Хедър Греъм
Ондин (9)

ОСМА ГЛАВА

Една нощ Ондин се събуди след поредния кошмар. Ужасяващата сцена в коридора на Уестчестър отново беше оживяла в съзнанието й…

Баща й, дукът на Рочестър, беше изпаднал в немилост, защото, макар да бе протестирал срещу обезглавяването на стария крал, приживе осъждаше автократичната му политика. Чарлз II обаче му подаде ръка за помирение и го покани да присъства на турнира.

В онзи злокобен ден регентът разговаряше любезно с Рочестър, с дъщеря му Ондин, несъщия й чичо и сина му Раул. Петимата вървяха бавно по един дълъг коридор. Дори стражите се държаха настрана, за да не пречат на непринудения разговор.

Изведнъж проблесна стоманено острие. Раул се престори, че се бие ожесточено с бандата на Ондин, викайки, че дукът е извадил оръжие да прониже краля. Чичо и се хвърли върху предполагаемия заговорник и хладнокръвно го прониза с камата си.

Кръвта… тя беше навсякъде. Умиращият дук пошепна в ухото на дъщеря си, че твърде късно е осъзнал какво му се готви и че тя трябва да бяга, за да не попадне под властта на чичото-предател.

Стражите се развикаха и хукнаха след нея. Раул настигна Ондин и изсъска в ухото й, че има доказателства за заговор срещу краля, в който участвали и тя, и баща й. Можел да представи писма с нейния и на баща й почерк, но нямало да го направи, ако тя се съгласяла да стане негова жена. Раул, о, Господи…

Шумът от чупещо се дърво се смеси със задавените й стенания. Отчаяна, тя се опита да се изтръгне от мъглата на кошмарния сън.

Блесна светлина, две силни ръце се сключиха около раменете и.

— Ондин, Ондин… — Нежни пръсти се заровиха в косата й и когато отвори очи, Ондин се уплаши още повече. Съпругът й беше в спалнята й и я притискаше до своите силни, голи гърди. — Какво стана? Видяхте ли нещо? Чухте ли някакъв шум?

— Не… — Смутена, тя скри лице в ръцете си. — Много съжалявам, че ви събудих, милорд. — Докато се беше мятала в съня си, тя беше избутала завивката, нощницата й се беше вдигнала до над коленете и тя усещаше почти болезнено топлите бедра на Уоруик, притиснати до нейните. Издърпа надолу нощницата си и плахо проговори: — Нищо ми няма. Само сънувах.

— Пак ли Нюгейт?

— Да. И въжето на палача.

— Скоро тези сънища ще престанат да ви измъчват. Затворете очи, аз ще бдя над съня ви. — Той се изтегна до нея и я притисна по-силно в прегръдката си. Ондин не се помръдна, но как би могла да заспи, когато той милваше главата й и тя усещаше биенето на сърцето му до бузата си? Лека-полека нежната милувка и тихият глас на Уоруик я приспаха и тя повярва, че сънищата са само фантазия.

 

На сутринта мъжът й беше изчезнал. Докато се къпеше и закусваше, Ондин все повече се ядосваше на слабостта, която бе показала през нощта. За да избяга от страшните сънища и духовете на Чатъм Менър, тя реши да излезе на езда. Със или без позволението на Уоруик.

Когато излезе от покоите си в коридора, тя видя Джейк да седи на един стол. Наведен, той остреше грижливо една от камите на господаря си. При появата на Ондин скочи, уж изненадан, и се поклони.

— Добро утро, графиньо.

— Добро утро, Джейк. — Тя намери усмивката му любезна, но и малко странна, и изведнъж разбра, че Уоруик му е заповядал да я охранява. Дребният мъж умееше да остава незабелязан и досега не й беше дошло на ума, че е обект на толкова грижи.

— Добре ли сте, милейди?

— О, да. Тук се чувствам много по-добре, отколкото в гората — или в Тайбърн с въже на шията.

