Хедър Греъм
Ондин (2)

ПЪРВА ГЛАВА

Бесилката на Тайбърн, май 1679 година

Най-страшното беше въжето около шията, което се врязваше дълбоко в нежната и кожа. Ала тя се беше заклела да не плаче, да не предлага на зрителите допълнително развлечение. Освен това намираше, че е по-добре да умре на бесилката като обикновена крадла, вместо да бъде обезглавена за държавна измяна.

— Е, как си, момиче?

Докато колата трополеше по калдъръма, Ондин се обърна към стария мъж до себе си, който я беше заговорил. В погледа му имаше бездънна тъга. Дощя й се да помилва сбръчканата му буза, но ръцете й бяха вързани.

— Все някак ще се справя, Джоузеф. Но можеха да ми спестят поне това въже… — Гласът й пресекна, когато покрай колата затичаха две мръсни, облечени в дрипи деца. Света Дево! Коя ли беше тази майка, която позволяваше на децата си да присъстват на обесване?

След като осъдените бяха изведени от затвора Нюгейт, Ондин гледаше със страх постоянно увеличаващата се тълпа зрители, които вървяха след колата. Хиляди очи стрелкаха любопитно младата жена, стария Джоузеф и уплашеното до смърт момче на име Малкия Пат.

— Ей сега ще стигнем до ъгъла на Ендръл и Броуд Стрийт — обясни Джоузеф.

— Говориш за онази прословута гостилница, нали? — Ондин поклати глава с достойнство. — Няма да се напия, за да доставя още забавление на тази измет.

Старецът й се усмихна с болка и гледката на въжето около шията й едва не разкъса сърцето му. Той беше живял достатъчно и спокойно можеше да прекрачи отвъд. Но това бедно младо момиче…

След неколкоседмичното затворничество в Нюгейт тя беше останала само кожа и кости, но нито прашните й бузи, нито овехтелите дрехи можеха да скрият красотата й. Може би причината се криеше в излъчването й, в гордата стойка, в непримиримия блясък на сините очи. Тя притежаваше жизнеността на пролетното утро и една естествена веселост. И дори в миговете на най-дълбоко отчаяние не забравяше страданията на ближните си. В затвора споделяше плесенясалия хляб с всеки, който й се струваше по-гладен от самата нея. Крещеше гневно на пазачите и двамата с Джоузеф замислиха план за бягство, който едва не се увенча с успех. Ако в последния момент не беше останала, за да помогне на Малкия Пат, сега щеше да бъде свободна.

Джоузеф въздъхна с болка. Сигурно Ондин не беше момичето от простолюдието, за което се представи, когато дойде в гората и се присъедини към дружината бедняци. Движеше се твърде грациозно и говореше прекалено мелодично. Въпреки овехтелите си дрехи, тя се държеше винаги като дама, дори когато трябваше със сила да наложи волята си. Всички бяха изпълнени с доверие към нея и никога не се опитваха да надникнат под булото, с което се беше загърнала. А днес щеше да отнесе тайната си в гроба.

Изведнъж в душата на Джоузеф се надигна луд гняв. Двамата щяха да умрат само защото искаха правото си да живеят. Миналата седмица обесиха Мади, Стария Том и гърбавия Симкинс. Днес щеше да умре самият той, а с него Ондин и Малкият Пат. Макар че не бяха извършили друго престъпление, освен да откраднат храна, за да утолят глада си.

— Изпий бирата, която ще ти дадат, момиче — посъветва я загрижено той. — Бесилката… Знаеш ли, понякога примката не се стяга достатъчно бързо. Нека не те е грижа за зяпачите. Бирата ще ти помогне.

Процесията — тримата осъдени в каруцата, дебелият монах, който подтичваше зад нея, двама пазачи, палачът, скрил лице под черната си маска, и един съдебен служител — спря изведнъж. Бяха стигнали кръчмата Боул и както беше обичаят, кръчмарят излезе да им предложи ейл. Макар и колебливо, Ондин протегна вързаните си ръце към една кана. Аз не се боя, опитваше се да си внуши тя, защото Всемогъщият вижда, че не съм сгрешила в нищо. Затова трябва да покажа спокойствие и дори веселост.

Ала пристъпите на леден страх ставаха все по-силни и тя разбираше, че не е в състояние да приеме безропотно съдбата си. Колко време се беше заблуждавала, че ще успее да очисти името на баща си от позорното петно, да се върне у дома и да отмъсти за смъртта му, да разкрие коварната измама…

Но не можа да го стори. И сега трябваше да умре с двамата просяци, с добрите приятели от гората, при които беше избягала. Дано бирата й даде малко сила, за да изпита презрение към хората, които бяха извършили тази несправедливост и я бяха осъдили на смърт чрез обесване.

