Хедър Греъм
Дъщерята на огъня (25)

Двадесет и четвърта глава

В двореца на леля си Фалън се чувстваше като у дома си в Босъм, тъй като още като момиченце идваше често тук с Едуард.

След скучния ден Фалън вече бе в леглото и когато Аларик се прибра късно вечерта, тя се престори на заспала. Ако всичко протечеше по план, тази нощ щеше да й е последната с граф д’Анлу.

Аларик се съблече тихо и се вмъкна до нея в леглото. Когато тя го прегърна, той се извини, че я е събудил, но жадните й целувки му запечатаха устата. Тази нощ тя го люби всеотдайно и с отчаяна нежност, тъй като това бе тяхното сбогуване. Завинаги.

Междувременно бе разбрала, че страстта им не е останала без последици. Бе дори почти сигурна, че е заченала още в първата нощ. В нощта, когато рани Фалстаф, след битката при Хейстингс.

Мечтаеше си за син и се надяваше да прилича на Аларик. Наполовина саксонец, наполовина норманин, внук на един убит крал и син на легендарен нормански рицар.

Тя си спомни заплахата на Аларик. Как можеше той изобщо да си помисли, че тя е в състояние да стори зло на детето? Нима й нямаше доверие? Нима и след раждането на детето щеше да си блъска главата дали се е любила с Делън?

Но всъщност това вече нямаше никакво значение. На следващата сутрин трябваше да го напусне заради благото на Англия.

Опита се отчаяно да сподави сълзите си, целуна го по челото и за последен път докосна лицето му, отпуснато в съня. Не можа да заспи и го наблюдава до ранни зори. Когато той я целуна на сбогуване, тя му се усмихна и най-сетне заспа. Събуди се от тихо почукване на вратата. Беззъбата старица я очакваше.

Облече се по най-бързия начин с дебели вълнени панталони, топла къса туника под ризата и прост плащ с огромна качулка, скриваща цялото й лице.

— Приличате на момиче, тръгнало към манастира — рече старицата със задоволство.

Извън двореца цареше вече привичното делнично оживление. Една жена изкормваше риба, друга почистваше нощно гърне, а някакви мъже поправяха доспехи. Внезапно й се стори, че някой я гледа. Обърна се, но видя само едно момче, което си връзваше обувките.

— Трябва да побързаме — настоя старицата.

На речния бряг ги очакваше моряк, който й се поклони ниско.

— Милейди! — промълви той със страхопочитание.

— Това е Алфред — поясни спътничката й. — Той ще ви придружи.

Въздухът бе влажен. Над реката висеше лека мъгла. Лодката се оттласна от брега и Фалън се зави плътно в плаща си. Не се чуваше нищо друго, освен тихото припляскване на греблата. Измина сякаш цяла вечност докато достигнаха другия бряг. Алфред скочи на брега, привърза здраво лодката с въже и й помогна да слезе.

Те тръгнаха бързо и мълчаливо през мъглата и накрая Алфред бутна някаква врата. В помещението димеше жалък огън, а насядалите наоколо мъже ги изгледаха с любопитство. Масите в простата кръчма бяха толкова мръсни, колкото и всичко останало.

— Братята ми тук ли са? — попита тя шепнешком.

— Не, милейди. Рискът бе твърде голям… но там отзад седи викингът. Докато говорите с него, ще стоя на пост до вратата.

И наистина, в един от ъглите седеше мъж с руса брада, носещ подобен на нейния плащ. Воднистите му сини очи проблеснаха бързо, а по тънките устни, украсени с мустачки, плъзна усмивка. Тя тръгна към него, а той я посрещна, хвана ръцете й и я побутна на съседния стол.

— Фалън! — промълви той.

— Ерик!

Наложи си да се усмихне дружелюбно.

— Братята ми смятат, че сте готови да се биете за нас, така ли е?

— За вас съм готов на всичко, милейди, действително на всичко! — увери я той с похотливи очи.

Стомахът й се разбунтува и започна да й се повдига. Трябваше обаче да се удържи, защото знаеше, че Ерик е единственото спасение в борбата срещу Уилям. За добро или зло трябваше да го моли за помощ, както поиска от нея Галън. Но не биваше да му обещава нищо конкретно.

— Англия се нуждае от подкрепата ви, Ерик. Смятам, че моментът е подходящ. Почти никой не е забелязал, че армията на Уилям всъщност се топи бързо. Вярно, че са пристигнали нови войски с корабите, но не силата на армията му сломи народа ми, а единствено неговата безгранична жестокост.

Ерик отпи голяма глътка, а хладните му северни очи се загледаха в нея с настойчивост, която я накара да потрепери до мозъка на костите си.

