Хедър Греъм
Ондин (5)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Ярките слънчеви лъчи нахлуха свободно през прозореца, който Уоруик беше забравил да затвори снощи, и скоро го събудиха. Той измърмори нещо не особено прилично и закри очите си с ръце, после изведнъж се стресна. До него спеше жена. Отдръпнала се в другия край на леглото, тя се беше свила на кълбо и дишаше дълбоко и равномерно. Ярката светлина, изглежда, не й пречеше.

Облегнат на лакът, Уоруик разглеждаше разкошната медноцветна коса и вдъхваше дълбоко уханието на розов сапун. Слънцето запалваше в косата й огнени искри. Копринените къдрици обрамчваха безупречно лице с меко извита уста, пълна долна устна, която загатваше за скрита чувственост, високи скули и съвършени вежди. Погледът му беше пълен с учудване. Още в Тайбърн му беше направило впечатление, че тази жена изглежда необичайно, но едва сега осъзна пленяващата й красота. Тънката завивка покриваше само добре оформените дълги крака, под ризата се очертаваха високи, пълни гърди с розови зърна, които сякаш го канеха да ги помилва…

Уоруик смръщи чело. Не, тази малка крадла нямаше да го омае. Той скочи бързо, излезе по чорапи на площадката и извика Мег, за да й поръча баня и закуска.

Прислужниците скоро внесоха голямата вана и няколко кофи с топла и студена вода. Мег лично донесе таблата със закуската. Ондин обаче спеше толкова дълбоко, че дори тези шумове не я събудиха. Когато гостилничарката излезе, Уоруик свали панталона си и се пъхна във ваната. Затвори очи, отпусна се в топлата вода и за кой ли път се запита дали така внезапно изкованият му план щеше да изкара убийците на Женевиев от скривалището им.

След малко Ондин простена в съня си, отвори очи и го погледна стреснато. Все още под влиянието на някакъв лош сън, тя се замята неспокойно насам-натам, после скри лице в ръцете си.

— Велики Боже, ти го уби! — изплака тя. — Не! Никога няма да ти простя! Ти си чудовище! Пак искаш да ме измамиш! Не! Предпочитам да умра!

Смаян, Уоруик излезе от ваната, уви кърпата около хълбоците си и приседна на края на леглото. Улови раменете на Ондин, за да я събуди, но тя се задърпа отчаяно.

— Не! Не! Убиец! По ръцете ти лепне кръв! Ще те убия!

— Успокойте се, мадам! — помоли настойчиво лордът и леко я раздруса, за да я събуди. Юмрукът й улучи брадичката му и това го накара да я притисне силно към гърдите си. — С кого се биете, за Бога? Аз съм вашият мъж!

Най-после Ондин отвори дълбоките си сини очи, които му напомняха за разбунтувано море, и отметна глава назад.

— О! — прошепна уплашено тя.

— Сънувахте — обясни с усмивка Уоруик.

— Съжалявам… — Гласът й пресекна, защото беше забелязала в какво положение се намира — притисната до мокрите гърди на лорда, обгърната от силните му ръце.

Погледът й издаде обзелия я ужас и Уоруик едва не избухна в смях.

— Простете, че ви обезпокоих с присъствието си, милейди — извини се той и я пусна. — Но вие бяхте тази, която ме извади от ваната.

Ондин погледна стреснато кърпата, която увиваше хълбоците му, после се обърна към ваната, до която беше захвърлен панталонът му. Погледна се и пламна от срам. Ризата й беше мокра и не прикриваше почти нищо от голото й тяло. Бузите й се обляха в червенина, а мъжът усети внезапно желание да помилва разкошните гърди и възхитителните им розови зърна.

Той скочи на крака, захвърли кърпата, без да се съобразява с чувствата й, и отново седна във ваната.

— На масата ви чака закуската, мадам.

— Благодаря.

Ондин скочи от леглото, намери роклята си и бързо се облече. После сложи таблата на леглото, настани се удобно и започна да се храни. Очевидно беше много гладна.

— Вече няма защо да се страхувате, че ще ви избягам, милорд.

— И защо не?

— Размислих много внимателно над положението си. Щом няма да ми се наложи да правя нищо друго, освен да играя ролята на ваша съпруга… Готова съм да изпълня желанието ви. Всъщност, какъв по-добър избор имам?