За съжаление бирата я тласна към още по-дълбоко отчаяние. С всяка глътка въжето около шията й се опъваше по-силно, а течността, която се стичаше в гърлото й, не я стопляше и не й вдъхваше кураж.

След като завърши представлението пред гостилницата, каруцата затрополи по-нататък. Ондин се опитваше да не чува подигравателните крясъци на множеството, особено мъжкия глас, който обясняваше на палача колко приятни неща може да направи с момичето, преди да го обеси. Скоро наближиха Тайбърн. На площада беше издигнато трикрако съоръжение, за което щяха да завържат въжетата. Конете, подплашени от силен удар с камшика, щяха да препуснат напред, а Ондин, Джоузеф и Малкият Пат щяха да увиснат на дебелата греда.

 

Мили Боже, дай ми бърз край, помоли се безмълвно девойката. Пред очите й причерня, зави й се свят, като видя препълнените трибуни. За място на пейките се плащаше по два шилинга. Измъчена, тя затвори очи и усети слънцето върху лицето си, както и мекия, влажен бриз, който обещаваше дъжд. След малко отвори очи и погледна към небето. Нима никога вече нямаше да види слънцето?

— Мисли за баща си, който е на небето, момиче! — пошепна й Джоузеф. — Той ще те прегърне и ще те отведе в един по-светъл свят, защото знае колко си добра.

Да умре — не! До последния си дъх щеше да се бори, да крещи, да рита и да хапе. Нищо няма да постигна, каза си отчаяно тя. Нямаше изход. Трябваше да се подчини безропотно на опредената й съдба и да не дава възможност на зрителите да се забавляват за нейна сметка. Опита се да кимне, но не можа, защото при всяко движение въжето около врата й се опъваше болезнено.

Най-после каруцата спря под бесилката. Дебелият монах мърмори неразбираеми молитви, а палачът попита осъдените дали имат да кажат още нещо.

Изведнъж Малкият Пат изпищя, започна да се моли за живота си и Ондин прехапа устни. Това момче нямаше още четиринадесет години, а щеше да увисне на бесилката само защото беше отсякло дърво, израснало случайно в гората на някакъв граф. Но нима нейното престъпление не беше също толкова нищожно?

Публиката се наслаждаваше на зрелището. Решена на всичко, Ондин скочи. О да, тя имаше какво да им каже!

— Наистина ли ви харесва отчаянието на това дете? — извика с ясния си глас тя и множеството занемя. — Ако наистина е така, надявам се един ден да изпитате отчаяна нужда от двата шилинга входна такса, за да не умрете от глад — или да напълните празните си стомаси с риба, уловена в реката на някой благородник. Страдайте с това момче! Или един ден ще разберете, че неговото страдание е вашето собствено…

— Обесете я! — изкрещя разярено някакъв мъж. Подкрепиха го и други. Те бяха дошли да гледат представление и нямаха нужда от проповеди, които събуждаха в сърцата им чувство за вина.

— Тишина! — заповяда съдебният служител Уилтън. Леко мърморене последва думите му и той се огледа изпитателно.

— Този май се опитва да удължи мъченията ни! — изсъска Ондин. — Какво чака още?

— Предложения за женитба.

— Какво?

Старият мъж вдигна рамене.

— Такъв е обичаят, момиче. Също като дългата процесия и бирата пред кръчмата. Ако някой мъж заяви, че ще се ожени за теб, ще те освободят.

Погледът на Ондин се плъзна неспокойно по лицата на околните. Не, тук нямаше никой, чието докосване би могла да изтърпи. Подли, мръсни негодници! И все пак сърцето й заби по-силно, защото изведнъж бе осъзнала колко отчаяно иска да живее. Беше готова да стори всичко, за да се изтръгне от лапите на смъртта.

— Много искам да взема момичето! — изрева един тлъст, плешив търговец. — Но жена ми ще убие и двама ни!

Публиката избухна в луд смях. Отвратителна измет, каза си Ондин. От друга страна обаче — ако някой от тези типове поискаше ръката й, тя щеше да бъде свободна. И преди да избяга, щеше да му даде да разбере какъв жалък негодник е.

Но кой би взел за жена една осъдена на смърт? Двете седмици в Нюгейт я бяха изтощили до смърт. Рошава и мръсна, дългата коса падаше по раменете и, цялата в сламки и прах. Хлътналите й бузи бяха прашни, роклята висеше като чувал на измършавялото й тяло.

— Е, нито едно момиче не се заинтересува от стареца и младежа — обяви чиновникът. — Не се намери и жених за младата дама. Значи трябва да ги обесим…

— Чакайте, сър! — Стресната, Ондин впи поглед в дребосъка, който тичаше към бесилката — грозен момък с дълъг, извит нос, но с весели тъмни очи. Не, той не беше от похотливите зяпачи. Беше облечен в ливрея на кочияш — строг черен жакет, опънат панталон и снежнобяла риза. Приличаше на слуга при някой благородник.

