Хедър Греъм
Дъщерята на огъня (18)

Седемнадесета глава

Роже се присъедини към него и двамата седнаха на голямата маса. След малко се появи Хамлин и напълни чашите.

— Кога пристигна гостенката?

— Коя… гостенка? — заекна Хамлин. — А, принцесата ли имате предвид?

Аларик се усмихна развеселен, тъй като англичаните наистина я смятаха за принцеса, нещо, което строго погледнато не бе вярно.

— Да, принцесата — потвърди той.

— Дойде миналата седмица — продължи Хамлин нервно.

Ричард влезе, за да почисти седлото до топлата камина.

— И беше кротка като агънце, нали? — попита Аларик и изгледа косо Ричард, чиито уши буквално пламнаха.

— Кротка като агънце ли? — повтори Хамлин с недоумение.

Най-малката дъщеря, която тъкмо започваше да поднася яденето на пристигащите един по един нормани, ококори очи.

— Отбраняваше се като дива котка — извика тя. — Драскаше, хапеше, риташе. Мъжете доста се поозориха с нея.

— Аха, разбирам! — рече Аларик, без да отмества поглед от Ричард. — И… погрижиха ли се за нея?

— Простете ни, милорд, но… никой от нас не посмя да я доближи — измърмори Хамлин с наведена глава.

— Та тя е дъщерята на краля — намеси се и дъщеря му Джейн.

— Толкова съм благодарен на съдбата, че сме под ваша закрила и ние тук всички сме ви предани, защото ни спасихте от най-лошото, но… — заобяснява Хамлин.

В този миг Ричард остави седлото на пода, изправи се и погледна Аларик право в очите.

— Всички ние тук, в Хейзълфорд, се предадохме без бой. Тя обаче е смела и безстрашна, разбирате ли? Точно това прави нещата особено трудни.

— Неблагодарник! — извика Роже възмутен и скочи от мястото си.

— Не се горещи, Роже. Ричард най-открито изразява това, което той чувства, а другите мислят. По-добре е да съм осведомен, нали? И така, Ричард, кажи ми сега как се чувства благородната лейди?

— Откакто е дошла, тя почти не говори с мен — призна момчето. — Носех й храна, но не я е докосвала. Също не пие почти никак.

— Значи, ще е най-добре да се заема аз с нея.

Аларик се изправи от мястото си, изпи пивото на един дъх и тресна чашата на масата.

— Роже, ще се погрижите ли за стражите?

— Разбира се.

На стълбите Ричард го настигна. Устните му потръпваха нервно.

— Милорд?

— Какво има, Ричард?

— Простете, но… моля ви, не й причинявайте болка.

— Ричард от Елвалд, кое те кара да мислиш, че съм чудовище?

— Не, милорд, съвсем не исках да…

— Като е така, гледай си там своята работа… а на мен остави аз да си гледам моята, ясно ли е?

Ричард закима начесто при тези думи.

— Фалън ти харесва, нали?

— Аз…

— А сега чуй какво ще ти кажа. Тази вечер ще ти давам най-различни разпореждания. Дори да ти се сторят странни, ще отговаряш кристално ясно с „Да, сър“! Ще изпълняваш обаче само тези заповеди, които се отнасят до яденето, пиенето или водата за къпане… разбра ли какво ти казвам?

— Да, милорд.

Вратата към стаята на Аларик бе залостена с дебело парче дърво. Когато го отмести, чу по стълбищата да отеква ехо. Фалън седеше до прозореца, вперила поглед навън. Изглеждаше съвсем крехка и при влизането му сякаш започна да диша учестено. Той затвори вратата зад себе си, сне меча, издърпа туниката през глава и свали доспехите. После седна пред камината и се загледа в пламъците.

— Е, госпожице, надявам се, че сте се чувствали добре през време на отсъствието ми?

— Как да се чувствам добре, когато съм задържана тук против волята си, графе?

— Бъдете доволна, че сте тук. Вероятно това е единственото мирно място в цяла Англия. Там, където искате да отидете, съвсем скоро ще се лее кръв, уверявам ви.

Той я изгледа остро и продължително.

— Човек не бива да ви подценява — нито дукът, нито пък аз ще направим отново тази грешка. Вие сте значително по-опасна от братята си и сте в състояние да разбунтувате саксите срещу нас. Знам какво говоря и тъкмо по тази причина не ви пускаме на свобода. Така че не се оплаквайте, а по-добре ми кажете… чувствате ли се добре тук? Нещо да ви липсва в този тъй гостоприемен дом?