— Ще ви помогна. Ще изхвърля това норманско копеле обратно зад Канала, стига по този начин да спечеля сърцето ви.

— Необходима е предпазливост, Ерик. Уилям може и да е омаломощен, но в никакъв случай не е глупак.

Той хвана усмихнат ръката й и с влажен език докосна кожата й.

— Нямам търпение да вляза в битка — рече той бавно. — Впрочем дочух, че сте любовница на граф д’Анлу.

Фалън сведе поглед, тъй като вече не можеше да понася похотливия му поглед.

— Не се бойте, това само увеличава вашия чар в моите очи. Ще ми достави голямо удоволствие да го убия, защото знам, че е един от най-храбрите войни. За качествата му като любовник не мога да кажа нищо, но когато легнете в моето легло, ще разберем бързо на какво ви е научил. Девствениците, милейди, са скучни и уморителни същества. За да изпита истинско удоволствие, на истинския мъж му е нужна истинска жена с опит.

Фалън бе възмутена и смаяна от разпуснатите слова на викинга и й струваше огромни усилия да не му зашлеви плесница. Предпочиташе да умре, отколкото да му даде и най-малката възможност да изпълни намеренията си спрямо нея.

— Първо победете норманския самозванец, Ерик, и след това пак ще разговаряме — рече бързо тя и понечи да стане.

Той обаче отново я побутна на стола и я изгледа с похотлив блясък в очите.

— Аз ще убия Уилям, обещавам ви. Графа също. Защото вие сте наградата в тази игра, милейди.

Вътрешно Фалън се разтърси от погнуса, тъй като мъжът, когото трябваше да спечели за съюзник, я отвращаваше така, както я отвращаваше и застоялата миризма във вътрешността на вертепа.

— А сега, след като сключихме този договор, трябва и да го подпечатаме… с целувка.

Фалън притвори очи и лицето му се приближи към нейното. Тя усети брадата му по бузата си и устните му върху своите уста. Съвсем смътно долови шум от отваряща се врата и в кръчмата нахлу студен въздух. В момента, в който отвори очи, викингът се отдръпна изненадан. Нож се беше забил в ръкава й и го приковаваше към дървената табла на масата. Ерик скочи рязко от мястото си, отметна глава, за да я освободи от качулката и се хвана за меча. Зад гърба й се приближаваше някакъв мъж и над масата се кръстосаха две острия, Фалън се опита да скрие лицето си и се наведе силно назад. Внезапно една силна ръка се протегна и издърпа ножа от ръкава й.

— Станете — заповяда Аларик и тя го послуша като марионетка.

Съвсем навреме успя да отстъпи встрани, тъй като Ерик преобърна масата. В очите му проблесна насмешка.

— Я виж ти, графът лично. Каква чест!

— Ерик Улфсон, ако не се лъжа — извика Аларик гневно.

Фалън отстъпи назад и се притисна към стената. Много от присъстващите започнаха да се кръстят и бързо занапускаха кръчмата. Биейки се, двамата мъже прекатурваха маси и пейки.

— Вашата наложница ще бъде моя! — извика Ерик.

— Не ми се вярва. Не деля с никого това, което ми принадлежи, датчанино! Но дори да го сторя — каква работа би имала тя с труп?

— Моя труп ли имате предвид? Когато стане моя, няма да избяга с друг. Май — май не сте я впечатлили особено?

Малкото останали посетители се изпокриха с пребледнели лица зад прекатурените маси. Във въздуха полетяха чаши, по пода се разля ейл. Фалън се запрепъва към вратата и се озова в обятията на някакъв великан, преоблечен като монах. Очите му заблестяха кръвожадно, а ухилената му паст разкри ред почернели зъби. Той я блъсна в ръцете на някакъв съучастник, който я притисна като менгеме, Фалън изпищя и Аларик се извъртя рязко, за да пресрещне и новия нападател. Ерик се възползва от удобния момент и замахна, но Аларик все пак успя да отблъсне удара.

Един от расоносците се нахвърли с животински рев върху Аларик и се натъкна на меча му. Докато Аларик изваждаше острието от безжизнения труп, Ерик предприе ново нападение. Фалън отново изпищя, за да предпази любимия си и той едва-едва избягна смъртоносния удар на Ерик.

Мъжът, който я държеше, извика нещо на Улфсон и я запокити към гърдите на Аларик. Той изруга, блъсна я встрани и подгони бягащите неприятели.

Огромният страх, който изпитваше, я изправи на крака. Не можа да осъществи намерението си да изчезне в мъглата, тъй като Аларик се върна, затвори вратата зад себе си, облегна се на таблата и продължително я изгледа с очи, пълни с омраза.

— Стар приятел, а? — попита той иронично.