— Вие ли ще се ожените за това момиче? — попита ухилено чиновникът. — Мъж с такова лице очевидно може да си намери невеста само под бесилката на Тайбърн.

— Искам да поговоря с нея! — Дребният грозник пристъпи по-близо. — За убийство ли сте осъдена?

Ондин поклати глава, сдържайки с мъка сълзите си. О, да, беше обвинена в убийство, но не тук, не сега.

— А защо ви осъдиха на смърт?

— Бракониерствах.

Мъжът се усмихна и попита:

— Готова ли сте да се омъжите, за да избегнете примката на палача?

— Ха-ха-ха! — изсмя се глухо под маската си едрият палач. — Май момичето ще предпочете да умре, отколкото да се омъжи за такова смешно джудже като тебе.

Дребният мъж му хвърли презрителен поглед.

Ондин не се поколеба. Решението й беше твърдо още от самото начало. А този момък изглеждаше добър и почти я караше да се чувства виновна, че един ден ще го напусне.

— О, сър, бих се омъжила дори за дракон или костенурка, толкова ми е скъп животът. А вие заслужавате най-голямата ми благодарност, защото сте милостив, съвсем различен от подлеците наоколо, които се смятат за почтени кора.

— Е, няма да се омъжите за костенурка — изкиска се весело дребният мъж. — По-скоро за дракон. Аз не съм вашият бъдещ мъж, момиче.

— Момент, момент! — намеси се чиновникът. — Не е разрешено да я отмъквате от бесилката в полза на друг. Или ще се ожените за нея тук и сега, или ще я обеся.

— Спрете! Аз ще ви принудя да спазвате закона! — Внезапно прозвучалият дълбок, заповеднически глас накара множеството да занемее и почтително да се разстъпи. При вида на едрия, зашеметяващо красив мъж Ондин спря да диша. Той носеше тесен панталон, елегантна риза с дантелено жабо и ушит по мярка жакет, подчертаващ мощните му рамене. Тъмната, гладка коса обрамчваше лице с впечатляващи, но студени и корави черти.

Поведението му ясно показваше, че е аристократ. Той кимна с усмивка на дребния мъж, които вероятно беше негов служител, и заяви:

— Аз съм човекът, който ще се ожени за това момиче. — Без да чака отговор от чиновника, той се обърна към Ондин: — Какво престъпление сте извършили?

Тя се поколеба за миг и отвърна:

— Убих един елен.

— И само за това ще ви обесят? — намръщи се невярващо мъжът.

— Точно така, милорд, и това не би трябвало да ви изненадва. Това животно принадлежеше на някакъв си лорд Ловет или поне се разхождаше по земите му. Така че, сър, човекът, който ме отведе под бесилката, беше от вашата черга. — И от моята, добави на ум тя, опитвайки се да прикрие горчивината си.

Мъжът вдигна извитите си вежди и тя неволно се запита защо го бе обидила така. Всъщност, защо не? Можеше да се омъжи за дребния, грозен слуга, но не и за този лорд, който сигурно беше замислил някаква отвратителна шега. Но мъжът изглежда не се чувстваше засегнат. Очите му я измерваха внимателно от глава до пети.

— Изразявате се много изискано.

Тъй като той очевидно чакаше обяснение, Ондин се спаси с първата хрумнала й лъжа:

— Баща ми беше поет и аз го придружавах в обиколките му из кралските дворове.

Мъжът кимна, после се обърна към чиновника и заповяда:

— Освободете я, за да се оженя за нея.

— Какво? — Сър Уилтън едва си поемаше дъх. — Милорд, тя е една обикновена крадла. Красива е, признавам, но…

— Ако не се лъжа, сър, законът повелява осъденият на смърт чрез обесване да бъде освободен, ако някой го попска за съпруг или съпруга. Ето, аз съм тук и съм готов да се оженя за това момиче. Свалете й най-после примката и развържете ръцете й!

Ондин гледаше смаяно едрия непознат. Не, той не говореше сериозно! Защо си позволяваше тази жестока шега?

— Моля ви, не ме измъчвайте така… — прошепна умолително тя.

Мъжът я прекъсна с ядно проклятие, скочи от коня си и издърпа примката през главата й. После разряза въжетата с ножа си.

— Ела тук, монахо! — извика той, свали я от колата и застана до нея. — Нали си Божи служител? Сигурен съм, че можеш да извършиш брачната церемония.

— Милорд… — започна още веднъж чиновникът.

— Погрижете се за документите, сър! — прекъсна го надменно благородникът.

