Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ondine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 75 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм. Ондин

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Иванела П.)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Една цепеница се разпадна на жар с голям шум и изтръгна Ондин от мъглата на безсъзнанието. Тя вдигна бавно клепачи и видя само златното сияние на пламъците. Свещите бяха догорели. Тя лежеше в леглото на Уоруик, не в своето собствено. Разбра това, преди очите й да са привикнали със слабата светлина. Чувстваше се свежа и чиста като белите чаршафи, които я обгръщаха отвсякъде. Огледа учудено белите дантелени маншети на нощницата си. Някой я беше изкъпал и я беше пременил с тази нова нощница.

Въпреки приятната топлина, която изпълваше помещението, Ондин потръпна от студ. Страшният спомен бавно се възвръщаше. Тя беше стояла там, долу, и беше чакала смъртта — напълно безпомощна. Припомни си с ужас примката около шията си, едно добре познато от миналото чувство, припомни си и лудостта в святкащите очи на Матилда. Уоруик отново се бе появил в последния момент, за да спаси живота й.

Днес беше върнала дълга си. Никога вече нямаше да се измъчва от страхливите въпроси за смъртта на първата лейди Чатъм. Ролята й беше приключена. Дали Уоруик щеше отново да настоява да я изпрати в колониите? Трябваше да го изпревари. Тя въздъхна дълбоко и усети някакво движение до себе си. Обърна глава и видя мъжа си да седи на ръба на леглото.

— Ондин…

Тя се усмихна с треперещи устни. Макар да презираше дивашкия му темперамент и ужасната му безочливост, тя признаваше, че той не я беше изоставил нито за миг и винаги беше до нея в най-страшните моменти.

— Можеш ли да говориш, Ондин?

— Да, добре съм.

Уоруик се протегна и предпазливо попипа шията й.

— Само няколко ожулвания… Упоили са те с макови семена. Слава Богу, упойката е безобидна. Преди час накарах Лоти да претърси кухнята и избата, защото се боях, че си поела смъртоносна отрова. Изпитах огромно облекчение, когато ми донесе мака.

— Матилда е…

— Да, тя е мъртва, бедната жена. Нека почива в мир.

— А Клинтън?

— Той тъгува за майка си и това е естествено. Тя беше моя леля, беше част от живота ми. И никой от нас не подозираше… — Той замлъкна потиснато.

— Толкова съжалявам, Уоруик.

— Тази истина ще понеса по-лесно. Представи си, че виновният беше брат ми — или Клинтън.

— Джъстин усещаше, че го подозираш в нещо лошо, и беше отчаян. Помири ли се с него?

Уоруик стисна ръката й и кимна.

— Не беше трудно. Той разбра лудостта, която ме преследваше, ледения страх, който ме беше стиснал за гърлото. Едва тази вечер му разказах, че Матилда веднъж вече те е нападнала в параклиса. А Клинтън не знаеше абсолютно нищо. Когато след смъртта на Женевиев твърдях, че жена ми е била убита, никой не ми повярва. Всички смятаха, че в мъката си нападам слепешката. Сега Клинтън се чувства виновен, че не е разпознал по-рано признаците на лудост у Матилда. Двамата с Джъстин се опитахме да го утешим и го уверихме, че ние също не сме забелязали нищо нередно.

— Какво ще стане с тялото? Църквата смята самоубийството за тежък грях, но аз се надявам, че Всемогъщият ще се смили над бедната й душа.

— Аз също. Тя е дете на дядо ми, затова ще я погребем в семейната гробница. Всъщност, тук не става въпрос за самоубийство, защото лудостта й я тласна към смъртта. Разбира се, свещеникът ще отслужи надгробна меса.

Ондин кимна доволно. Ако убиецът на Женевиев бе някой студен, жесток пресметливец, Уоруик щеше да бъде безмилостен. Но великодушното му сърце се бе примирило с делото на Матилда, станала жертва на безумието си.

— Клинтън не престава да се обвинява, че те е предал в ръцете на майка си и те е изложил на смъртна опасност.

— О, нека не се измъчва! Всъщност, той искаше да ме предпази от теб…

— Да, знам. — Гласът на Уоруик прозвуча хладно. Колко добре й беше познат този тон…

— Какво търсеше в обора? Как успя да минеш покрай Джейк? Той се кълне, че не си излизала в коридора.

Ондин се поколеба, после реши, че най-добре е да признае истината. И без това нямаше да избяга през тайния тунел. След тази изпълнена с вълнения вечер и Уоруик, и Джейк щяха да спят дълбоко и тя можеше да напусне къщата през главния вход.

Тя разказа за тайната врата, която случайно бе открила зад завесата. Уоруик я изслуша с гневно смръщено чело.