— Предупредих ви, Аларик, че няма да се откажа от борбата — отвърна тя съвсем спокойно.

Той се приближи плътно до нея и я погледна с презрение.

— Направих голяма грешка, че не се осведомих своевременно с колко мъже сте си имали работа в миналото. Ерик Улфсон, милейди, е значително по-опасен от вашия Делън. Улфсон е див и безскрупулен като Харалд Хардрада. Не е мъжът, в чиито ръце си струва да сложите съдбата си, cherie.

Аларик приличаше на човек, който най-охотно би й извил врата и затова си отдъхна, когато в кръчмата влязоха двама непознати рицари.

— Пленихме лъжемонаха, но Улфсон успя да се измъкне. Хванахме също старицата и съучастника й, придружил милейди дотук — докладва единият от рицарите. — Не ни беше много трудно, тъй като май вече целият град е научил какво се е случило.

— При това положение трябва да накажем някого за назидание — каза бавно Аларик и гласът му прозвуча заканително.

Сърцето на Фалън се разтуптя неистово. Нима Уилям щеше да стигне дотам да я убие, за да даде страшен урок на противниците си? Съвсем скоро щяха да го коронясат официално. Очевидно той вече гледаше на всяко противопоставяне като на държавна измяна.

— Отведете я — заповяда Аларик на хората си.

Фалън отстъпи ужасена към най-близкия ъгъл и загледа настойчиво най-едрия саксонец сред посетителите на кръчмата.

— Умолявам ви, сър, помогнете ми. Аз съм дъщерята на Харалд и съм тръгнала към манастира Сейнт Мери, на който съм обречена. Попадна ли в ръцете на тези мъже, Бог ще ни накаже всичките.

Въпреки присъствието на въоръжените нормани, англичаните бавно изградиха жива стена около нея. Фалън въздъхна облекчено. При малко повече късмет можеше дори да избяга, тъй като Аларик не би убил невинни хора.

— Ей, добри хора — обърна се Аларик към рибарите и работниците. — Кажете ми, да сте чували някога дъщерята на саксонския крал да е обещавана на манастир?

— Това бе последното желание на един умиращ — извика Фалън. — Поиска го от мен баща ми докато лежеше безпомощен на бойното поле с норманска стрела, забита в окото и с убедеността, че ще го насекат. Задръжте ги докато успея да стигна до пътя…

— Не й вярвайте, добри хора. Мога да ви докажа, че вече не е девица и не може да даде никакъв обет за непорочност. Доведете лекар или някоя акушерка и ще видите, че ви казвам истината. Вярно е, че е дъщерята на Харалд, но не е монахиня, понеже е моя любовница, моя собственост и робиня. Ако искате, ще ви го докажа.

Фалън прехапа устни, защото бе наясно, че ако се наложи, той ще изпълни заканата си.

Аларик се отправи към нея, хвана я за лакътя и я забута към вратата без някой да му попречи. Навън я пое един от хората му.

— Върнете принцесата при леля й. Аз пък ще се поогледам наоколо за датчанина. После ще обсъдим въпроса и с Уилям.

Метна се на Сатана, без да я погледне и изчезна в мъглата. Тъкмо се канеше да възседне коня, когато пред кръчмата спря група ездачи, носещи цветовете на Уилям.

— Къде е графът?

— Търси викинга.

— Това ли е саксонката?

— Да, дъщерята на Харалд. Тръгнали сме с нея за Уинчестър, в двореца на леля й… както нареди графът.

— Боя се, че няма да стане. Дукът иска да я види незабавно.

Фалън не издаде с нищо колко я обезпокои тази вест. Знаеше, че Уилям няма да я пощади. Щеше да я убие, за да покаже на английския народ какво очаква всеки изменник. Живееше й се, не искаше да умира. Нима вече нямаше спасение за нея?

Не, имаше още една възможност. Виновно ли бе детето в утробата й за простъпките на майката? Та нали съществуваше закон, който забраняваше да се убива бременна жена. Можеше да я екзекутират едва след раждането на бебето. Не знаеше дали Уилям ще спази английския закон, но си струваше да опита.

Хората на Аларик трябваше волю-неволю да се подчинят на височайшата заповед. Закараха я в някакво дървено укрепление в Лондон. До него вече бе изкопана огромна яма, където щеше да се издигне гигантска кула от камък.

Дукът я посрещна лично и я сне от коня.

— Лейди Фалън! — промърмори той. — Изглежда, нашето гостоприемство не ви се нрави. Защото иначе не бихте се опитвали да бягате, нали?

— Сигурно ще ме извините, Ваша светлост, но сам разбирате, че не мога да ценя особено убийците на баща си.

— О, наистина съжалявам, че не се чувствате щастлива с нас. А най-вече съжалявам, че се налага да ви докажа, че не можем да търпим вашата измяна.

