Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Огън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Princess of Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 95 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Шанън Дрейк. Дъщерята на огъня

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

Пролог

Хейстингс, октомври 1066 година

— Норманинът е мъртъв! Убиха дук Уилям!

В първия миг вестта прелетя като магически шепот над биещите се, но само за броени секунди откъслечните викове се сляха в ужасен вой, който заля окървавеното бойно поле. Настъпи неописуем хаос.

Аларик, най-верният сподвижник на дука, наблюдаваше с гняв как неговите рицари — нормани заотстъпваха, обзети от несигурност и паника, докато в същото това време саксите защищаваха краля и родината си с отчаяна храброст като жива стена от плът и кръв.

Независимо от успешната бойна стратегия на Уилям очакваната победа все още не идваше. Вярно, че неговите стрелци с лък нападнаха първи саксите, за да пробият редиците им, но кавалерията, чиято задача след това бе да стъпче противника и да остави мръсната работа на пешаците, влезе твърде рано в боя. В резултат на това недомислие тя бе обсипана от стрелите на своите и даде много жертви, докато загубите на саксите бяха ограничени.

— Глупаци такива! Уилям е жив! Гледайте, гледайте! Дукът е жив! Не виждате ли, снел е шлема си, за да го познаете. — Мощният заповеднически глас на Аларик гърмеше над бойното поле и заглуши звънтежа на бойните секири и мечовете.

И наистина, дук Уилям се изправи гологлав на коня си, за да докаже на всички неверници, че е жив.

Паниката започна да стихва и Аларик въздъхна с облекчение, независимо че ситуацията все още бе твърде неясна и опасна. Колко го отвращаваше само това жестоко кръвопролитие! И не от страх — готов бе както винаги да отдаде живота си за Уилям. Но в тази битка, в тази битка трябваше да се сблъска на живот и смърт с един мъж, когото ценеше и уважаваше.

Само няколко дни по-рано кралят на англо-саксите Харалд Годуин разгроми непокорния си брат Тостиг и норвежците при Стамфорд. Кой можеше да си помисли, че същият този вятър, развял победоносните знамена на саксите, само след няколко дни ще надуе платната на норманите, за да ги изведе на съсекския бряг?

В този момент Харалд бе в пълно неведение за плановете на норманите. Едва-що завърнал се от бой, той бе принуден отново да влезе в битка — този път срещу атакуващия го Уилям. Сега кралят бе някъде сред своите пешаци, въоръжен като тях с просто оръжие и се биеше срещу норманския нашественик, обладан от ужасното прозрение, че този път дори и бог му е обърнал гръб.

При мисълта какво чувства в този миг саксонецът по гърба на Аларик пролазиха тръпки. Защото в тази битка над норманските войски се развяваше папската хоругва — тяхното най-могъщо оръжие.

От мислите му го откъсна нечовешкият вой на някакъв саксонец, който се нахвърли върху него.

Аларик реагира като опитен войн. Той изтегли светкавично меча си и го заби в тялото на нападателя. Само след миг саксонецът се строполи насред собствената си кръв.

— Аларик! — долетя вик до слуха му.

Той изви рязко коня си, тъй като позна гласа на Уилям. Дукът, все още гологлав, се носеше към него в галоп.

— Не мога да повярвам на очите си. Проклетите сакси ни нападат. Бог ми е свидетел, по-смели са, отколкото очаквах.

Ответното нападение на саксите наистина бе смело, но се оказа груба грешка. Техните ранени, осакатени и мъртви тела затъваха в лепкавата тиня, стъпкани немилостиво от норманските коне, а крясъците им, изпълнени с болка, глъхнеха в тропота на копитата.

— Харалд е мъртъв! Кралят на саксите е убит!

Вестта се разнесе като полски пожар. Навсякъде я посрещаше възторженият рев на победителите. Всъщност никой не знаеше как точно е настъпила смъртта му, но според слуховете стрела бе пронизала окото му, а останалото свършили норманските мечове.

Защитната линия на саксите се пречупи като изсъхнала клонка. Харалд Годуин бе мъртъв! Кралят им го нямаше вече! Ужасната вест се оказа по-силна от стратегията на Уилям и реши битката.

Аларик не бе в състояние да почувства радост от тази победа. Смъртта на Харалд нарани дълбоко душата му. Възхищаваше му се като крал и мъж. В този миг той прозря бъдещето: случилото се през този ден бе само началото. Идваха жестоки времена. Ратниците на Уилям щяха да опустошат красивата страна на саксите.

Тези, които последваха дука в битката и на които той обеща богатство, щяха да го постигнат с цената на обезчестявания, убийства и други жестокости. Англия щеше да кърви както кървеше тялото на Харалд Годуин, защищавал я храбро до своята смърт.

Огледа с присвити вежди бойното поле, осеяно с трупове, когато внезапно към него в кариер се понесе Фалстаф Болонски.

— Графе! Някои саксонски свине са останали живи. Оттатък… в дълбоката клисура… там са се укрепили. Нашите започнаха да ги преследват, но не можаха да се задържат с конете на плъзгавия скат и се сгромолясаха надолу. Боя се… че саксите са избили повечето от тях.

При тези думи Аларик поклати заканително глава и заби пети в слабините на коня. Той не допусна същата грешка, а остави коня горе. После изтегли меча си и се спусна по стръмния склон.

Звънтежът на мечове и бойни секири изпълваше клисурата. Аларик се хвърли стремглаво в кървавата сеч. Саксите се биеха отчаяно, но нямаха никакви изгледи за успех. На някои от тях се удаде да се измъкнат, но останалите се предадоха, молейки за пощада.

Аларик тъкмо изтегляше окървавения си меч от тялото на повален противник, когато горе, на ръба на урвата изникна могъщата фигура на Фалстаф.

— Аларик, елате бързо — изрева той и замаха възбудено с ръце. — Тук става нещо невероятно. Побързайте, не бива да го изпускате. Никога досега не съм виждал саксонец да върти така меч. Заобиколили са го десет наши, но онзи не се предава. Точно обратното — бие се като жив дявол.

Въпреки тежките си доспехи, Аларик се покатери бързо по склона.

— Бог ми е свидетел, този мъж се бие като… като викинг! — възкликна Фалстаф с възхищение в гласа.

— Ще видим — промърмори Аларик, озовал се най-сетне горе.