Той се усмихна, стана от мястото си и бързо направи няколко крачки към нея.

— Какво искате от мен? — извика тя и също се изправи, но със свити юмруци.

— Но вие все още не сте ме поздравили, скъпа! — подкачи я той.

— Тук сте прав — отвърна тя хапливо и замръзна в разкривен реверанс. — Бъдете добре дошъл в заграбения от вас чифлик, графе. Доволен ли сте от излета? Надявам се, че докато сте плячкосвали и насилвали не ви е споходило зло!

Нейният сарказъм го вбеси истински, защото нито за миг не успя да забрави варварския начин, по който се бяха отнесли към града Ромни. Въпреки това обаче той се поклони церемониално.

— Загрижеността ви, госпожице, неимоверно стопля моята душа. Но за мое и ваше щастие, докато изпълнявах горе назованите от вас обязаности, така и не ме споходи зло.

Тя се втренчи смутена в него и той се възползва от моментното й объркване, за да я притисне към себе си.

— Ако трябва да бъда откровен, надявах се да ме посрещнете малко по-любезно.

— Защо се върнахте, за бога? За да ме измъчвате ли? Защо изобщо си правите този труд, след като на ваше разположение е цялата страна?

— Защо да ходя толкова далеч, когато и тук си имаме предостатъчно църкви и параклиси за рушене, и млади селянки за озлочестяване?

— Е, тогава се отдайте на тези тъй благородни занимания и ме оставете най-сетне на мира.

— Варварите, нищо че са варвари, и те са хора. Те също искат да си имат уютен дом, където да намерят заслужен мир и покой.

— Мир и покой ли? Вие искате от мен мир и покой? От мен?

— Да, скъпа госпожице, точно това искам!

Пусна я, усмихна й се почти благо и се облегна на камината.

— Като всеки мъж, и аз си мечтая за предимствата на домашния уют. Например за гореща баня, добро ядене, чаша силно пиво, меко легло и… за жена, която истински да се зарадва, щом ме види и да ми шепне нежни и мили слова.

Очите й с цвят на сапфир се разшириха недоверчиво; в този миг дъхът му направо спря от красотата й. Едва се сдържа да не я целуне начаса.

— Нежни и мили слова ли? Значи ви се ще да ви посрещам с нежни слова, така ли? Да не сте полудял?

— Не забравяйте, че сте моя робиня, Фалън.

— Да, аз съм ваша пленничка, така е. Но нито ще ви приготвям гореща вода, нито пък ще стоплям леглото ви.

— Да ми стопляте леглото… Не си спомням да съм ви молел за такова нещо, но идеята е добра. Това покана ли беше?

Фалън изруга и се загледа през прозореца.

— Значи, не е било покана… ако се съди по държането ви. Но да сме наясно, нуждая се поне от известно спокойствие.

— Ами тогава спете там, където сте грабили — заяде се тя.

— Хм, а аз на вас нищо ли не съм ви ограбил, Фалън?

Под ироничния му поглед кръвта нахлу в лицето й. Какъв глупак съм само, помисли си Аларик. Да я доведа тук в Хейзълфорд, вместо да я изпратя в Нормандия и да се спася веднаж завинаги от тази жена. Не я обичаше. Беше много голяма грешка да стои близо до нея. Защото кръвта му завираше както с никоя друга преди нея.

— Ние загубихме битката при Хейстингс и мен ме плениха. Вие решавате дали да ме задържите или не. Но трябва да не сте с всичкия си, ако мислите, че ще седна да ви прислужвам. Взимайте, каквото поискате, но доброволно няма да ви дам нищо.

— Това звучи вече по-добре. И пак ми прилича на покана.

— Вървете в преизподнята. Нямаше да е зле, ако някой саксонски меч ви беше светил маслото!

Този път говореше съвсем сериозно. Затова Аларик замълча и се почеса замислено по брадичката, без да отмества поглед от нея. Очевидно тя се страхуваше, макар че се опитваше да не се издава. Бе свила крехките си ръце в юмруци и езикът й нервно се стрелкаше по червените, чувствени устни.

— Все пак си мисля, че ще ме обслужвате — продума той накрая.

— Няма!

— А ако ви нашибам с камшик?

При тези думи тя замръзна като статуя и той пристъпи към нея.

