирувани двадесет от хората на Уилям, а те се тъпчеха с храна като диви зверове. Роже от своя страна пък командваше хората на Аларик и очевидно животът в имението му бе крайно скучен. Както впрочем и на неговите спътници. Присъствието им обаче носеше със себе си известни предимства за стопаните, тъй като нито за миг не се усети недостиг на вино, дивеч или месо. И в това нямаше нищо чудно, тъй като доставянето на тези лакомства бе и единственото задължение на пришълците.

Тази вечер Фалън имаше специални основания да се прибере по-бързо в стаята си. Тя затвори вратата зад себе си и се ослуша.

— Лека нощ, Роло — извика тя, когато чу стъпки в коридора.

— Аз съм, милейди. Роже. Лека нощ.

— Лека нощ, Роже.

С искрящи от възбуда очи тя се отправи в съседната стаичка, която се използваше за преобличане, приклекна и отмести част от дървената ламперия. Зад нея имаше врата и таен тунел, от който предпазливо се измъкнаха двама саксонци. Носеха съвсем обикновени селски дрехи. Фалън сложи бързо пръст на устните си и посочи с глава към вратата. После прегърна и двамата е щастлива усмивка и ги разцелува.

— Не можете да си представите колко се радвам, че ви виждам отново — прошепна Фалън.

Най-малкият й брат Там живееше в Лондон, за да държи семейството в течение на новините от града. Галън и Елфин се бяха скрили обаче в Босъм и норманите не знаеха за присъствието им.

— Тръгваме още тази вечер — рече Галън.

— Трябва да призная, че се страхувам за вас — обърна се Фалън към тях със сълзи в очите. — Нека дойда и аз.

— Не, Фалън. Ти ще представляваш заплаха за нас. Никой няма да обърне внимание на двама странстващи селяни. Твоето присъствие обаче веднага ще привлече вниманието на постовете.

— Прав си — призна тя.

— Помощта ти ще ни е нужна едва по-късно — подчерта Елфин.

Тя ги погледна с нещастен израз на лицето, тъй като добре знаеше какво ще искат от нея. Междувременно се изясни, че Едгар Ателинг няма да бъде коронясан, тъй като бе все още твърде млад.

Съществуваше обаче един мъж, който бе не само силен, но щеше да влезе в битка с Уилям, и то най-охотно. Галън и Елфин бяха влезли отдавна във връзка с него и той се закле да приеме риска… заради дъщерята на Харалд.

— Фалън, спомни си за татко — помоли я настойчиво Елфин. — Трябва да ни помогнеш да привлечем Ерик Улфсон за съюзник.

— Не знам — отвърна тя. Побиха я тръпки. — Той е ненормален дивак, който обича кръвта. Има ли някаква разлика дали родината ни ще бъде опустошена от нормани или от викинги?

— Разликата е очевидна, Фалън. Ерик може да бъде контролиран. Вярно е, че обича битките, но поне ще ни остави Англия. А това означава… саксонски монарх за саксонската страна.

— Научих в Лондон, че Аларик те иска при себе си. Очевидно пратеникът му още не е пристигнал, иначе щеше да знаеш.

Фалън наведе глава и заразглежда ръцете си, защото се опасяваше, че в очите й са изписани истинските й чувства. Замълча и започна нервно да си подръпва роклята.

— Аларик иска да те изпрати при Едит, вдовицата на Едуард.

Погледна изненадано братята си.

— Сигурен съм — рече Галън, — че ще се открие възможност да се измъкнеш за малко. Ще се срещнеш с доверен човек на Ерик. Ще го увериш, че разчиташ на подкрепата му.

Фалън поклати глава в несъгласие. Ерик бе най-жестокият човек, когото познаваше и просто не можеше да го понася.

— Татко е мъртъв. Короната принадлежи на Едгар Ателинг.

— Точно така. Само че, не е достатъчно силен, за да си я вземе. Ти обаче можеш да накараш Ерик да ни помогне. Уилям не може да се бие вечно. Войските му се топят. А Ерик пък няма никакви скрупули по отношение на папската хоругва. Защото може някои и да го смятат за християнин, но ние много добре си знаем, че почита Вотан и язди в името на Тор. Цялото му същество ликува, когато може да убива и руши.

— И вие искате да доведа тук точно този човек? Та това означава да заменим едното чудовище с друго.

— Нима си забравила баща ни? — попита Галън гневно. — Аз не! Бях там, когато го насякоха. Нима си станала такава предателка?

Ръката на Фалън излетя и пръстите й се отпечатаха на бузата му. Отчаяно се опита да сподави напиращите сълзи. Доповръща й се.

— Прости ми, Фалън. Наистина съжалявам.

Тя замълча, запита се дали всъщност упрекът му не е справедлив. Разбира се, тя също искаше Уилям да бъде победен и норманите най-сетне да напуснат страната. Но заедно с това искаше Аларик да остане жив. Вярно, че му обяви война, но в душата си копнееше за мир.

— Фалън? — попита Галън благо.

— Сигурно съществува и друга възможност — започна тя отново.

— Не, Фалън, няма друга възможност, ако искаме да спечелим. Само Ерик Улфсон може да ни помогне. И ти си единствената, която е в състояние да го убеди да се бие за нас. Когато настъпи моментът за бягството ти, ще ти изпратя вест. Разбра ли ме?

Фалън кимна примирено.

— Вече трябва да тръгваме — обади се Елфин.

Галън целуна сестра си по челото.