Той се метна на седлото и се понесе към стария дъб, под чиято корона неустрашимият саксонец удържаше напора на десетина нормани, опрял гръб в ствола на могъщото дърво. По този начин той даваше възможност на мнозина от сънародниците си да се скрият в леса.

Аларик не можа да сдържи възхищението си от този войн. Такава храброст трябваше да се възнагради с двубой.

— Оставете го на мен!

Норманите се оттеглиха встрани, а Аларик се приближи с коня си до саксонеца, чието лице бе скрито зад кожена маска.

В този миг мечът на саксонеца проряза въздуха, но срещна по пътя си свистящото острие на Алариковия меч и отлетя встрани като сребърна птица. Самият той се олюля, загуби равновесие и се строполи в цял ръст на земята. Остана да лежи по гръб. Единствено бронята му се надигаше и спадаше в ритъма на учестеното дишане.

Аларик спря рязко коня си. Копитата на животното почти докосваха главата на падналия противник, но той дори не се и опита да бяга. Просто очакваше безмълвен последния удар, който щеше да го довърши.

Аларик се надвеси над неподвижния враг и опря върха на меча в гърлото му. Тази съвсем осезаема заплаха би трябвало да накара падналия да признае поражението си. Проклетият саксонец бе длъжен да хленчи за пощада!

Не се случи обаче нищо подобно.

— Предайте се и ще живеете! — заповяда Аларик със спокоен глас. Не последва никакъв ответ. Аларик скочи вбесен от коня и посегна да дръпне предпазната маска от лицето на саксонеца.

— Недейте! Не откривайте лицето ми!

Ръката на Аларик замръзна във въздуха. Този глас! Тъй нежен и мек… това бе глас на жена.

Обзе го някаква странна възбуда, която постепенно изтласка първоначалното удивление. Познаваше само една жена, която може тъй храбро да се хвърли в кървавата битка. За отечеството си, за любимия баща.

Като див звяр, чиято свобода със застрашена, жената се опита да избегне неизбежното, но той сграбчи предпазната маска и я дръпна грубо. Предчувствието му не го излъга. Наистина бе тя. В нейните очи той бе враг — показваше го при всеки техен предишен сблъсък. Този път надделя той. Щеше ли тя да се примири с поражението си? Едва ли!

Жената се опита с последни усилия да се изправи на крака, но той настъпи дългите й черни коси и я прикова към земята. Подлата хватка я принуди да го погледне право в очите.

— Фалън! Победена сте! — изрече той на родния й език.

— Никога — отвърна тя с пресеклив глас. — Никога!

Опита се да се освободи с рязко движение, но остра болка замъгли погледа й. Отчаянието й придаде нови сили и независимо, че все още не можеше да освободи косата си от неговия ботуш, тя впи зъби в незащитената част на бедрото му.

Аларик изруга високо и за миг я пусна. Тя се възползва начаса от предоставената й възможност и с невероятна пъргавина се изправи на крака, готова да побегне при сънародниците си в леса.

Той се оказа обаче по-бърз. Сграбчи косите й и я дръпна брутално към студената броня. По устните му плъзна сатанинска усмивка, а в очите му се четеше безмилостна решимост.

— Кръвожадна вещице! Заповядах ви да се предадете!

— Да се предам? Аз? — просъска тя презрително. — На кого да се предам? На фаворита на норманския дук ли? На копелето, слуга на друго копеле? Това няма да стане никога!

Омразата, която излъчваше, не разваляше хубостта на тази жена. В очите й сякаш се отразяваше кристалносиньото северно небе, под което се бяха родили предците й. Абаносовочерни коси обкръжаваха това нежно, изтощено от битката лице — с извити, сякаш изписани вежди и пълни чувствени устни с цвета на най-благородно вино. Бог ми е свидетел, помисли си той, наистина прилича на принцеса.

Да, тя бе принцеса. Поне в очите на тези, които избраха Харалд Годуин за англосаксонски крал. Защото Фалън бе негова дъщеря, макар църквата да не признаваше „датския брак“ на краля. И все пак, мислеше си Аларик, всичко в нея е английско — като земята, върху която сме стъпили.

Красотата на тази жена бе неоспорима. Аларик тайно проклинаше деня, в който се запозна с нея. Защото оттогава споменът за нея го измъчваше като трън, забит дълбоко в плътта му.

Също така неоспорим бе обаче и фактът, че тя застрашаваше плановете на Уилям. Щеше да направи всичко възможно, за да не допусне дука до английския трон. И то не само като дъщеря на Харалд, а и защото мразеше норманите от дъното на душата си. Аларик знаеше това по-добре от всеки друг. Трябваше да я принуди да се подчини. Не за да й отмъщава, а заради собствената й безопасност. По природа Уилям не бе жестокосърдечен, но мисълта за английския трон бе обсебила съзнанието му. Тежко и горко на този, който се опиташе да застане на пътя му към короната!

Аларик я пусна, сне шлема и прокара пръсти през косата си.

— Фалън, вие сте моя пленничка.

Дъщерята на Харалд реагира както можеше и да се очаква — вбесена, тя се изплю в лицето му.

Подчертано равнодушно той избърса с ръкавица следите от омразата й, сграбчи я за китката и я притегли към себе си.

— Каквото и да направите, вие сте под моя власт, милейди. Не забравяйте, че Англия е победена.

Фалън го изгледа предизвикателно и в очите й проблесна насмешка.

— Победена ли, сър? Англия да е победена? Не ме карайте да се смея. Норманите може и да са спечелили тази битка, но това все още нищо не значи. Една-единствена битка! Забравяте колко голяма е страната на баща ми. Англия е твърде голяма, за да я завоювате с една-единствена битка!

Колко е горда, мина бегло през ума му, преди да изреве жестоката истина право в лицето й.

— Баща ви… Харалд е мъртъв.

Краката й сякаш се подкосиха при тези думи и тя се олюля. Аларик си помисли, че след миг ще се строполи в безсъзнание. В това нямаше да има нищо чудно — не бе подготвена за този удар. Опита се учтиво да й подаде ръка, но тя я отблъсна сякаш й досажда някаква муха.

— Лъжете! Баща ми не е мъртъв… Доставя ви удоволствие да ме измъчвате! От варвари като вас друго не може и да се очаква!

— Не, Фалън. Вярно е, както е вярно, че стоя сега пред вас… убиха Харалд.

