Хедър Греъм
Ондин (16)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Матилда чакаше на входната врата, за да съобщи на графа, че мосю Дьовин от Брюге го очаква в работната му стая. Когато забеляза сламките в косата на Ондин, тя възкликна удивено:

— О, милейди, случило ли се е нещо?

— Нищо лошо — отговори кратко Ондин и забърза нагоре към стаята си. Чу стъпки зад гърба си и без да се обръща, знаеше, че Джейк я е последвал.

Щом се прибра в спалнята си, тя свали мръсната рокля и облече чиста. После изчетка грижливо косата си, за да махне сламките и листата.

След това, за кой ли път вече, тръгна да се разхожда нервно напред-назад, защото имаше чувството, че таванът ще падне върху нея и ще я задуши. Когато не издържа и изскочи на коридора, намери Джейк, седнал на обичайното си място.

— Отивам в градината, Джейк.

— Но тази сутрин вече набрахте цветя, милейди, и украсихте къщата… — С тези думи той признаваше, че я наблюдава постоянно. Лицето му пламна от смущение.

— Тогава ще събера цветя за параклиса — отговори Ондин и тръгна надолу по стълбите. Волю-неволю, Джейк трябваше да я последва.

Подпомогната от стария Тим, който й донесе кошница и ръкавици, тя набра прекрасни червени рози. След това Джейк я придружи до параклиса и застана на пост пред вратата.

Ондин се възхити отново на стъклените прозорци, през които яркото следобедно слънце падаше във всички цветове на дъгата, разгледа високия свод и мраморните скулптури в страничните олтари. Тя мина бавно покрай тях и спря пред саркофазите на графа и графинята, които бяха умрели в един и същи ден — той на бойното поле, тя след падането по стълбата. Мраморните ангели, коленичили в краката на статуите, сякаш се молеха за вечен мир на мъртвите.

Малко преди олтара се издигаше статуята на първия Чатъм, норманина, завоювал си името „Звяра“. Простият камък беше толкова разяден от неумолимото време, че тя успя да разчете само част от надписа.

— Легендата ти ще живее вечно — прошепна почтително тя и помилва старите букви. Въпреки всичко тя обичаше наследниците на този мъж.

Гробът на Женевиев беше срещу саркофазите на последната графска двойка. Ондин застана пред него и колебливо се вгледа в каменната плоча. Макар да не беше страхлива, тя трепереше от някакво непознато чувство и не смееше да пристъпи по-близо. Затова отиде пред главния олтар, коленичи и започна да подрежда розите в мраморните вази.

Изведнъж чу стон и застина на мястото си. Шумът се повтори като шепнещ полъх на идващ незнайно откъде ветрец. Ондин огледа внимателно всички ъгли на параклиса, но тъй като вече се смрачаваше, видя само мистични черни сенки, заобиколени от пъстри воали прах.

— Кой е? — попита тихо тя и си припомни какво я предупреждаваше баща й. Никога не показвай страха си, за да не разкриеш на неприятеля слабостта си и той да се възползва от нея в своя изгода.

Никой не й отговори. Вероятно въображението й играеше лоша шега в тази тайнствена атмосфера. Тя се приведе отново над цветята и в следващия миг чу някой да шепне името й, толкова ясно и отчетливо, че я стресна и тя се убоде болезнено в трънчето на една роза.

Обърна се гневно, решена да застане лице в лице с мъчителя си, и изведнъж дъхът й спря.

Само на десетина крачки от нея стоеше странна фигура, загърната в черна наметка. Изпод качулката се подаваше грозно ухилена демонска маска. Докато Ондин се взираше невярващо в странното явление, фигурата вдигна дългите си ръце и разкри остри, извити нокти, които без усилия щяха да разкъсат гърлото й.

Ондин разбра, че това не е демон, излязъл от царството на мрака. Но все едно звяр или човек, това страшно същество искаше да й причини зло и тя трябваше да бяга.

Сякаш сънуваше лош сън. Невъзможно й беше да произнесе дори звук. Чудовището й препречи средния коридор и тя се втурна надясно. Най-после гласът й се възвърна и тя изпищя за помощ, по изключение дълбоко благодарна на Джейк, който постоянно беше наблизо.

Не знаеше дали слугата е чул вика й, защото нямаше време да извърне глава към двукрилата врата. Тъмната фигура бе поела по друг път, между старите дървени пейки, и я очакваше пред страничния изход. Отчаяна, Ондин се хвърли на другата страна, но когато осъзна към какво я тласкат, изпищя от ужас. Озова се пред красивия монумент на последната Чатъм, погребана тук.