— Хм… — Уоруик се обърна към нея и я погледна изпитателно. — А вие за кого ме сметнахте?

— Какво искате да кажете?

— Сънувахте, че се борите ожесточено с някого. Кой е той?

— Аз… И какво казах? — измънка задавено Ондин.

— Аз съм този, който задава въпросите, лейди — отговори твърдо мъжът.

Стараейки се да изглежда равнодушна, Ондин вдигна рамене.

— Вероятно съм имала кошмар, в който съм се опитвала да се преборя с палача — или с надзирателя в Нюгейт.

— Но защо обвинявахте палача или надзирателя в убийство и измама?

Ондин вдигна глава и го погледна с присвити очи.

— И защо не? Ако вие или вашият скъпоценен крал прекарате само една нощ сред онези стени, сигурно ще разберете кошмара ми.

— Не ме предизвиквайте, милейди! Как смеете да говорите така за краля, въпреки че изобщо не го познавате!

Напротив, тя познаваше краля, познаваше искрения му интерес към хората, остроумието и чувството му за хумор, възхищението му от красивия пол. Знаеше също, че годините, прекарани в изгнание, ожесточената борба за възвръщане на короната бяха направили част от сърцето му твърдо като камък. Макар че се отвращаваше от насилието и публичните наказания, той не се колебаеше да подписва смъртни присъди, когато сметнеше за нужно. Онзи, който го предадеше, не можеше да разчита на милост.

— А в неговите очи — както и в очите на всички, които бяха присъствали на онзи злощастен турнир — тя беше предателка.

— Аз уважавам краля, милорд.

— Е, това ме радва. Отсега нататък не желая да чувам нищо за Нюгейт. Това е минало и трябва да го забравите. Нали казахте, че баща ви е бил поет? Я по-добре да го превърнем в обеднял френски благородник… — Той помълча малко и продължи: — Не, така не става. Ще искат от вас да говорите френски.

Ондин почти не се поколеба.

— О, аз владея този език. Майка ми беше французойка, освен това наистина принадлежеше към благородническото съсловие. — Лъжата излезе съвсем лесно между устните й. Дано само не забравеше набързо съчинената история на живота си.

— Това обяснява произношението ви. — Уоруик я изгледа изпитателно и Ондин сведе глава към таблата със закуската.

— О, прощавайте — прошепна засрамено тя и се изчерви.

— Какво има?

— Аз… аз изядох всичко…

— Ако съм гладен, ще си поръчам още нещо, лейди. Но сега е време да тръгваме. Ще сляза долу да кажа на Джейк…

— Позволете аз да го извикам!

Преди да е успял да възрази, Ондин изскочи от стаята. Ядосан, мъжът излезе от ваната, подсуши се и побърза да се облече.

 

Мег се сбогува сърдечно с Ондин, дори я прегърна.

— Не забравяйте, миличка, че той ви направи графиня.

Ондин се опита да се усмихне, но не успя. Много й се искаше да й изкрещи, че тя е дукеса, че има много повече права и съвсем не е длъжна да се съобразява с някакъв си нахален граф. Но не можеше да стори това. Макар и дукеса, тя беше търсена заради предполагаемо участие в убийство и държавна измяна. Затова щеше да играе ролята на графиня, докато успее да докаже невинността на дукесата.

След като й помогна да се качи в каретата и затвори вратичката, Уоруик седна при Джейк на капрата. Пътуването беше дълго и Ондин имаше достатъчно време да размисли. През цялото време се опитваше да си състави добър план, който да я изведе към жадуваната цел, но не успяваше.

Най-после заспа и не се събуди дори когато каретата спря. Беше късна вечер и Уоруик я изнесе на ръце от каретата.

— Къде сме? — прошепна замаяно тя и примигна.

— Ще пренощуваме в крайпътна гостилница. За съжаление не е удобна като тази на Мег, но е най-добрата по пътя ни.

Макар да настояваше, че е напълно в състояние да върви сама, той я отнесе нагоре по стълбата и я пренесе през прага на една слабо осветена стая. Огледа се недоверчиво, но леглото му се стори чисто и той положи жена си върху завивката. После угаси фенера и стаята потъна в мрак.