Този път тя инстинктивно почувства, че този мъж не я лъже. Но не можеше, не искаше да повярва.

— Моля ви, Аларик… кажете ми, че не е вярно — изхриптя тя.

Сърцето му се изпълни със състрадание — та тя обичаше баща си повече от всичко на света. Поради тази единствена причина бе го последвала в кървавата битка — заедно да прогонят омразните нормани от родината. Самоубийствената й акция се оказа напразна — дори и тя не успя да предотврати гибелта на обичния баща. Прииска му се да я вземе в обятията си и тя да изплаче болката си на неговото рамо. Но я познаваше добре — не биваше да се поддава на чувствата си; всеки опит да я утеши щеше да се изтълкува като слабост. Най-важното в момента бе тя да се откаже от родната Англия, от борбата си срещу него и дука. В този ден се бе разминала на косъм от смъртта, а битката за Англия все още продължаваше. Не биваше да допуска тази жена да участва в нея. Но не знаеше как да я спре.

— Англия все още не е загинала — обади се тя, сякаш за да потвърди собствените му мисли. — Убедена съм, че братята ми са живи и здрави… а сигурно и Едгар Ателинг. Повярвайте, те няма да търпят чужденец на трона. Уилям никога, ама никога не ще се възкачи на английския престол!

Аларик се престори, че не е чул думите й и се обърна към своите войни.

— Заведете… принцесата в лагера. И я пазете добре… докато вземем решение какво да правим с нея.

Двама нормански рицари застанаха от двете страни на девойката.

— Вашият дук, копелето, няма да стане никога крал на Англия — изкрещя Фалън и започна да дращи и хапе. — В тази страна има закони… Съветът на великите ще избере нашия следващ крал… както стана с баща ми.

— Махайте я по-бързо оттук — изрева Аларик на двамата рицари и се извърна със стиснати зъби. Колко лекомислено от нейна страна, че не си държи езика зад зъбите. Да наречеш Уилям копеле пред верните му войни граничеше с лудост. Да, той наистина бе незаконороден и това бе известно всекиму.

Но нямаше да се намери рицар, който да изтърпи подобна обида към своя дук. За щастие почти никой от армията на Уилям не знаеше английски.

Над бойното поле падна здрач. Отвсякъде долитаха стоновете на ранените и осакатените — молеха за вода и помощ. Едни от тях искаха да им спасят живота, други викаха смъртта. Свещеници даваха последно причастие на издъхващите, а лечители и бръснари помагаха там, където помощта бе все още възможна и необходима.

Аларик въздъхна неволно, когато мина покрай безжизненото тяло на съвсем млад саксонец; ръката на убития все още стискаше тоягата, с която бе тръгнал на бой. Фалстаф, който носеше шлема и ръкавиците зад господаря си, не споделяше неговите чувства, особено, когато ставаше дума за саксонец.

Скоро Аларик стигна до палатката на Уилям и пристъпи вътре. При вида на верния сподвижник ликът на Уилям се разведри. Той го потупа доволно по гърба и му подаде сребърен бокал с вино.

— Пийте, Аларик, друже мой. Заслужили сте си го!

Аларик изпи виното на един дъх. Прииска му се този ден най-сетне да свърши.

— Успяхме! — извика ликуващо дукът. — За един-единствен ден. Харалд е мъртъв и оттук нататък Англия ще ни принадлежи.

Аларик наблюдаваше дука, все още ненавършил четиридесет години, с когото бяха неразделни повече от двадесет години. Погледът му изразяваше неприкрито съмнение.

— Вярно, Харалд е мъртъв — започна той предпазливо. — Но въпреки това саксите няма да се откажат така лесно от борбата. Англия все още не е победена окончателно, Уилям. Тя е голяма страна… — повтори той неволно думите на Фалън.

— Знам, знам — отвърна Уилям нетърпеливо. — Обаче бог ни закриля. Англия ще ми принадлежи.

— Да, но само ако Съветът на великите ви избере за крал. Боя се обаче, че шансовете на Едгар Ателинг са по-големи.

— Глупости! Едгар е още момченце!

— В този случай това не ще има никакво значение. Повечето англичани ще предпочетат за свой крал него пред вас.

При тези думи Аларик се приближи до дървената маса в средата на палатката, върху която бе разстлана карта. Втренчи се в нея и почти гневно заудря с пръст в една определена точка.

— Лондон, Уилям. Трябва да стигнем колкото се може по-бързо в Лондон. Коронацията ви трябва да се извърши там.

— Вероятно сте прав. Добре… значи потегляме към Лондон.

Изтощен, дукът се отпусна на един стол. Ненадейно обаче юмрукът му се стовари върху суровите дъски на масата.

— Едуард Изповедникът ми обеща английския трон! — извика той плачливо досущ като разглезен хлапак. — Бог ми е свидетел… възнамерявах да бъда добър крал, справедлив кран. Сега обаче…

— … сега обаче — Аларик продължи изречението, — сега обаче дължите на тази сган от немски и френски наемници половината от новото си кралство. В сметката не включвам онова, което и бездруго трябва да дадете на вашите верни нормани.

— Бог ми е свидетел, вие сте прав, Аларик. Но знаете ли кое е най-страшното? Мен ще ме мразят.

— Може би.

— В това няма никакво съмнение. — Дукът въздъхна тежко. — Естествено, ще се погрижа да сдържам хората. Плячкосването не бива да преминава мярката. И все пак… саксите трябва да се подчинят на волята ми! Ще ги науча на уважение и страхопочитание.

— Уверен съм, че ще успеете — промърмори Аларик.

— Най-важното сега обаче е да открием тялото на Харалд.

Дукът се изправи и изрече с благ глас:

— Той бе храбър противник. Трябва да бъде погребан с почести.

— Мисля, че саксите едва ли ще оценят жеста ви.

— Правя го за себе си, не за тях — усмихна се дукът. — Да, спомням си добре деня, в който двамата се запознахме. Да знаете само какъв слабоват момък бяхте по онова време. А днес? Днес сте силен мъж, благороден рицар и мой верен спътник. Обаче не се учудвам, нали и двамата сме незаконородени! Точно този наш недостатък ни е направил силни. Заедно спечелихме безброй битки. Ще спечелим и тези, които предстоят. А аз ще стана крал на Англия.