Гробът на Женевиев…

Изведнъж тя видя, че точно пред краката й е зейнала пропаст. В ужаса си загуби равновесие и полетя с писък надолу. Гласът й отекна глухо под високия свод. Широките поли намалиха силата на удара и тя дори не загуби съзнание. Взря се нагоре като упоена, но видя само синкава светлина. След миг чу протяжен, ужасяващ шум. Каменната врата, отворена очевидно от убиеца, се плъзна на мястото си. Слабата светлинка угасна.

— Не! — изкрещя Ондин и скочи на крака. Отговори й само призрачното ехо на гласа й. Трепереща, тя се опита да се пребори с дивата паника в гърдите си и отчаяно си повтори, че не вярва в зли духове.

В положението, в което беше изпаднала, нямаше как да не изпитва леден страх. Все пак се опита да прогони съзнанието, че е заобиколена от черен мрак и от ковчезите на поколения Чатъмови. Тя се взря напрегнато в мрака и едва не извика от облекчение. Може би имаше лъч надежда! В края на някакъв дълъг коридор искреше светъл лъч.

Междувременно очите й бяха свикнали с тъмнината и когато видя какво има пред себе си, от гърлото й се изтръгна ужасен писък. Ковчегът на Женевиев беше отворен. Женската фигура в него, облечена в скъпа кадифена рокля, беше увита с бяла коприна. Ръцете бяха скръстени за молитва. Дългата коса беше разпростряна върху сатенена възглавница, лицето беше белязано от смъртта и гниенето, които не щадяха дори най-красивите между жените.

Женевиев…

Треперейки, Ондин пропълзя покрай ковчезите и се втурна към светлината през тесния тунел, който вонеше на влага и гнило. В краката й пълзяха червеи, но тя не забелязваше нищо. Само хълцаше и бързаше напред, отмахвайки нетърпеливо дебелите паяжини.

Най-после стигна до източника на светлина — тесен процеп в стената. Тя се облегна на камъка с цялата си тежест, започна да драска по мазилката, докато разкървави пръстите си, изпочупи ноктите си, но стената не поддаде. Изтощена до смърт,

Ондин се облегна на нея, за да си отпочине. После се напрегна и се хвърли с цялата си тежест срещу препятствието. Изскърцаха ръждясали стари панти и един масивен квадрат се отмести с недоволен стон навън.

Ондин се измъкна, пъшкайки, през тесния отвор и попадна във втори коридор. Две свещи, закрепени на стената, бяха запалени и тя установи, че се намира в избата за вино. Очевидно тунелът тръгваше от гробницата, минаваше под оръжейната и кухненските помещения и стигаше дотук. Стълбата в края на избата сигурно водеше към трапезарията. Ондин погледна подутите си, окървавени ръце, изтърси сърдито паяжините, които висяха по роклята й. Може би разни гадни насекоми пъплеха по косата й! Тя въздъхна дълбоко, все още трепереща от уплаха, но гневна и твърдо решена да си изясни всичко.

Този път Уоруик беше длъжен да й обясни плановете си. Тя забърза към стълбите. Дано само не я срещнат слугите, защото намерението й беше да се яви неканена при всеобщо уважавания господар и да му устрои малка изненада.

 

Но Уоруик не беше неподготвен. Стреснат и невярващ, той се взираше в маймунското лице на Джейк.

— Какво искаш да кажеш? Как така е изчезнала? Наистина ли я видя да влиза в параклиса?

— Да, милорд, кълна се! По едно време ми се стори, че чувам вика й, но вратата беше зарезена отвътре. Когато най-после успях да я разбия, господарката не се виждаше никъде. Кошницата с рози беше преобърната пред олтара.

— По дяволите! — изруга графът и се втурна към вратата на работната си стая, която в същия момент се отвори с трясък.

Странното видение, което влетя вътре, беше заобиколено от облак прах и попадна право в ръцете му. Побесняла от гняв, Ондин заудря с юмруци по гърдите му.

— Сега вече ще ми кажеш истината, Чатъм! Зверове и призрачен шепот, леки жени, приятели и врагове, зли духове и какво ли още не! Край с тази комедия! Жалък негодник! Сигурно си луд, както и всичките ти слуги! Ще ми каже ли някой най-после какво става в тази къща?

Уоруик се отдръпна слисано. Чувството, което го завладя, беше на безкрайно облекчение — тя беше жива, о, тя беше жива, мръсна, бясна от гняв и почти смешна, но жива! След като преодоля началното смайване, той улови ръцете й.