Момъкът бързо сложи пръст на устните си и очите му запламтяха.

— Тихо, милейди! Някои стени имат уши.

Ондин се усмихна спокойно.

— Да не говорите за духовете?

— Духове ли? Не вярвам в тях.

— Аз също, но сега се нуждая от чист въздух. Някъде наблизо ли е лорд Чатъм?

— Не, милейди. Да го потърся ли?

— Не е нужно. — Без да го уведоми какво е намислила, тя забърза към стълбата. Дали щеше да я последва?

Ондин излезе от къщата през западния вход и бавно закрачи към обора по алеята, оградена с розови храсти. Няколко пъти се обърна, но никъде не откри Джейк. Въпреки това усещаше, че е наблюдавана.

В обора срещна Клинтън, който четкаше козината на един красив червенокафяв жребец.

— Добро утро, Клинтън!

Момъкът се поклони с уважение.

— Добро утро, графиньо.

— Какъв красив жребец! — продължи с усмивка Ондин и помилва копринената му грива.

— Да, и е много буен. Дракон е любимец на съпруга ви, милейди, и го е носил на гърба си както на бойното поле, така и на лов или състезание.

— Сигурно е прекрасно да яздиш такъв кон.

— О, да — съгласи се колебливо Клинтън. — Но Дракон се подчинява единствено на Уоруик.

Ондин го погледна крадешком. Дали това беше казано просто за сведение или като предупреждение? Тя беше господарка на къщата и имаше право да издава някои заповеди, но слугите щяха да ги изпълнят само ако не бяха в противоречие с желанията на графа. Не, тя не се сърдеше на Клинтън. Отново я обзе странното, доста обезпокояващо впечатление, че вече го е срещала някъде. Къде беше виждала това остро изсечено лице? Решена да си изясни нещата, тя попита:

— Защо имам чувството, че се познаваме?

— Защото съм наследил очите на майка си — отговори засмяно момъкът.

— Очите на майка ви?

— Да, милейди. Аз съм син на Матлида.

— О… — Ондин въздъхна облекчено, но веднага съжали, защото в очите на Клинтън блесна любопитство. За да заглади неловкото положение, тя продължи да разпитва. — Тогава вероятно сте отраснали в Чатъм Менър.

— Така е, милейди.

— Заедно с графа… Затова сте в толкова добри отношения с него.

— Точно така — засмя се тихо Клинтън.

— Някак си ми напомняте за Уоруик.

След като прокара няколко пъти четката по гърба на жребеца, Клинтън се обърна към събеседницата си със странно изражение на лицето.

— Не е чудно, милейди. Все пак сме братовчеди.

— Братовчеди! — извика смаяно Ондин.

— Учудвам се, че Уоруик не го е споменал. Това не е тайна.

— Но…

— Аз съм незаконен син, макар че не се смятам за такъв. Преди баща ми да изчезне, той се е оженил за мама. Вероятно вече сте чули историята за семейния призрак, милейди?

— Да, отчасти — отговори несигурно Ондин.

— Бабата на лорд Чатъм била блъсната по стълбата от любовницата на мъжа й, която обаче паднала след нея и също се пребила. Тази жена е била моята баба, майката на Матилда. Така че ние всички сме от семейство Чатъм.

— О… — Ондин не знаеше какво да мисли. Значи Матилда беше леля на графа. — Наистина необикновено… Не изпитвате ли гняв? А майка ви?

— Смятате, че трябва да потърся полагащите ми се привилегии, така ли, милейди? Тук имам всичко, от което се нуждая. Баща ми е напуснал мама и нейният полубрат, бащата на съпруга ви, я е приел в дома си. Оттогава Матилда води домакинството на Чатъм Менър. Вуйчо ми беше много добър човек и към нас винаги са се отнасяли почтено. Получих добро образование заедно с братовчедите си и трябва да ви кажа, че обичам много и двамата. Разбира се, бих могъл да потърся щастието си и другаде, но се чувствам твърде свързан с Норт Ламбрия и работя с удоволствие за Уоруик. Отговорих ли на въпроса ви, милейди?