— Дотогава ще се пролее още много кръв, Уилям. Синовете на Харалд ще се сговорят против нас и…

— Ще се справим и с тях, Аларик. Защото съдбата е на наша страна. Когато съм бил заченат, майка ми е имала видение… Израствам в утробата й и се превръщам в могъщо дърво, чиито клони се протягат отвъд морето.

— Нека се надяваме тогава, че страната, която ще управлявате, няма да заприлича на гробище.

— Казвате това сякаш аз лично съм виновен за смъртта на Харалд. Той загина като войн на бойното поле. Но същото можеше да се случи и с мен, нали? А що се отнася до синовете му… когато ги пленим, лично ще се погрижа да останат живи. Разбира се, ако се предадат и ми дадат клетва за вярност. В което не се съмнявам.

— Понеже така и така заговорихте за семейството на Харалд… дъщеря му Фалън е моя пленничка.

— Фалън ли? Нима наистина е тръгнала на бой заедно с баща си? Смела девойка. Но не вярвам да е станало с неговото съгласие.

— И на мен не ми се вярва. Въпросът е какво да правя с нея.

— Тя не е настроена особено дружелюбно към нас… или греша?

— Никак не грешите.

— Да, езичето й е по-опасно и от най-острия меч — рече Уилям замислено. — Тази жена трябва да се охранява най-строго. А иначе… тя си е ваша собственост и можете да правите с нея, каквото си поискате. Задръжте я, ако искате, или я подарете на някой от вашите приближени. За мен е важно едно-единствено нещо: тя трябва да ме приеме като крал и да ми се закълне във вярност.

— … което няма да стори никога.

— Трябва да я принудим. Защото откаже ли, хубавата й главица ще хвръкне. Не мога да допусна някаква непокорна жена да осуети моите планове. А тя е способна да го стори, нали? Предоставям на вас да й обясните, че по този въпрос шега няма. Подчини ли се на волята ми, ще има моята закрила, ако ли не — може и да умре.

Дукът се изправи от мястото си и сложи ръка на рамото на Аларик.

— Знам, че мога да разчитам на вас, друже. Ето, над двадесет години вече вие доказвате привързаността си към мен.

Аларик кимна сериозно, обърна се и пое към изхода. Иззад гърба му долетя смехът на Уилям.

— И още нещо, Аларик… Внимавайте много с щерката на Харалд. Пазете се от нея.

Пред палатката го очакваше Фалстаф, за да го придружи до центъра на Хейстингс, където по нареждане на дука по най-бързия начин издигнаха дървено укрепление.

На вид Фалстаф бе едър и закръглен — истинска гигантска мечка. Косата му бе прошарена, а над тлъстите му бузи просветваха игриви, черни очи, които издаваха пристрастието му към земните блага. Приятелите му ценяха неговия добродушен и весел нрав, а враговете се бояха от непримиримостта му. За разлика от Аларик обаче той не можеше да взима самостоятелни решения. Не притежаваше и неговите ум и прозорливост, но иначе бе храбър и верен приятел.

— Трябва да отпразнуваме днешната победа. Заслужили сме си го, нали, Аларик? Вино, песни и жени, това е, което ни трябва в момента. — При тези думи той се ухили многозначително. — Коя е прелестната красавица, с която ще се забавлявате тази нощ? С русия ангел или расовата червенокоска?

— В момента копнея единствено за баня и добро ядене. После ще разгледам картата — трябва да изберем най-подходящия път, по който ще поемем към Лондон. А след това… Прав сте, червенокосата не е никак лоша… наистина ми харесва, защото…

— … защото има ей такива гърди, затова! — разсмя се Фалстаф.

След тези думи той замлъкна, но Аларик забеляза, че го поглежда крадешком и сякаш изчаква само да настъпи подходящият миг, за да му каже нещо, което терзае душата му.

— Фалстаф, какво става с вас? — поиска да узнае Аларик. — Няма ли да ми кажете какво ви мъчи?

— О, Аларик! Влюбен съм, объркан съм, сърцето направо ще изскочи от гърдите ми.

— Е, и? От какво толкова се боите, друже? — разсмя се Аларик. — Коя е тя?

— Жена като ангел, Аларик. Със сини очи, черни коси и с нежна кожа! Тялото й е гъвкаво като върбова клонка, а устните, устните — същински корал… — размечта се Фалстаф.

Аларик изслуша това описание леко обезпокоен.

— Влюбен съм в дъщерята на Харалд! — въздъхна Фалстаф. — Трябва да бъде моя, с цената на всичко. Ако тя ме иска, ще я взема дори за жена. Аларик, умолявам ви… поговорете с Уилям, кажете му за мен. Ще ми направите ли тази услуга?

Аларик се замисли. Клетият Фалстаф! Да се влюби точно във Фалън! Всъщност не бе ли тя тъкмо от този вид жени, които могат да вземат ума на всеки мъж?

— Тя е истинска вещица, Фалстаф — отвърна той най-накрая. — Капризна, опасна и непредвидима в постъпките си. Горда е като дядо си и не превива гръб пред никого. Сам видяхте, че се бие като мъж. Признавам, че от красотата й чак дъхът ти спира, но се опасявам, че този, който се обвърже с нея, няма да има и миг спокойствие. Освен това мрази дълбоко всички нормани.

— Изглежда я познавате доста добре — рече Фалстаф учуден.

— Да, може да се каже, че е така. Запознах се с нея, когато бе още дете. Придружаваше баща си в Нормандия. Не си ли спомняте?

— Вярно, така беше. Спомням си, че й се възхищавах отдалеч.

— Видях я отново, когато Уилям ме изпрати с мисия при Харалд. Повярвайте ми, тя се отнася към нас с недоверие и омраза. Аз всъщност разбирам нейната гледна точка. — Той се изсмя горчиво. — Тя ни смята за варвари, приятелю!

— Но аз я обичам! — продължи да настоява нещастният Фалстаф.

Аларик отново се умълча. Да убеждаваш влюбения с разумни доводи бе начинание, обречено на неуспех. Но може би приятелят му предоставяше единствената възможност да се спаси от бремето на нейното присъствие? Не бе влюбен в нея, но разбираше, че близостта й трови съзнанието му и събужда плътски желания. Признаваше пред себе си, че я желае, но заедно с това я и ненавиждаше. Предстоеше тежка завоевателна война; откъде да намери сили да се бори отгоре на всичко и с нейната опърничавост и враждебност? Уилям му вярваше — потвърди го и тази вечер. Следователно трябваше да се съсредоточи върху предстоящите изпитания. Е, защо в такъв случай да не прехвърли отговорността върху другиго?