— Пази се, Фалън! Обичам те!

Тя проследи братята си с поглед докато изчезнаха в тунела, който още в детството им бе средище на многобройни лудории. Върна дървената ламперия на мястото й, отправи се към стаята си, седна пред камината и се загледа тъжно в пламъците.

 

Когато на следващата сутрин влезе в залата, Роже и Роло тъкмо разговаряха и се смееха с русокос оръженосец.

— Милейди! — обърна се Роже към нея и се поклони. — Получихме заповед да ви придружим до Лондон.

— Кога потегляме? — попита тя с поглед, отправен към куриера.

— Когато се приготвите.

— Добре. Но ще ми позволите да се сбогувам с мама, преди да тръгнем към двореца на леля ми, нали?

Роже се сепна. Нещо в думите й му се стори странно. Нима бе споменал пред нея целта на пътуването? Доколкото си спомняше, той каза единствено, че ще яздят до Лондон.

— Извинете, сър, мога ли да дойда с вас? — обади се Ричард с умолителен глас. — Графът ми обеща.

— Не е забравил обещанието си — засмя се Роже. — Разбира се, че ще дойдеш. Можеш вече да натовариш конете. А от утре започваш да се учиш за оръженосец.

Ричард подскочи във въздуха от радост. Роже обаче отново се загледа смръщен във Фалън, която тъкмо се изкачваше по стълбите.

Дали бе разочарована, че трябва да напусне майка си? Все още ли омразата й към норманите бе тъй силна? Или в края на краищата бе започнала да се примирява с неизбежното? Роже поне се надяваше да е така — и за нея, и за Аларик щеше да е по-добре. Понякога дори подозираше господаря си, че е влюбен в тази красавица. Може би само не бе осъзнал този факт?

Нещо все още смущаваше мислите му, но той отхвърли от себе си странното усещане и се отдаде на приятната мисъл за пътуването до Лондон. Една коронация е вълнуващо събитие, а в случая цяла Англия щеше да се преклони пред завоевателя.

Фалън седеше на леглото, в което бе родена и с насълзени очи си мислеше колко е хубаво да си си у дома и да си припомняш детството. Майка й също бе потънала в размисли по отминали времена. Фалън разбираше вече по-добре искрената й любов към Харалд; та нали вече бе станала жена и знаеше какво е да изпитваш влечение към мъж. Най-страшното бе обаче, че независимо от чувствата си спрямо Аларик, трябваше да се изправи срещу него. Обеща това на Галън.

— Моля те, Фалън… откажи се от борбата — започна Едит.

— Какво искаш да кажеш, мамо? Какво мога да сторя аз сама?

— Ти сама не знаеш какво сила се крие в теб — усмихна се Едит. — Но те умолявам… откажи се. Баща ти е мъртъв, братята му също. Най-добрите и най-храбрите бойци на саксите. Знам, че братята ти възнамеряват да раздухат въстание срещу Уилям. Те са почти зрели мъже и не мога да ги спра. Може да загубя и тях. Фалън, преклони се пред съдбата.

— Но те убиха татко — прошепна Фалън.

Едит се изправи и се заразхожда неспокойно из стаята.

— В онзи страшен ден Харалд поиска да влезе в битката! Ти казваш, че те са убили баща ти. Те ли? Кои те? Аларик не би го убил. Ще ти кажа нещо, което не е възможно да знаеш. Харалд щеше да те даде за жена на Аларик дори против волята ти. Стига, разбира се, той да те бе поискал.

— О, не — възкликна Фалън уплашено. — Татко никога не би направил това. Бяха ме обещали на Делън. Та ние бяхме сгодени…

Едит само поклати глава.

— Не, Фалън, вие нямаше да се ожените.

— Но нали татко харесваше Делън?

— Така е, но ти не беше за него. Той е твърде слаб, за да се справи с жена като теб.

— Сега той чезне в някоя норманска тъмница! — проплака Фалън.

— Е, не съм съвсем сигурна, че е така… но както и да е…

— Мамо!

— Загубила съм толкова много в своя живот, че сигурно съм станала егоистка. Боя се, че вече ме интересува единствено добруването на моето семейство. Та затова… Аларик е порядъчен мъж, баща ти се възхищаваше от него. Опитай се да го обикнеш.

— Да, но той изобщо не ме обича.

— Не съм аз човекът, който може да каже какво чувства той към теб, но знам едно нещо — той прави за теб всичко.

— Мамо! — възкликна Фалън. — Значи на вас се е заклел в Хейстингс, че ще се погрижи да не ме сполети зло!

— Той даде това обещание, защото бе приятел на баща ти. Преклони се пред волята му, Фалън… Знаеш ли, не съм сляпа. Нали виждам как се изчервяваш при всяко споменаване на името му. Знам също, че с него си опознала вече магията на страстта. Ще бъда истински щастлива, ако си под неговата закрила.

Фалън сведе разтреперана глава. Майка й настояваше да се примири и да бъде послушна любовница на Аларик. Брат й я наруга, нарече я предателка и въпреки всичко поиска тя да продължи да споделя ложето с норманина… защото така щяла да помогне за сломяването му.

Сърцето й се сви при мисълта, че е на път да се влюби истински. Може би винаги е била влюбена в него и го е предизвиквала именно по тази причина.

Никога не можеше да му признае любовта си — забраняваше го гордостта й. Не биваше да забравя и омразата — защото той бе неин враг. Нещо повече, чувството й за чест я задължаваше дори да го предаде.