— Успокой се, моля те! Какво се е случило?

— Какво се е случило ли? — изфуча разярено Ондин. — Откъде да знам? Да не си ме спасил от бесилката, за да ме тласнеш към още по-страшна смърт?

— Не, не съм искал това. — Железните му ръце се сключиха около китките й и я принудиха да спре.

— О, ако можех, щях да заповядам да те измъчват и да те разкъсат на парченца! — извика тя и Джейк неволно се засмя.

— Млъкни! — изсъска в ухото й Уоруик и вдигна въпросително глава.

Към вратата приближаваха крачки. След малко някой почука колебливо.

— Всичко наред ли е, милорд? — попита гласът на Матилда.

Уоруик хвърли бърз поглед към дребния слуга и Джейк отиде до вратата, за да поговори с Матилда и да я успокои.

Ондин така и не разбра защо замълча и не помоли за помощ старата си приятелка. След миг крачките се отдалечиха.

В тази кратка пауза борческият й дух беше угаснал. В очите й заблестяха сълзи.

— Велики Боже! — прошепна задавено тя. — Няма ли най-после да ми обясниш какво означава всичко това?

Уоруик се поколеба, но пусна ръцете й.

— Да, но първо… Джейк!

— Да, милорд?

— Жена ми не бива да се движи из къщата в този вид.

— Не се тревожете, веднага ще заповядам на момчетата да донесат гореща вода в стаичката за преобличане. Няма да безпокоим обаче камериерката на милейди.

Уоруик кимна замислено.

— Аз ще отнеса Ондин по стълбата, като се преструвам на щастлив съпруг, който гори от нетърпение да се усамоти с жена си. Постарай се никой да не ни безпокои до края на деня. Няма да слезем дори за вечеря.

Джейк излезе бързо от стаята и графът вдигна жена си на ръце. Ондин го погледна слисано.

— Ти май полудя напълно?

— Засмей се.

— Какво?

— Засмей се! Прегърни ме, притисни се силно до мен, погледни ме страстно в очите.

— Не!

— Да! Веднага! — Той я изнесе навън, отметна глава назад и се засмя много убедително. Ондин се подчини на заповедта.

Обви с ръце шията му, погледна го в очите и изкриви лице в усмивка. Тъй като го обичаше, това не се оказа трудно. Вече беше разбрала защо трябва да се преструват на безгрижна влюбена двойка.

— О, Уоруик… — хихикаше весело тя, докато той я носеше нагоре по стълбата. Минаха покрай Джейк, който тъкмо обясняваше на Матилда, че графът и графинята не желаят да ги безпокоят през останалата част на деня. После срещнаха Джъстин, който се ухили с разбиране и извика на брат си, че най-хубавото в съпружеската караница е помирението. Най-после влязоха в частните си покои.

Ваната в междинната стая беше пълна с топла вода и Ондин побърза да свали мръсните си дрехи. Този път не се възпротиви, когато Уоруик й помогна.

Наистина ли беше забравила напълно гордостта и достойнството си? Не, не можеше да допусне това!

— Ще се справя и сама! — изкрещя му гневно тя.

— Престани с тези глупости! — отвърна нетърпеливо той и издърпа долните й гащи.

За да се скрие от него, Ондин се потопи дълбоко в топлата вода, скръсти ръце пред гърдите си и Уоруик я изгледа развеселено.

— Нямаш ли си друга работа, освен да стоиш тук и да зяпаш? — изсъска вбесено тя.

— Мислех, че искаш да чуеш обясненията ми.

— Да, но…

— Първо се окъпи на спокойствие. — Той коленичи до нея, насапуниса гъбата и започна да я мие.

— Върви си, моля те… — пошепна Ондин, но гласът й едва се чуваше. Меките му ръце бяха толкова изкушаващи, толкова приятни.

Докато сапунисваше косата й, Уоруик въздъхна дълбоко, но Ондин помисли, че й се е причуло. Защо ли да въздиша? От умора ли или от тревога?

— Така, а сега се потопи във водата — помоли меко той.

Ондин се подчини, после се изправи и гъстите мокри кичури нападаха по лицето й. Протегна ръка към хавлията и Уоруик я зави грижливо. После я отнесе в салона и я сложи да седне в голямото, меко кресло пред разпаления огън. Напълни две чаши с коняк и й подаде едната. Ондин я пое с благодарност. Парещата течност щеше да прогони гробната студенина от тялото й.