— Ваша е! — рече той внезапно, доволен, че си е наложил да вземе това трудно решение.

— Бог да ви благослови! — промълви блажено Фалстаф.

— Съветвам ви обаче много да внимавате с нея. Не забравяйте, че докато положи клетва за вярност пред Уилям, тя си остава пленничка. Разбирате ли какво искам да ви кажа?

Фалстаф кимна утвърдително с глава.

— Не можем ли да побързаме, графе? Просто изгарям от нетърпение да прегърна любимата. Още тази вечер ще я поглезя както аз си знам.

Аларик стисна зъби и започна да си внушава, че е открил възможно най-добрия изход за всички. Дори реши, че съвсем скоро ще я забрави напълно, тъй като тя вече принадлежи другиму.

Миг след това обаче образът й отново изплува в съзнанието му. Спомни си как веднаж я целуна и си представи докосването на крехките й устни, топлото тръпнещо тяло. Обзе го същата възбуда, каквато бе изпитал някога.

— Върви по дяволите, проклета вещица! — изруга той на глас.

Долови любопитния поглед на Фалстаф и разтърси глава.

— Не ме слушайте какво говоря, друже. Просто съм уморен, това е всичко.

Аларик се изкъпа в реката, преоблече се, седна на простата дървена маса, върху която бе разпростряна картата и проследи по нея какви са възможностите за придвижването на войските. Дукът трябваше да достигне Лондон колкото се може по-бързо.

Малко вероятно бе Съветът на великите да одобри претенциите на Уилям върху трона. Очевидно англичаните не искаха да ги управлява чужденец. Едгар Ателинг, последният жив потомък на Едмънд Айърнсайд, живееше от години в родината и се готвеше да се качи на трона. Вероятно саксите си мислеха, че Уилям ще се подчини на такова едно решение.

Дукът от своя страна вече петнадесет години живееше с убеждението, че има законното право да стане английски крал. Позоваваше се на обещанието, дадено му от Едуард Изповедник. Той обаче забравяше, че претенциите както на датския, така и на норвежкия крал бяха много по-основателни от неговите.

Аларик, който познаваше саксите значително по-добре от Уилям, бе склонен да погледне на ситуацията от друг ъгъл. Изповедникът обеща трона на дука по време, когато между него и бащата на Харалд цареше неразбирателство. Междувременно обаче разпрата приключи и непостоянният Едуард очевидно забрави за даденото обещание. Харалд също бе дал подобни уверения на Уилям, но това бе станало докато пребиваваше като пленник в двора на дука. Обещавайки подкрепа на Уилям, Харалд бе наясно, че по въпроса за трона последната дума винаги има Съветът на великите — именно той решаваше кой ще е следващият монарх, та дори и това да противоречи на предсмъртната воля на предния монарх.

Съветът на великите обяви Харалд за крал и дори да искаше, той нямаше правото да изпълни обещанието си към Уилям.

През по-голямата част от своя живот Уилям бе принуден да защищава наследството и правата си. Амбициозен по природа, той никога нямаше да се откаже от борбата.

Аларик изпразни бокала на един дъх и загледа втренчено димящия пламък в камината. Опита се да си представи как ли ще реагират саксите в тази твърде деликатна ситуация.

Може би щяха да изберат за крал Едгар Ателинг или Съветът на великите щеше да отдаде предпочитанията си на един от двамата графове на Северна Англия. Макар и все още твърде млади, те бяха доказали войнските си качества по бойните полета. Не бе изключено на власт да дойдат и братята на Харалд. Дори и неговите синове имаха известни изгледи.

Каквото и да решеше Съветът на великите, на трона във всички случаи щеше да се възкачи англичанин. Какво трябваше да стори Уилям, за да осъществи мечтата си?

Аларик стана от мястото си, изтегна се и отиде до камината. Мина му през ума, че войските не бива да се движат към Лондон по старите римски пътища. А при мисълта за опустошенията, които гигантската армия щеше да нанесе по пътя си, го побиха тръпки.

В този момент на вратата се почука тихо и той вдигна поглед. При вида на расовата червенокоса красавица, която се прокрадна покрай вратата, на лицето му се появи усмивка.

Маргарет се смяташе за една от дворцовите дами на Матилда, но в действителност бе всичко друго, освен „дама“. Имаше цял куп жени, следващи бойците в битките. Всъщност те до една бяха леки жени, които подслаждаха войнския живот след кървавите битки. Маргарет се отличаваше от тях само на думи — твърдеше наляво и надясно, че е дошла в армията единствено заради него.

Очите й заискриха, тя разлюля гърди и се притисна към него.

— Благородни мой рицарю — започна тя с усмивка, — бардовете възпяват вашата неземна храброст и силата на оръжието ви.

Отдели се от него и напето пристъпи към простото войнишко ложе. Прелъстителният й поглед го подкани да я последва.

— Елате, любими! В обятията ми ще забравите войната. Обяздете ме, покорете ме!

Прегърнати, двамата паднаха на леглото. В косите й се отразяваше трептенето на огъня, а влажните й устни проблясваха в очакване на неговите целувки.

Ненадейно по вратата затрополяха силни удари и стреснати, двамата отскочиха един от друг.

— Какво по дяволите… — изруга вбесен Аларик.

— Графе! Милорд!

— Моля ви, вижте какво става там и гледайте да се отървете по-бързо от досадника — прошепна Маргарет.

С два скока Аларик се намери до вратата и я разтвори широко.

— Какво има? — изрева той на рицаря пред себе си.

— Фалстаф — изхриптя войнът. — Саксонката го съсече!

— Какви ги плещите?

— Вика ви, милорд. Елате бързо… боя се, че…

Аларик грабна наметката си и в мрака последва рицаря с широки крачки към палатката на Фалстаф, разположена насред полето.

И наистина, приятелят му не бе пожалил усилия да се хареса на любимата си. Върху три железни пръта, забити в земята, горяха свещи. Фино ленено платно покриваше ложето, което трябваше да се превърне в уютно любовно гнездо. Върху ниската масичка до леглото имаше кана с вино, току-що опечен дъхав хляб и печено месо с разнообразни подправки. Двама въоръжени рицари охраняваха изхода, а Фалън, прилепила гръб в чергилото на палатката, го гледаше бледа и онемяла.