— Вие ме наричате варварин, но вътре в себе си сте убедена, че няма да наредя да ви нашибат с камшик, нали?

— Защо да съм убедена? Когато се втурнахте в палатката на Фалстаф, замалко щяхте да ми прережете гръкляна.

— Твърде рядко губя нервите си — увери я той. — Може да съм крадец, нашественик и изобщо каквото ви хрумне, но ненавиждам излишното насилие. Опитът обаче ме е научил, че понякога е по-добре да проявиш жестокост, за да бъдат след това вежливи и дружелюбни с теб… въпреки че… вие сте дъщерята на Харалд и притежавате гордостта и упоритостта му. За нещастие обаче ви липсва умът му.

— Проклет…

— Внимавайте! — предупреди я той.

— Сигурна съм, че един ден ще понесете наказанието си. Англичаните никога няма да приемат Уилям. А на вас обещавам, че когато заскимтите за милост пред вдигнатия над главата ви саксонски меч, ще настоявам да ви отсекат главата.

— Изглежда, че тази мисъл ви доставя голямо удоволствие — разсмя се Аларик. — Но сега не е време да обсъждаме болните фантазии на твърдоглава саксонка като вас. Нека се обърнем с лице към фактите. Защото, независимо дали ви се нрави или не, истината е, че вече сте тук и ми принадлежите. Не ме предизвиквайте, Фалън. Винаги съм твърдял, че един хубав бой ще има целебно действие върху вас. Още като дете е трябвало да ви възпитават по-строго. Необходим ви е някой много силен мъж, който да ви научи днес на това, което сте пропуснала някога. Лично аз не държа да ви се случи нещо лошо. И то не, защото съм подвластен на очарованието ви, а… защото не понасям да ми се поврежда собствеността. Само че дори и моето търпение си има граници. Вие отказвате да удовлетворите скромните ми молби, следователно нещо трябва да се промени.

Без да й обръща повече внимание, той се върна до камината и се втренчи в пламъците. Измина сякаш цяла вечност, преди да се обърне отново към нея.

— Не искам от вас бог знае какво. Желанията ми са съвсем простички: вкусно ядене в общата ни стая и пълна чаша с ейл, за да утолявам жаждата си. Това са изискванията ми.

— Вие сте полудял! — прошепна Фалън.

Аларик въздъхна, отиде до врата и я разтвори широко.

— Ричард!

Момчето пристъпи бързо в стаята и се усмихна окуражително на Фалън. Но тя като че ли не забеляза жеста му.

— Ричард, донеси ми силно пиво и нещо за ядене!

Младият саксонец само кимна и изчезна.

Аларик седна пред камината и вдигна крака на едно столче.

— Изобщо не си и помисляйте — обади се той внезапно, когато очите на Фалън зашариха неспокойно по вратата.

Ричард се върна с препълнен поднос и го постави до прозореца.

— Да ви налея ли, милорд?

— Не, благодаря. Това ще стори Фалън.

— Ще има дълго да чакате — изсъска тя.

— Ричард, иди да потърсиш Роже. Той е долу в залата или навън при стражите. Кажи му, че съм променил мнението си. Най-добре още тази вечер да подпалим мелницата. Можеш да му кажеш още, че му подарявам най-малката дъщеря на Хамлин. Знам, че й е хвърлил око. Чакай, чакай… сега се сещам, че и Уорън е луд по нея. Е, в такъв случай кажи на Роже да си я поделят с Уорън. Обаче да не прекаляват много-много, понеже ми трябва за домакинската работа.

При тези думи Ричард се вцепени, а очите му се изцъклиха.

— Какво чакаш? Действай!

— Аз… да, милорд, както заповядате…

— Почакай! — извика Фалън с изкривено лице. — Вие сте чудовище! — изкрещя тя и закрачи вбесена към Аларик. — Искате да изгорите мелницата и да опозорите невинната девойка, само защото не ви поднасям проклетата бира, така ли?

Аларик я изгледа с подчертано равнодушие.

— Не е заради пивото, любов моя, а защото ми дойде до гуша от предизвикателствата ви. С вашето непокорство вие преляхте чашата на търпението ми. Ричард? Ти още ли си тук? Прави, каквото ти казвам! Хайде, бързо!

— Да, милорд.

— Стой! Почакай! — върна го отново Фалън. Тя взе чашата с бирата и я подаде на Аларик.

— На, ето!