— Чатъмови са крили в дома си много верни на краля благородници и духовници. Най-добре ще бъде да заповядам да зазидат всички тайни врати. Времената на бегълците и скривалищата отдавна отминаха. — Той отмахна нежно косата от лицето на Ондин и я целуна по челото. — Имаме да обсъдим толкова много неща. Ако знаеш какви планове имам… Но не тази нощ. Искам да се наспиш хубаво. Само като си помисля какво можеше да се случи…

— Ти дойде навреме. Както винаги.

— Така, а сега ти желая приятна почивка. Надявам се да спиш без кошмари.

Когато понечи да стане, Ондин улови ръката му.

— Уоруик…

— Не казвай нищо повече. Трябва да си починеш.

— Не е нужно — пошепна тя, изправи се и притисна пръстите му до бузата си. — Моля те… — Нима щеше да я отблъсне? — Няма да говоря повече. Преди малко каза, че утре ще обсъдим всичко. Но през нощта…

— Какво през нощта?

— Остани при мен, моля те.

— Ако искаш, ще седя до леглото ти и ще бдя над съня ти.

Ондин въздъхна и извъртя очи.

— Защо се правиш на глупак?

— Не ме изкушавай, скъпа — промърмори с усмивка графът. — И без това не се владея, когато съм близо до теб. След всичко, което преживя днес, заслужаваш спокойствие.

Ондин го изгледа и нетърпеливо махна с ръка.

— Спокойствие? Това е последното, което желая в момента! — Тя скочи от леглото, смъкна нощницата от раменете си и я остави да се свлече на пода. После направи крачка към мъжа си. Светлата й кожа блестеше примамливо, огряна от пламъците.

Уоруик въздъхна шумно. Ондин, неговата малка русалка. Бракът със смъртен я бе превърнал в жена… Тя беше светлината на живота му. Нищо, че досега любовта му беше донесла само болка. Той простена задавено и я притисна до себе си, устните му се впиха жадно в нежната й шия, после се спуснаха надолу към гърдите.

— Наистина ли искаш? Ако остана още само миг, няма да можеш да се отървеш от мен.

Вместо да отговори, Ондин обви с ръце врата му, надигна се на пръсти и впи устни в неговите.

Уоруик загуби и последните остатъци от самообладанието си. Когато отвори уста да протестира, тя я затисна с пръсти и се засмя.

— Не искам повече думи тази нощ!

— Нито една… — Той я положи внимателно на леглото, свали набързо дрехите си и се изтегна до нея. Страстната им любовна игра беше като ехо на бурята, която все още виеше в нощта. Забравили всичко около себе си, двамата се отдаваха един на друг без остатък, отново и отново, докато имаха сили.

— Ондин… — Сърцето на мъжа беше пълно с любов. Как да произнесе думите… Две прости думи — „обичам те“. Най-после трябваше да й признае.

Пръстите й отново затиснаха устата му.

— Не казвай нищо тази нощ, умолявам те!

Уоруик се подчини на желанието й и затвори очи. Утре щеше да дойде нов ден. Щяха да имат достатъчно време за думи, за мечти, за бъдеще, изчистено от страхове и недоразумения. Господи, колко беше уморен… Най-после щеше да заспи, без да се страхува за живота на любимата си.

 

Ондин лежа неподвижна цял час, вслушана в равномерното, дълбоко дишане на мъжа до себе си. Тя се вглеждаше в лицето му и се опитваше да запомни всяка подробност от любимите черти: високото чело, своенравната брадичка, чувствено извитите устни. Пръстите й се плъзгаха нежно по равномерно повдигащите се гърди.

Когато стана, очите й пареха от сълзи. Облече се безшумно, избра най-простата си рокля от гълъбовосиво кадифе и топла наметка от тъмнокафява вълна с качулка, за да прилича на поклонничка.

На писалището в салона намери кесията със златни монети и се усмихна горчиво. Това беше доказателство, че Уоруик не се бе отказал от намерението си да я изпрати в колониите. Парите й трябваха, за да стигне до Лондон, но бъдещата дукеса Рочестър щеше да изплати дълговете си. Тя пъхна кесията в джоба си, после на пръсти се измъкна в коридора. Тази нощ верният Джейк не стоеше на стража. Пътят й беше открит.

Ондин се спусна на бегом надолу по стълбата, прекоси залата и излезе навън. По пътя към обора не посмя да се обърне назад, защото се страхуваше, че куражът ще я напусне. Оседла кафявата кобилка, изведе я в двора и бързо я възседна.. Вятърът едва се усещаше, а дъждът бе престанал.

Едва когато стигна края на алеята, тя се обърна да погледне къщата. Чатъм Менър се издигаше величествено на фона на нощното небе — горд като господаря си. Сега вече тя не беше графинята на Норт Ламбрия, лейди Чатъм, момичето, което Уоруик бе спасил от бесилката. От днес нататък щеше да се нарича отново дукеса Рочестър и да се бори за наследството си. Решена да успее, тя обърна кобилката и препусна в галоп.