— Вие сте само един жалък самозванец, Уилям.

— Въпреки всичко, Фалън, не бих искал да убивам жена — отвърна той, без да обръща внимание на обидните й слова. — Бог ми е свидетел, истински се надявам да не се стигне дотам.

Той се отвърна от нея и направи властен жест с ръка.

— Двадесет камшика! — извика той. — Те може би ще я научат да не крои заговори против мен.

Мъжът, който трябваше да изпълни заповедта на дука, не бе въодушевен от задачата си.

— Ще се опитам всичко да мине колкото се може по-безболезнено — прошепна той. — Моля ви предварително за прошка. И когато удрям, не се стягайте.

Завързаха я на дебел кол в средата на двора. От двете й страни имаше трибуни за зрители, тъй като на това място рицарите се упражняваха в бойното изкуство, Фалън се притисна с гръб към кола и стисна здраво зъби. Бе твърдо решена да не крещи и да не плаче. Снеха плаща от гърба й, разрязаха ризата отзад и я разтвориха докато се показа кожата.

Болката от първия удар бе страшна и тя стегна тялото си, въпреки получения съвет. Започна да пищи, а коженият бич отново и отново се впиваше в нежната й кожа. Защо бог не се смили над нея? Защо не я дари с безпаметство?

Внезапно някой я дръпна за косата. Отвори с усилие очи и видя пред себе си Аларик.

— Аларик — заекна тя. — Благодаря ви!

— Недейте ми благодари, Фалън, заслужавате поне петдесет бича на голо. Този път дори и аз нямаше да мога да спра Уилям, ако… кажете, вярно ли е? Отговорете!

Тя се вторачи неразбиращо в сивите му очи.

— Боже на небесата! Отговаряйте като ви питат! Вярно ли е? Бременна ли сте? Свещеникът твърди, че сте бременна.

— Свещеникът ли?

— Дамиън ми го съобщи, когато пристигнах.

Как ли е разбрал, запита се Фалън.

— Отговаряйте, по дяволите. Искате да загубите детето ли? Или собствения си живот?

— Нито едното, нито другото — извика тя.

— Значи е вярно! Вие сте бременна!

— Да, бременна съм. Моля…

Развързаха бързо ръцете й, а нечии силни ръце я задържаха да не се строполи на земята. Някой уви раменете й с наметало и тя изкрещя от болка, когато грубият материал докосна раните по гърба й. Аларик я вдигна на ръце, занесе я в някаква стая и я положи на тясно легло. Отиде до прозореца и се загледа смълчан навън.

Болките станаха непоносими, когато някой намаза раните й с мехлем. За нейна изненада това бе отец Дамиън.

— Отче? На Уилям ли служите сега?

— Аз служа единствено на бога, дъще.

— Откъде знаете, че съм бременна? Аз самата го разбрах съвсем наскоро.

— Зеленото дърво ще зарасне отново от само себе си — промълви той. — Оставете го да си расте, милейди.

Поднесе чаша към устните й и я принуди да изгълта някаква зеленикава течност.

— Не е особено вкусно, но ще ви помогне да заспите по-лесно.

Тя усети оловна тежест в крайниците си и очите й се затвориха сякаш сами. Да спя, помисли си тя, да заспя…

Внезапно обаче някой я дръпна грубо и я сграбчи за раменете.

— Какъв беше планът ви? — изрева Аларик право в лицето й.

— Нямаше никакъв план — прошепна отпаднало тя.

— Не се опитвайте да ме заблуждавате, милейди. Видях със собствените си очи, как го целунахте. Искахте да се продадете на датчанина, нали?… Заради Англия?

Тя едва-едва поклати глава.

— И сте знаела при това, че сте бременна. С нашето дете. Или то не е наше? Може би Делън е бащата. Така ли е?

— Не, кълна се… то е наше дете!

— И въпреки това изприпкахте при викинга! — извика Аларик извън себе си от ярост и пръстите му се впиха в ръката й.

— Графе! — намеси се отец Дамиън. — Тя е ранена и позамаяна. Дадох и да пие приспивателна смес. Говорете по-късно с нея.

— Фалън, защо не ми казахте, че сте бременна?

— Не бях съвсем сигурна — промълви тя. — Едва последните седмици…

— А защо не съобщихте на Уилям, когато е наредил да ви бичуват?

— Ако беше заповядал да ме убият, щях да му кажа.

— Не се ли опитахте по този начин да пометнете?

— Но защо да махам детето? — попита тя учудена. — Толкова се радвам на бебето. Радвам му се, защото аз съм надеждата на Англия, нима не знаехте това?

Очите й се затвориха и не след дълго дълбоко заспа.