Аларик съзнателно отмина присъствието й и нейните широко разтворени сини очи и падна безмълвно на колене до приятеля си. Добродушният гигант лежеше насред локва кръв и стенеше тихо. Аларик издърпа ризата му нагоре. Раната бе отляво, точно под ребрата и от нея непрестанно капеше кръв.

— Ще умре — прошепна един от рицарите.

— Ако стоите така като малоумни, той наистина ще умре. Погрижете се за него! Извикайте незабавно най-добрите лечители на дука. Може би ще успеят да го спасят. Хайде, действайте!

Фалстаф простена отново, когато го повдигнаха внимателно от мястото му. Рицарите го изнесоха от палатката, а Аларик впи поглед във Фалън за пръв път, откакто бе дошъл.

О да, тя наистина бе неотразимо красива — като роза, която всеки би откъснал. Младото й, свежо, девствено тяло се открояваше изпод тънката материя на бялата рокля. Дългите, черни коси искряха като коприна и ухаеха на полски цветя.

— Вие сте… убийца! — Омраза изкриви лицето му.

— Не съм искала да го убивам. Той сам си е виновен. Аз просто се защищавах.

— Да се защищавате ли? Защо? — изрева Аларик извън себе си от гняв. — Та той ви се възхищаваше, боготвореше ви, обичаше ви. Нима заради това трябваше да го убивате?

Аларик си наложи да запази самообладание. Приближеше ли се твърде много към нея, щеше да сграбчи фината й издължена шия и да стиска, стиска, докато…

— Трябваше да стои по-далеч от мен.

— И защо, моля? Та вие сте негова собственост!

В меката светлина на свещите тя изглеждаше толкова крехка и женствена, че той неволно се запита как ли е успяла да рани огромния Фалстаф.

— Аз съм кралска дъщеря, английска принцеса и следователно не мога да бъда ничия собственост.

Аларик направи крачка напред. Не бе нужно да се държи заплашително, но не можеше да се спре.

— В момента, в който баща ви загина, вие станахте моя собственост, а със собствеността си мога да правя каквото си поискам. Защо тогава да не ви подаря на Фалстаф, който буквално се топи от любов по вас? Сега обаче горчиво се разкайвам за решението си. Кой можеше да предположи, че ще стане така?

— Каквото и да ми разправяте, той е норманин и няма работа тук, в моята родина. Освен това вие просто нямате право нито да ме задържате, нито да ме подарявате. Защото, както ви казах, не съм собственост на никого. А още по-малко пък на норманин, и то незаконороден.

— Тук грешите принцесо, много грешите. Защото според английските закони, тоест законите на вашата собствена страна, свободните мъже имат правото да притежават роби. А робите са или престъпници, или военнопленници.

— Много разбира един варварин, какъвто сте и вие, от английски закони. Повтарям… не съм нито ваша собственост, нито на Уилям, нито на когото и да било. Аз съм английска принцеса. И докато съм жива не ще позволя да ме пипне нито един нормански скот!

— Да, виждам, че не разбирате положението си. Ще се опитам да премахна това недоразумение. Вижте, просто ние дойдохме тук и ви победихме. Бях ли достатъчно ясен?

— Още нищо не сте завладели! Тук няма нищо ваше! Да, вие убихте баща ми, но това не означава, че Англия ви принадлежи!

— В дадения случай няма никакво значение дали Англия ще се предаде утре или вашите сънародници ще се бият с нас и в следващите десет години. Днес бяхте победени, а пък вие по-специално сте пленничка. Моя пленничка. Дори само поради тази причина вие не трябваше да се опълчвате срещу Фалстаф.

— Какво искате от мен! Да ви посрещна с „добре дошли“ ли? Моля ви се, заповядайте, ето ги нашите села и градове — опожарете ги! Нашата храна ли ви трябва — откраднете я! Щом ви се убива — убивайте селяните ни, ако ви се плячкосва — оплячкосайте домовете, а девойките — тях изнасилвайте наред!… Това ли очаквате да ви кажа? И после ни натирвате и ние се разбягваме като наплашени овце във всички възможни посоки, така ли? Не, графе. Аз съм кралска дъщеря, дори и той да е загинал. Никога няма да се предам на един норманин, чувате ли, никога!

Огромният гняв, който заля неговото тяло, му причини болка. Какво си въобразява тази жена? Нима мисли, че е нещо повече от другите, само защото е дъщеря на Харалд? Нещо повече от клетите люде, чиято земя скоро щеше да заприлича на пустиня?

— Та значи сте принцеса, така ли? И това ви дава правото да убиете един мъж, чиято душа ви принадлежи? Може би защото принцесата на Англия е твърде чистичка и фина за нас, норманските свине? Така ли си мислите или се лъжа?

Знаеше, че отчаяно се опитва да измисли начин да избяга и затова не я изпускаше от очи.

— Убийте ме. Тук и сега! Това ще е най-доброто решение… защото никога няма да се предам.

— Кълна се, че ако Фалстаф умре, вие ще хленчите за пощада.

— Аз да хленча? Пред кого, пред вас ли? Никога!

Но широко разтворените, уплашени очи издаваха истинското й състояние. Той я постави натясно и тя разбираше това прекрасно. Аларик бе убеден, че скоро ще прекрати съпротивата. Каква бе обаче изненадата му, когато ръката й, стиснала окървавен нож, се стрелна към него.

Той реагира инстинктивно — нанесе силен удар и оръжието издрънча на пода.

— Мръсница! И мен ли се канехте да убиете? — Сграбчи я за косите и я притегли към себе си. Тя изписка. — Ще се каете за постъпката си, обещавам ви.

Беше вбесен както никога през живота си. Жената се съпротивяваше като дива котка, оставяйки с ноктите си дълбоки следи по кожата му. Без да обръща внимание на раните си той я хвана и я запокити брутално върху ложето, грижливо подготвено от Фалстаф. След това се хвърли върху нея и я покри с тялото си.

— Уилям ми е заръчал да му се закълнете във вярност. На него му е абсолютно безразлично по какъв начин ще ви принудя. Не успея ли, той ще се разпореди да ви убият.

— Е, значи ще умра.

— Молете се за живота си, Фалън. Това е последната ви възможност.

Вместо отговор тя се изплю с отвращение в лицето му.