— И кой…

— Аз съм Уоруик Чатъм и имам известно влияние в двора, ще ме принуждавайте да разкажа на краля какви некадърни служители има.

Нямаше нужда от повече думи. Сър Уилтън се разбърза, за да докаже, че е съвестен кралски служител.

Дебелият монах зачете обичайните молитви и лордът посегна към ръката на Ондин.

Това е от бирата, каза си отчаяно тя. Алкохолът замъгли разума ми, за да направи смъртта по-лека… Не, не беше сън — грубото въже не стягаше повече шията й, ръцете й бяха свободни…

— Дайте съгласието си! — подкани я чужденецът. — Или искате да умрете?

Думите излязоха с усилие от напуканите й устни.

— Свърши ли церемонията?

— Да, милорд, вие сте законно венчани.

— Много добре. — Лордът даде монета на монаха и получи пергамент, за да подпише брачното свидетелство. После се обърна към Ондин:

— Подпишете се и вие! Ако не можете, направете кръст.

Това недостойно предположение я възмути и тя го изгледа сърдито. Когато пое перото в ръката си, пръстите й трепереха толкова силно, че името излезе съвсем нечетливо. Така е по-добре, каза си тя, иначе може да разберат коя съм.

Монахът наду бузи и задуха мастилото, за да изсъхне. После нави пергамента и го запечата. Уоруик го изтръгна от ръката му, обърна се и дръпна Ондин да го последва. Тя се опита да се освободи и се обърна към каруцата със замъглен от сълзи поглед.

— Джоузеф!

— Върви, момиче, върви! — усмихна се с обич старецът. — Желая ти всичко най-хубаво! Божественият Исус наистина върши чудеса!

Изплющя камшик, конете изцвилиха и се втурнаха напред. Ондин изпищя. Колелата затрополиха, въжетата на осъдените се опънаха.

— Не гледайте! — Въпреки че момичето беше мръсно и вонеше, лордът го притисна до себе си и скри главата му под мишницата си.

Ондин и без това не виждаше нищо, защото от очите й течаха потоци сълзи.

След няколко крачки тя се удари в нещо твърдо и студено. Примигна, избърса сълзите си и видя, че стои пред елегантна карета с красиво изрисуван герб на вратичката. До нея стоеше дребният, грозен слуга.

— Всичко наред ли е, милорд?

— Да, Джейк — потвърди кратко Уоруик Чатъм.

— Какво ще правим сега с нея, сър?

— Хм… — Уоруик я огледа внимателно и Ондин усети как кръвта се качва в бузите й. — Не изглежда много представителна, нали, Джейк? И мирише.

Срамът отстъпи място на луд гняв. Каква непростима дързост! Нима този човек смяташе, че тя може да ухае на рози, след като е прекарала две седмици в Нюгейт? Една-единствена нощ в онзи влажен, студен мрак щеше да сломи завинаги гордостта му, а вонящата вода да изсмуче цялата сила от тялото му.

Е, поне нямаше да й е трудно да го напусне, когато му дойдеше времето. Вече го мразеше, макар че й беше спасил живота. Остана смаяна, когато мъжът, вместо да смръщи отвратено аристократичния си нос, избухна в смях. Очевидно съзнаваше колко я е засегнал.

— Аз ви дължа вечна благодарност, милорд — изсъска разярено тя. — Но не говорете за мен, все едно че ме няма или не владея майчиния си език.

— Простете, мадам. Исках само да насоча вниманието ви към жалкото ви състояние, което трябва да бъде отстранено колкото се може по-скоро.

Ондин сведе глава. Не можеше да оспори думите му.

— Простете.

— Не се извинявайте. Щом съм си взел жена от бесилката, не мога да очаквам, че ще е нагиздена като за сватба. А що се отнася до мръсотията — този проблем ще се реши много скоро. Можеш ли да ни дадеш някой добър съвет, Джейк?

Дребосъкът потърка наболата си брада.

— Най-добре да отидем в „Суолоус Форд“.

— Чудесна идея! — Уоруик Чатъм вдигна Ондин и я сложи на седалката. — Удобно ли ви е така?

— Да, сър, благодаря ви. И не се сърдете, че избухнах преди малко. Аз наистина ви дължа огромна благодарност, освен това не искам да ви натрапвам ненужни грижи за едни съвсем чужд човек. Защо просто не ме пуснете да си отида? Имам приятели в Лондон и…

— И дума не може да става, мадам. Та вие току-що се заклехте да ме обичате и почитате, докато смъртта на раздели.

Ондин едва не изпищя. Уоруик се настани до нея и я погледна сериозно.

— Ние… вие наистина ли се оженихте за мен?

— Точно така.

— И защо?

— Защото имам нужда от жена. — Той затвори вратичката на каретата и извика на Джейк: — Към „Суолоус Форд“!