За да скрие смущението си, Ондин поглади нежните ноздри на жребеца.

— О, Клинтън, не съм имала намерение да ви разпитвам. Забелязах, че се обръщате към братовчедите си на малко име. Ще окажете ли тази чест и на мен?

— Разбира се… Ондин — отговори с усмивка Клинтън.

— И след като само графът има право да язди този великолепен жребец, ще изберете ли за мен друг кон?

Тази молба, изглежда, не му хареса. Той се наведе да почисти предното копито на Дракон и въпросът му прозвуча неясно:

— Уоруик знае ли, че възнамерявате да излезете на езда?

— Необходимо ли е това? — отзова се остро Ондин.

— Боя се, че да. — Момъкът се изправи и я погледна с неудобство. — Получих нареждане да не ви давам кон за езда. Най-добре е да поговорите с Уоруик. Ако той се съгласи, ще ви оседлая най-добрия кон, с който разполагам — разбира се, с изключение на Дракон.

 

— Уоруик ви е забранил да ме пускате на езда? — попита невярващо Ондин. — И защо?

— По-добре попитайте него, милейди — отговори Клинтън и погледна над рамото й.

Ондин се обърна бързо. Уоруик стоеше пред отворената порта, облечен в скромен кафяв панталон, широка риза и високи ботуши за езда.

— Добро утро, Ондин, Клинтън.

Братовчед му вдигна ръка към шапката си.

— Добро утро, Уоруик. Извини ме, но мисля, че графинята желае да разговаря с теб на четири очи. — Той мина покрай графа и излезе навън, като си подсвиркваше.

— Милейди? — Уоруик погледна жена си и учтиво сведе глава.

Тя отговори на усмивката му с ледена физиономия.

— Наистина ли ми забранявате да изляза на езда, милорд?

Вместо да отговори, той отиде при Дракон и помилва кадифените му ноздри.

— Уоруик! — Побесняла от гняв, Ондин затропа с крак, без да обръща внимание на предупредителния му поглед. Много важно, че нямаше намерение да търпи поведението й!

— Значи можете да яздите, лейди?

— Като всички крадци на коне.

— Въпреки това няма да ви дам кон.

— И защо не? — изфуча тя.

— Защото не ви позволявам да излизате на езда. Би било твърде опасно.

— Уверявам ви, сър, че уменията ми са достатъчни…

— О, аз съвсем не се съмнявам в ездаческото ви изкуство.

Сълзи запариха в очите й. Защо все не й се удаваше да спори разумно с него?

— Пленница ли съм тук?

— Е, ако сте останали с това впечатление…

— Няма да ви позволя да се отнасяте така с мен! — изсъска тя. — Аз не съм ваша собственост, не съм и някое непослушно дете, което можете да затворите в килера! За в бъдеще ще правя, каквото си искам. Вървете по дяволите, милорд, с вашите уклончиви отговори!

— Овладейте се, милейди… — започна заплашително Уоруик, но тя се хвърли вбесено към него и заблъска с юмруци по гърдите му.

— Тиран! Жалък негодник!

Мъжът стисна до болка китките й и я бутна леко в коленете. Само след миг тя вече лежеше по гръб в сеното и той седеше отгоре й.

— Очевидно историята се повтаря, милейди — пак водим бой в обора. Всъщност, това е съвсем естествено. Къде другаде се мотаят конекрадците?

— Копеле! — изсъска тя и отчаяно се опита да освободи ръцете си, за да издере лицето му. Ала изведнъж се разтрепери като лист. Усети непобедимата сила на Уоруик, както и собствената си слабост и се уплаши, че го е докарала до границата на самоконтрола.