— Не мисля, че това е обслужването, за което съм си мечтал.

Фалън тропна с крак и се обърна с гръб към него и сякаш започна да разговаря със самата себе си. После се обърна, наведе глава и прикляквайки му поднесе мълчаливо чашата.

— Благодаря ви, милейди. Това бе наистина всичко, които исках. А ти, Ричард, можеш да си вървиш.

Фалън задържа стойката на тялото си, дори и когато Ричард затвори вратата зад себе си. Аларик беше някаква загадка. Докато той отсъстваше, тя научи от стражите, че Ромни е сравнен със земята. Освен тази лоша вест обаче друго не узна. Нито нещо за английските войски, нито пък за братята й, за Едуин и Моркър, за Едгар Ателинг. Запита се също дали и Делън е още жив.

— Станете, Фалън — рече благо Аларик.

Тя вдигна глава и го погледна смаяна. Просто не бе в състояние да разбере как е възможно един тъй хубав и изискан рицар да е същевременно толкова жесток и студен.

Аларик стана, изправи я на крака и пъхна чашата в ръката й.

— Пийте!

Тя понечи да откаже, но бързо промени мнението си и безропотно изпи чашата. Благотворна топлина се разля из цялото й тяло.

— Така, а сега хапнете нещо.

— Не съм гладна.

Той обаче я бутна на един стол, взе резен печено месо и й го подаде. Тя не можа да устои на съблазнителната миризма, забрави ината си и най-накрая изяде няколко хапки.

Къде ли се намираха сега най-милите й люде… Делън, Галън, Елфин, Там? Къде ли бяха синовете и дъщерите на Гърт и Леофуайн? Пленници ли бяха като нея? Или бяха свободни и събираха войска за поход срещу Уилям?

С цялата си душа се надяваше, че Делън, момъкът с мека брада и дружелюбен поглед, е все още жив. Беше толкова смел и мил, макар и да му липсваше плам. Дали го обича все още? Искаше да бъде откровена спрямо самата себе си — не, не го обичаше.

Вглъбена в мислите си, тя не забеляза, че Аларик постави подноса пред вратата. Осъзна присъствието му, едва когато я погали леко по бузата. За неин ужас докосването му я възбуди и тя безмълвно се помоли да я остави на мира през нощта.

— Късно е, Фалън. Искам да си лягам.

По бузите й се появиха червени петна и тя поклати глава. Аларик отиде до леглото и започна най-спокойно да се съблича.

— Фалън!

— Не.

— Роклята ви е възхитителна. Би било жалко за нея. Съблека ли я аз, варварските ми пръсти може да я разкъсат — присмя й се той.

Стоеше пред нея чисто гол, силен, мускулест, благороден рицар от глава до пети… и я очакваше.

— Хайде Фалън! Или се нуждаете от помощ?

Започна да се съблича с треперещи пръсти. Той я заразглежда неприкрито и безсрамно, а ръцете му си играеха с извезания пояс, с който вече я завърза веднъж.

— Не — извика тя и страхът направо я задуши. — Аларик…

— Също и ризата — заповяда той тихо.

— Защо не ме оставите на мира? — измънка жално тя и издърпа ризата над главата си.

— Но моля ви, възнамерявам наистина да ви оставя на мира. Само че утре искам да се събудя жив. Това е всичко. Хайде, идвайте.

— Аз… аз не мога.

За миг той се намери до нея и я дръпна към себе си. После я побутна върху дюшека. Докато я привързваше на стойката, тя лежеше неподвижно и с притворени очи.

— Аларик?

— Какво има, скъпа моя?

— Ето, от цяла седмица съм вече тук и както виждате, не съм избягала още. Защо тогава ме връзвате?

— Мисля, че на Ричард няма да сторите нищо. Що се отнася до мен или стражите обаче, не съм съвсем сигурен дали няма да ви хрумне да ни прережете гърлата. Вече не ви подценявам.

Той се вмъкна в леглото и я зави, тъй като в стаята бе хладно. После се обърна с гръб към нея и изчака докато заспи. Едва тогава и той затвори очи.

 

Когато тя се събуди, Аларик седеше пред огъня и четеше книга, дъвчейки парче хляб. Облеклото му отговаряше на неговата жестока професия: върху доспехите си носеше туника, а краката му бяха обути в дебели вълнени панталони и ботуши до коленете.