Аларик само се усмихна, разкъса тънката й рокля и с парче плат избърса слюнката.

Очите й се разшириха от ужас, когато осъзна намерението му. Той се освободи от колана с окачените оръжия, после свали и туниката си. В сивите му очи пламтеше омраза, а в хълбоците — отдавна натрупано желание.

— Не! Не! — изкрещя тя ужасена, когато той разтвори със сила нейните колена и се стовари с цялата си тежест между бедрата й.

— Е, Фалън? Променихте ли решението си? Сега ще помолите ли за пощада?

— Не… дори това да ми струва живота!

Играта, която играеше Аларик, бе жестока както за жертвата му, така и за него самия. Желаеше я, страстта му просто го смазваше и той се запита отчаяно дали изобщо може да се овладее.

Тя се опита да го изблъска. Очите й заискриха като очи на рис и се заизвива с всички сили, за да избегне близкия контакт с тялото му. Опитът й обаче доведе до обратния резултат.

В собствените си очи Аларик изглеждаше последен глупак — нима можеше да забрави тази жена като я подари на друг? В този миг телата им бяха тъй близо едно до друго и се докосваха така интимно, сякаш двамата бяха едно цяло. Искаше да се отдръпне от нея и същевременно не бе в състояние да го стори.

— Не, Аларик, моля те… недей — прошепна тя разтреперана.

В последния момент гласът й го върна в действителността и той се надигна.

Срамуваше се от проявената слабост, но от друга страна не изпита никакво съжаление, защото тази жена наистина заслужаваше наказание. Гневът му не бе отшумял, но разумът отново заработи безупречно — както винаги.

Спомни си как го предизвикваше още като дете; разбира се по онова време тя прекрасно осъзнаваше, че няма да й стори нищо. Сега обаче тя бе пораснала и бе длъжна да знае, че този път той ще реагира по различен начин. А може би истинската причина за опърничавостта й бе острата болка от загубата на любимия баща.

Най-много се гневеше на себе си. Как можа дотолкова да изгуби контрол над разсъдъка си? Та нали се бе заклел никога да не насилва саксонски девойки. А сега замалко да престъпи обета си.

Фалън лежеше неподвижна — с разтуптяно сърце и без сълзи по лицето вторачено гледаше чергилото над главата си.

— Как можахте да ме подарите на друг човек? — наруши тя настъпилата тишина.

Аларик я погледна, Фалстаф бе съвършено прав — красотата й бе неописуема. Всеки мъж би дал мило и драго, за да я притежава. Внезапно осъзна защо я даде на друг. От страх. Страхувал се е от собствените си чувства. Никога вече не бива да изпитва към жените нещо повече от чисто плътско желание. И няма да допусне за втори път да го превръщат на глупак.

Бе ли влюбен във Фалън? Всъщност не. Обичаше я както се обича дете, което израства пред очите ти. Желаеше я като мъж, но кой ли на неговото място не би изпитвал същото?

Най-лошото бе, че представляваше опасност за Уилям. Станеше ли дукът действително английски крал, тя бе длъжна да се преклони пред него. В противен случай я чакаше смърт. Следователно трябваше да я укроти с цената на всичко. Дори против волята й.

Но как да я смири? Като й отнеме нещо незаменимо, например девствеността? Защо пък не? Та нали се бе опитала да убие най-добрия му приятел! Но как да я мрази за това, че се е защищавала?

Фалън хълцаше тихо и се стараеше да не се движи; надяваше се, че той ще забрави присъствието й под тялото си.

Прииска му се да я утеши, но осъзнаваше, че тъкмо от него тя няма да приеме утеха. Бе войн и знаеше много добре какво очаква родината й — опожарени села и градове, изпотъпкани поля, озлочестени жени, гладни и бездомни деца, копнеещи за загиналите си бащи. Ако не принудеше Фалън да отстъпи още сега, тя също щеше да умре. Искаше да й спести тази участ. И тъй като друго средство очевидно не съществуваше, трябваше да изиграе пред нея ролята на жесток и коравосърдечен мъж.

Реши твърдо да бъде такъв и се изправи от мястото си. Преднамерено не обърна внимание на безпомощния жест, с който тя придърпа завивката и прикри голотата си, на големите й сини очи, следящи страхливо всяко негово движение. Наведе се подчертано бавно и взе ножа от земята.

— Вие си мислите, че сте в правото си да убиете клетия Фалстаф, само защото, видите ли, се е одързостил да докосне вас, принцесата на Англия. А сега ме изслушайте внимателно. От днес нататък може във всеки един момент да се превърнете в наложница на едно норманско копеле. Защото сте моя собственост и ще правите каквото аз поискам. И още нещо — забравете начаса фините обноски и надменното си държане. Защото Харалд Годуин е мъртъв, а ние, норманите, сме бъдещите владетели на Англия.

При тези думи той се наведе над нея и се ухили безсрамно право в лицето й. Очите й се насълзиха и се опита да го удари, но той стисна ръката й тъй брутално, че тя изписка от болка.

Бе взел сериозно решение и не можеше да се държи по друг начин. Направи опит да изключи чувствата, които го вълнуват, но състраданието се оказа по-силно от всичко.

— Фалън — промълви той и седна до нея. — Съжалявам искрено за смъртта на баща ви. Познавах го добре, беше смел мъж.

По бледите й бузи се застичаха сълзи и тя се разхълца. Не искаше точно той да я утешава, но бе твърде изтощена, за да го отблъсне. Той сложи ръка на раменете й и нежно избърса сълзите от лицето. После я целуна по челото и погали косата като й нашепваше успокоителни слова. Устните му докоснаха нейните клепки, а след това и устните. Подсъзнанието му отбеляза, че те отвръщат жадно и отзивчиво на ласките му — както някога в Нормандия, когато я взе за пръв път в обятията си. Върхът на езика му леко се плъзна по нейните устни, а после проникна бавно зад тях и сякаш се забрави в устата й.

Цяла вечност бе мечтал за нея и въпреки това бе положил неимоверни усилия да не признае пред себе си тази истина. Сега обаче се отдаде без остатък на мига — почти напълно загубил разсъдък от очарованието й и интимността на целувката. Забрави битката, амбициите на Уилям, мъртвия Харалд и умиращия Фалстаф. Забравено бе миналото, а бъдещето изгуби всякакво значение. Съществуваше само и единствено тя.