— Много съжалявам, че ви нападнах, милорд…

— О, ни най-малко не съжалявате! — прекъсна я през смях той. — Дори напротив! Страшно ви се иска да грабнете един камшик и да ме нашибате. — Като видя гневните искри в очите й, той продължи предупредително: — Внимавайте, милейди!

— О, толкова е несправедливо! — изплака ядно тя.

— И защо? — отвърна през смях той. — Вие сте жива, а аз имам съпруга, която обеща да ми се подчинява, макар и по принуда. Тази клетва е в сила, милейди. Помнете, че трябва да я спазвате.

— Може би ще свикна по-лесно с новата си роля, ако благоволите да ми разкажете някои неща, вместо да ги узнавам от други хора. Едва днес научих, че Матилда е ваша леля, а Клинтън ви е братовчед.

Уоруик пусна китките и, отдели се от нея и полегна отстрана. Опря се на лакът и я погледна с неразгадаемия си поглед. Дали да не се опита да избяга? Не, беше безсмислено. Той щеше веднага да я настигне. Изражението му беше равнодушно, само очите бяха забулени от лека мъгла.

— Клинтън много прилича на мен и Джъстин. Учудвам се, че някой е трябвало да привлече вниманието ви върху роднинството ни.

— По дяволите, трябваше да ми го кажете вие, Уоруик! — изкрещя ядно тя. — И още много неща!

Побесняла от яд, тя вдигна отново юмрук, но веднага съжали. Мъжът се хвърли отново върху нея, улови ръцете й и я стисна с все сила.

— Нека се изясня веднъж завинаги, милейди — аз не ви държа в плен. Но не ви позволявам да излизате сама на езда, защото не знаете какви опасности ви дебнат навън. В тази гора се срещат диви зверове — мечки, вълци и лорд Хардгрейв, и аз не искам някой от тях да ви се изпречи на пътя. — Той се надигна и приседна на хълбоците и. — Ако пожелаете да излезете на езда някоя сутрин, трябва само да ме уведомите и аз с удоволствие ще ви придружа. А що се отнася до Клинтън и Матилда — не съм премълчал нарочно това роднинство. Просто не се сетих да ви разкажа, защото присъствието на двамата е станало съвсем естествено за мен. Имате ли още някакви оплаквания, мадам?

— Защо ме следите? — попита обвиняващо тя, опитвайки се да не усеща натиска на бедрата му върху своите. — Заповядали сте да ме наблюдават…

— Простете, мадам, но аз си имам по-важна работа.

Ондин се изсмя горчиво.

— О, да, разбира се! По-важна работа! И за да можете да я свършите, нареждате на Джейк да ме следи на всяка крачка. И всяка вечер трябва да се заключвам в стаята си, докато вие се разхождате кой знае къде.

Уоруик се ухили, пусна китките й и се надигна, като премести тежестта на тялото си от нейните хълбоци върху петите си.

— Смущава ли ви нощното ми отсъствие, мадам? — попита той и скръсти ръце пред гърдите си.

— В никакъв случай! — отвърна злобно тя. — Даже ми е твърде приятно.

Той се надигна гъвкаво и я издърпа на крака.

— За съжаление няма да се наслаждавате дълго на самотата си, мадам. Чарлз ми нареди да се върна в двора. След няколко дни потегляме за Лондон.

— Какво? — прошепна изумено Ондин. Изведнъж оборът се завъртя, във въздуха заплува мъгла. Как щеше да застане пред Чарлз? Невъзможно…

— Отиваме в кралския двор — обясни нетърпеливо Уоруик. — И тъй като не искам да се вдига шум, ще спим в една спалня и ще прекарваме нощите си заедно. — Като видя посивялото й лице, той смръщи недоволно чело.

— Не искам да отида в Лондон! — проговори отчаяно тя. — Заминете сам! Така можете да се забавлявате с когото си искате, ден и нощ…

— Вие сте длъжна да ме придружите, милейди.

— Не…

— За последен път, Ондин, вие ще ме придружите. Или в каретата — или завързана на покрива. Както решите.