Тя падна обратно върху възглавниците и се вторачи в тавана, без да отвърне на утринния му поздрав. Чувстваше се потисната, тъй като не можеше да предприеме нищо в помощ на сънародниците си. Не можеше да няма някакъв изход от този кошмар! Ех, само да се откриеше възможност да влезе във връзка с мъжете, които несъмнено се готвеха да се организират срещу нашественика!

— Казах „добро утро“, Фалън.

Той дръпна нетърпеливо завивката встрани.

— Вие сте едно норманско чудовище!

Той я вдигна високо и я притисна към гърдите си.

— Трябва да станете незабавно, ако не искате да се пъхна до вас в леглото. А може би вече ме очаквате, така ли?

— Съвсем не!

— Ах, Фалън, сигурен съм, че ще промените мнението си — разсмя се той.

— Никога!

— Обличайте си бързо дрехите за езда, милейди.

Фалън погледна нерешително в голямата ракла. Дрехи за езда? Защо ли? Какво ли възнамерява да й стори? Нима иска да я изпрати в Нормандия? При тази мисъл сърцето й се разтуптя буйно. В такъв случай всичко е загубено.

Тя се облече, а той посочи с пръст подноса до камината.

— Има мляко и хляб, малко сирене и дори сьомга.

— Не съм гладна.

— Въпреки това ще се храните.

Тя седна и успя да преглътне няколко хапки, без да обръща внимание какво яде.

— Защо още не сте излязъл? Да не би битките вече да са загубили чара си за вас?

— Изчаках ви, скъпа моя, защото днес ще ме придружите. Хайде, побързайте! Тръгваме!

Пресякоха заедно празната зала. Навън ги посрещна светъл, мирен есенен ден. Небето беше кристално ясно, на една поляна пасяха овце, а дърветата бяха обагрени от чудната палитра на есента. Единствено норманските стражи разваляха великолепния пейзаж — живо свидетелство, че страната е окупирана. Ричард ги очакваше с два оседлани коня. Аларик й помогна да възседне единия от тях, след което се метна на Сатана.

— И накъде сме тръгнали? — поиска да узнае тя.

— Към Ромни — отвърна той кратко.

— Към Ромни ли?

— Да, там.

В главата на Фалън се завъртя вихрушка. Дали няма да се открие възможност да избяга? Може би в града? Да, но навсякъде гъмжеше от нормани и щяха да я хванат веднага.

Аларик яздеше пред нея без почивка. Понякога срещаха бежанци с изписана на лицата безнадеждност, които теглеха след себе си жалки двуколки. Те наблюдаваха със смирено изражение гордия рицар върху врания боен кон.

Малко след това се появи група от две жени, няколко деца и трима мъже. Най-високият от тях изглеждаше силен и мускулест. Може би все пак бягството не бе съвсем невъзможно?

— Чета мислите ви, Фалън. Искате да поставите на карта живота на тези хора, така ли?

— Не сте ли прекалено самоуверен, щом стане дума за умението ви да си служите с меч? — попита тя язвително.

— С този меч се бия от дванадесетгодишен. Още тогава бях принуден да защищавам собствеността си. Смятам и в бъдеще да постъпвам по същия начин.

— Според мен, по-скоро го използвате, за да заграбвате с него неща, които не ви принадлежат.

По изключение този път той не обърна внимание на предизвикателните й думи, а само вдигна рамене.

Но дори да й бе отговорил, тя нямаше да го чуе, тъй като вече галопираше към бежанците. Скочи на земята и продължи пеша.

— Моля ви, добри хора, помогнете ми!

— Какво има? Какво ви заплашва? — попита една от жените. — Самите ние бягаме. Идваме от Ромни.

— Марла, не се спирай — заповяда грубо най-едрият от тримата мъже.

— Хет, да не сме някакви чудовища? Може би трябва да помогнем?

— Марла! Не виждаш ли, рицарят на коня е самият граф д’Анлу!

Беше учудващо, че човекът позна Аларик веднага. Щеше ли въпреки това да й помогне?

— Моля ви, пленничка съм… трябва да избягам.

— Хет! Трябва да помогнем на това дете, ако можем.

— Ако успея да стигна до гората, всичко ще е наред. Аз съм дъщерята на Харалд.

— Дъщерята на Харалд ли? — изрева мъжът и очите му заискриха гневно. Фалън бе смаяна от държането му.