Уорик взе чашата си, отиде до камината и се загледа в пламъците.

— Сега ще чуеш обяснението, което поиска. Не съм те спасил от бесилката, за да осъществя някакви свои дяволски планове. Просто сметнах, че една осъдена на смърт ще бъде по-добра стръв от едно наивно момиче.

По гърба на Ондин пролазиха студени тръпки.

— Значи аз съм стръв. За чудовището, което ме бутна в пропастта?

Очите му се присвиха.

— Какво точно се случи?

Никак не й се искаше да си спомня, но трябваше да му разкаже. Тя отпи глътка коняк, после пое дълбоко въздух и описа подробно страшното си преживяване.

— Може би те интересува, че ковчегът на жена ти е отворен.

— Какво? — процеди през зъби Уоруик.

— Да, някой го е отворил.

— Веднага ще се погрижа — отговори безизразно той. — От този миг нататък няма да правиш и крачка без придружител.

— Страх те е за моята безопасност, така ли? По каква причина? Да не би Женевиев да е била убита?

Графът кимна бавно.

— Никой не ми вярваше. Дори кралят. Всички сметнаха, че се е самоубила. Но аз знам, че не е вярно. Тя беше слаба и страхлива, но не се боеше от мен. Тя ме обичаше и никога не би ми причинила такава мъка.

Ондин сведе потиснато глава. Нежността, която лъхаше от думите му, беше за друга и това съзнание я разтърси до дън душа.

— Значи ти се ожени за мен с надеждата да привлечеш вниманието на убиеца?

— Не е точно така. Опитах се да му поставя капан. Никога не бих го направил, ако не бях напълно сигурен, че съм в състояние да те защитавам.

— Днес едва не ме убиха.

— Никога вече няма да допусна да се изложиш на опасност. От днес нататък ще те охранявам ден и нощ.

— Защо не ми разказа всичко още в самото начало?

— Откъде можех да зная ще продължиш ли да играеш ролята си, ако те посветя в тайната?

— И кого подозираш всъщност?

— Никого — и много хора. — Той смръщи замислено чело. — Знам много неща — и не знам нищо. Едно обаче е сигурно — Женевиев бе убита. Хардгрейв ме мрази от дън душа. Много му се иска цялото ми семейство да бъде изличено от лицето на земята. Ан е ревнива вещица, но не вярвам да стигне до убийство.

— А брат ти? Братовчед ти? Може би ти завиждат за титлата, за богатството?

Лордът я погледна стъписано.

— Собствената ми кръв и плът? Невъзможно! Макар че ако умра, наследник ще бъде Джъстин. А Клинтън ще наследи пък него… Не, това е изключено. И двамата ме обичат.

— Как ще си обясниш шепота, който се разнася в къщата? Хардгрейв и Ан не могат…

— Земите на виконта граничат с моите — прекъсна я нетърпеливо Уоруик. — Може би той е разузнал къде се намират тайните коридори и ги е показал на Ан.

— И Женевиев ли беше преследвана от духове?

— Да. Когато забременя.

— Затова ли обяви, че чакам дете?

— Така е. — Ондин потръпна от ужас и Уоруик изпита угризения на съвестта. Той коленичи до нея, обгърна с ръка раменете й и заговори бавно и настойчиво: — Кълна се в живота си, в името си и в честта си — ти ще останеш жива и невредима. А след това ще си свободна, ще можеш да правиш всичко, което искаш. Разбира се, аз ще се грижа за теб, няма да позволя да живееш в нужда.

Господи, да не би да й предлагаше пари? Ондин го отблъсна възмутено и скочи от креслото, забравила, че още не е облечена.

— Ти ме спаси от смъртта и не ми дължиш нищо. Аз съм длъжницата. След като ти помогна да постигнеш целта си, ще бъдем квит.

Тя понечи да мине покрай него, но той протегна ръка и я задържа.

— Квит ли, Ондин? Не съм толкова сигурен. Ти си заобиколена от тъмни тайни и аз често се питам какви ли подмолни интриги подпомагам, като играя ролята на твой закрилник.

— Трябва да изтърпиш тази неизвестност, Уоруик Чатъм. Аз съм твоята стръв и ще изиграя ролята си колкото се може по-добре. След това обаче ще бъда свободна.

Решена да се освободи, тя го блъсна и той не я задържа.

— Ондин! — Страстта в гласа му разпали огън в тялото й. Преди да влезе в спалнята си, тя го погледна през рамо и той я последва.