Ондин го чу да се съблича и усети как леглото хлътна под тежестта му, когато се изтегна до нея. В стаята се възцари потискаща тишина. Трепереща от нерви, Ондин се съблече по риза и се сви под завивката. Беше сигурна, че няма да затвори очи.

Но изтощението каза тежката си дума и тя потъна в дълбок сън. Събуди се едва на сутринта. Ярките слънчеви лъчи влизаха необезпокоявани в стаята. Уоруик вече не беше до нея, дрехите му също липсваха. На малка масичка беше оставена табла със закуска — купички с пастет и голяма кана прясно мляко.

Ондин се облече набързо и се зае със закуската. Изяде всичко до последната трохичка, подчинявайки се на придобития в гората инстинкт, който й внушаваше да яде до насита, когато има какво.

Когато се наведе над легена да измие лицето си, на вратата се почука. Тя се изтри бързо с кърпата и отвори. На прага стоеше Уоруик, наметнат с елегантна черна пелерина. Лицето му беше скрито под широкопола шапка.

— Готова ли сте, милейди?

— Да.

Той улови ръката й и я поведе по стълбата. Двамата слязоха в кръчмата, която в този ранен утринен час беше пуста и тиха. Само един гост беше клюмнал над масата в ъгъла и си отспиваше след бурната нощ.

Каретата чакаше пред вратата, но Уоруик я поведе към една уличка, където се редуваха множество магазинчета.

— Къде отиваме?

— На покупки — обясни кратко той.

Тъй като не искаше да приема подаяния, Ондин се възпротиви, но той й заяви енергично, че съпругата му трябва да е облечена, както подобава. На това нямаше какво да се възрази.

Купиха бельо и рокли от кадифе и коприна. Някои неща трябваше да бъдат поправени и Уоруик нареди да ги изпратят в Норт Ламбрия. Докато шивачките вземаха мярка, той не се отделяше нито на крачка от жена си.

Следващата нощ прекараха в друга гостилница и когато на сутринта продължиха пътя си, Ондин реши, че я очаква още един дълъг, самотен ден. Но спряха още следобед и Уоруик се качи в каретата при жена си.

— Скоро ще пристигнем. Не забравяйте — срещнали сме се в Лондон и сме се оженили набързо. Баща ви е французин. Моля ви, отнасяйте се любезно към слугите. Тъй като не сте донесли нищо в брака, те ще решат, че сме се оженили по любов. Възхитен от красотата ви, аз съм пренебрегнал бедността ви, нали разбирате? Затова не пускайте в употреба острия си език, иначе хората ми ще се усъмнят в здравия ми разум.

— Аз отдавна съм се усъмнила в него — подхвърли нехайно Ондин и бе наказана с унищожителен поглед.

— Трябва да ви дам още едно специално указание, графиньо. За съжаление съм в много лоши отношения със съседа си, лорд Хардгрейв. Мислете затова, когато се срещнем. Най-добре не се мяркайте пред очите му, ако не съм близо до вас. Нямам му доверие, нали разбирате? Не желая да оставате насаме с него, ясен ли съм?

— Да, милорд.

Уоруик отметна завеската на прозорчето.

— Ето че пристигнахме. Това е Чатъм Менър.

Любопитна, Ондин се наведе навън. Две входни алеи се виеха през добре поддържани градини. На мястото, където се сливаха, се издигаше величествена каменна къща с дъговидни прозорци и множество кули. На изток се простираше гъста гора, на запад смарагдовозелени пасища. А на север се синееха планини. Господарската къща изглеждаше разкошна и елегантна като кралски палат.

Изведнъж Ондин се разтрепери. Макар че залязващото слънце позлатяваше прозорците, тя откри зад стъклата заплашителен мрак и се запита какво ли крият мрачните сенки. Ставам смешна, каза си недоволно тя. Къщата е прекрасна, достоен дом за един граф, който разполага с пари и влияние в двора. А най-важното беше, че й предстоеше да живее далеч на север. Тук щеше да разполага с достатъчно време да реши собствения си проблем и да подготви отмъщението си.

Пръстите на Уоруик се вплетоха в нейните и когато го погледна, тя откри в златистокафявите очи злобни искри.

— Най-после сме си у дома, графиньо. От този миг нататък ще изпълнявате задълженията си и ще играете ролята на любеща съпруга.