— Бях там, бих се за баща ви! Той ни хвърли на сигурна смърт. Когато видя папската хоругва, се предаде. Щяхме да се бием още, но той просто ни предаде и продаде. На съвестта му тежат поколения англичани…

— Хет!

Фалън не бе в състояние да разбере реакцията на този мъж. Нима не всички обичаха баща й? Мъжът посегна към нея и само писъкът на жена му го възпря да не я изблъска брутално от пътя си.

— Оставете я, добри човече — намеси се Аларик, когото бе забравила напълно. — Тя е просто едно опърничаво същество, но нека това бъде моя грижа.

— Не исках да й сторя нищо лошо — изръмжа Хет.

— Хайде, качвайте се на коня, Фалън!

Все още замаяна от враждебното отношение на мъжа, тя се подчини. По страните й се търкулнаха сълзи, а сърцето й се сви от мъка. Не можеше да допусне, че има хора, които мразят баща й.

— Вие сте граф д’Анлу, нали?

— Да, аз съм.

— Семейството ми ви е задължено, милорд. Вие спасихте живота ни. Бретонците се канеха да ни избият, но после се отказаха. Разбрахме, че са изпълнили нареждането ви да не се убиват невинни граждани. Познах вашия герб.

— Говорите добре френски.

— Винаги съм искал да стана свещеник, но шарката отнесе брат ми и аз трябваше да поема занаята на баща си.

— Ковач сте, нали?

— Да, и то най-добрият от тази страна на Канала.

— Добре, щом като е така… — засмя се Аларик. — Недалеч от тук се намира селото Хейзълфорд. Един добър ковач ще ни свърши добра работа.

— Приемам предложението ви с благодарност.

След това се обърна към Фалън с виновно изражение на лицето.

— Милейди, простете ми. Разбирам, че скърбите за баща си. Крал Харалд бе порядъчен човек. Само че ни разочарова. Той загина като мъченик, вместо да се бие докрай като войн.

Ковачът и семейството му продължиха нататък, а по лицата им се четеше, че надеждата е заменила досегашната безутешна скръб. Аларик хвана здраво поводите на коня, върху който яздеше Фалън и двамата продължиха мълчаливо пътя си.

На хълма над долината той спря. Пред погледа на Фалън се откриха останките на Ромни. Къщите, красивите църкви и многобройни магазинчета бяха превърнати в димящи развалини. Полята около града бяха опустошени и безжизнени. В сърцето й се настани неизказана скръб. Това бе норманското проклятие, от което се боеше цял живот. Ето, пред нея бе причината, поради която открай време мразеше тези чужденци. В очите й бликнаха сълзи — нима скоро цяла Англия щеше да изглежда така. Плачеше за отечеството си, което загиваше сред огън и пепел, точно както предсказа Едуард Изповедник. Защо Аларик я е довел тук? Нима бе толкова коравосърдечен, нима искаше да стъпче чувствата й?

Аларик я наблюдаваше внимателно. Ето, сега тя най-сетне се сблъска с кошмарната действителност — такава, каквато е.

Тя се нахвърли като разярена фурия върху врания кон. Животното прибра уплашено уши и се изправи на задните си крака.

— Фалън!

Аларик скочи долу, погали коня по шията и блъсна Фалън на земята. Тя обаче се повдигна пъргаво, скочи върху него и безпомощно започна да блъска с юмруци по бронята.

— Защо? — завика тя с глас, задавен от сълзи. — Защо направихте така с мен? Защо ме доведохте на това място?

— Защото исках най-сетне да осъзнаете какво става тук. Ето, това са последствията от гнева на Уилям. Разберете най-сетне, че тази война трябва да свърши. Няма никакъв смисъл да продължавате да се борите, вместо да потърсите мир.

Пред нея сякаш се откри пътят към ада, който раззина паст, за да погълне и нея, и родината й. Отчаяна, тя не бе в състояние да отмести поглед от жалките развалини на тъй красивия някога град.

— Хората ще се завърнат и отново ще построят града. Мъжете отново ще започнат да обработват нивите, а жените ще шият и ще пекат хляб. И пак ще зазвънти смях.

— А на момичетата ще им се подуят коремите и ще раждат нормански копелета — продължи Фалън с горчива ирония.

— В утробите им ще покълне нов живот. А това е прекрасно.

— Вие, вие унищожихте цял един народ!

С посивяло лице тя се качи на коня си и без да разменят нито дума двамата поеха по обратния път към Хейзълфорд.