Решен да стигне до края, той я загали с увереността на мъж, който знае какво прави. Разголи младите й твърди гърди и зашепна безумни слова. Трябваше да я притежава. Тук и сега.

Фалън притвори очи, пленничка на милувките му. На меката светлина на свещите тя напомняше древна богиня.

Не усети противодействие от нейна страна и желанието, обзело цялото му същество, нарастваше с всеки изминал миг, за да се превърне накрая в изпепеляваща огнена страст. Обсипа с целувки врата й, гърдите й, раменете. Запретна тънката рокля високо над бедрата и се намести между широко разтворените колена. За свое огромно удивление той усети, почувства, осъзна страстния ответ на нейното тяло. Не се бе излъгал. Скрит зад преградите на невинността, в нея тлееше пламък; не бе нужно много, само лек любовен полъх, и пламъкът щеше да избуи в опустошителен пожар.

Опита се да укроти нетърпението си и проникна в нея нежно и предпазливо. Сега най-важното бе да му се отдаде доброволно. Внезапно обаче тя изписка тихо.

— Аларик! Боли!

— Не се бой, ще мине веднага — прошепна той.

Преградата на нейната невинност бе пробита и той се предостави изцяло на страстта.

В този миг и нейните движения преминаха в конвулсии и тя изпъна срещу него скута си, топъл и гостоприемен. Двамата се сляха в едно неделимо цяло. Връщане назад вече нямаше!

Бавно и мъчително съзнанието на Аларик се завърна в действителността. Контрастът между нея и собствените му действия бе жесток и болезнен. Той й отне нещо, което никой на този свят не можеше да й върне. Подчини нейното тяло на своето, макар че разумът се опита да го възпре. Всичко това нямаше да се случи, ако бе стоял по-далеч от нея. Когато започна тази игра, бе убеден, че е в състояние да се владее. Но се надцени. Бе длъжен да знае, че добрите намерения ще претърпят неуспех — та нали желаеше тази девойка, не, тази жена още от онази първа целувка, която двамата размениха някога в Руан.

Най-страшно от всичко бе обаче, че въпреки съкровеното преживяване, спрямо нея той трябваше да се откаже от чувства като симпатия или нежност. Единствено по този начин можеше да я спаси. Защото ако сметнеше за необходимо, Уилям би могъл да й затвори устата завинаги. Като дъщеря на Харалд тя щеше да се опита да пресече плановете му и затова животът й висеше на косъм. За Аларик не оставаше друг изход, освен да влезе отново в ролята си на жесток и коравосърдечен норманин.

— И двамата знаехме, че това ще се случи някой ден, нали, Фалън? — попита я той с нагла усмивка.

Невярваща на ушите си, тя се вторачи в него. До съзнанието й бавно достигна най-сетне прозрението, че се е погаврил с нея сякаш е най-долна пачавра. В този миг си наложи да забрави изпитаната наслада, която все още изпълваше тялото и ума й. Старата омраза отново се завърна. Единствено влажният блясък в очите й свидетелстваше, че се чувства безмерно унизена. Пръстите й като че от само себе си се забиха в лицето му и го раздраха. Безразличието му и в този случай я вбеси окончателно.

— Благодаря за тази тъй прекрасна вечер, принцесо — обърна се той към нея с подчертано хладна любезност.

Изпод гъстите й клепки се отдели сълза и се търколи по страната й. Аларик я забърса с палец и прошепна:

— Вие не оказахте никаква съпротива, Фалън!

Цялото й същество изразяваше объркване, тъй като поведението му й бе непонятно.

— Мразя ви, Аларик!

— Кажете, не е ли вярно? Упражних ли насилие над вас? Не разтворихте ли сама устните си за целувка, не обгърнахте ли нежно врата ми с ръцете си? Така ли беше?

— Мразя ви — повтори тя тихо.

— Ако искате, можете дори да си втълпите, че съм ви насилил. Трябва да разберете едно нещо — аз съм победителят и си взех онова, което ми се полага по право. Клетият Фалстаф бе влюбен във вас, аз обаче — не! Защото ви познавам прекалено добре. Темперамента ви, жалките ви номера. Само един господ знае колко пъти досега съм се сблъсквал с тях.

Реши да не продължава повече. Вероятно особено силно я измъчваше мисълта, че е изпитала удоволствие. Какъв ужас, да изпиташ върховна любовна наслада тъкмо с врага си. Прииска му се да я целуне и да я накара да забрави страданието.

Но не го стори. Стана от мястото си, пооправи си дрехите и я изгледа заплашително със здраво стиснати устни.

— И не забравяйте, мила моя, че според английските закони ми принадлежите изцяло. Особено пък сега!

— Не съм престъпничка, която можете да съдите и продавате.

— Напротив, напротив! Вие убихте човек… е, поне се опитахте. Заради вас трябва да се лиша от услугите на Фалстаф. Бог ми е свидетел, той ми е по-необходим от вас. Макар иначе да бяхте очарователна.

Предвиди реакцията й и успя да пресрещне ръката й във въздуха.

— Я се дръжте прилично, мила моя — предупреди я той.

— Копеле!

— Гледам ви и се мисля, че за убийца имате голям късмет. За наказание ще бъдете моя робиня. Признайте, че можеше да ви се случат и по-лоши неща. Знам, знам, не искате да се подчинявате никому… но се боя, че просто нямате друг избор.

— Грешите, копеле такова! Нито вие, нито пък вашият дук можете да ми заповядвате.

Аларик я привлече към себе си и впи поглед в лицето й.

— Война ли ми обявявате, Фалън?

Пусна я рязко, препаса меча си и напусна палатката, без да се обърне. Когато излезе, заповяда гръмогласно на стражите при опит за бягство незабавно да оковат пленничката във вериги.

Навън миришеше вече на есен и той вдиша дълбоко свежия, прохладен въздух.

Не беше ли дори по-лош от Фалстаф? Собственото му поведение го отвращаваше. Не я обичаше и я принуди насила да му се отдаде. Въпреки дадения обет!

Дори и в този момент, след всичко, което се разигра между тях, очарованието й го държеше в плен. Нима тази жена бе вещица? Нима всички мъже бяха орисани да паднат в краката й? Съдбата ли си играеше с тях? Вероятно да.

Е, добре, при това положение и двамата нямаха друг избор — трябваше да се примирят с участта си.