Хедър Греъм
Ондин (21)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Може би беше съвсем естествено, че слънцето изчезна зад черни облаци, когато наближиха Чатъм Менър. Дърветата, обграждащи пътя, се люлееха от силния вятър, стрелкаха се светкавици, ревяха гръмотевици.

Решението на Ондин беше взето. Щеше да избяга от мъжа си още преди да потеглят за Ливърпул и да се върне в земите на семейство Рочестър, за да изобличи убийците на баща си.

— Пристигнахме. — Уоруик, който седеше насреща й, се приведе към нея и повдигна с един пръст брадичката й. — Какви интриги ковеш, мила моя?

Ондин въздъхна и отблъсна ръката му.

— Нищо, което да те засяга, Чатъм.

Когато слязоха, Джъстин и Джейк вече бяха скочили от капрата. Матилда тичаше надолу по широкото стълбище, следвана от Клинтън.

— Добре дошли! — поздрави с усмивка момъкът. — Тук беше много самотно без вас.

Матилда имаше очи само за Ондин.

— О, милейди, колко добре изглеждате, слава на Бога! Сега ще се грижа за вас ден и нощ, защото раждането вече наближава. Сигурно очаквате момче, това е обичайно в семейството. Но дори ако родите момиче, няма да има по-щастлива от мен. Толкова ще бъде хубаво къщата да се огласи отново от детски смях!

Изведнъж вятърът спря и околните дървета застинаха в заплашителна тишина. Уоруик застана между двете жени.

— Няма да има бебе, Матилда. Колкото и да ми е неприятно да нараня чувствата ви, аз няма да призная това дете.

— Какво… — започна невярващо Джъстин, но брат му не му позволи да вземе думата.

— По причини, известни на моята жена, аз възнамерявам да се разведа. Детето й не е Чатъм. Утре сутринта тя ще замине. Който смята да протестира срещу решението ми, ще напусне завинаги тази къща.

Смаяно мълчание последва тези думи. Уоруик изгледа поред всички присъстващи, поклони се иронично пред Ондин и тръгна към обора.

— Ти си едно проклето копеле! — изрева вбесено Джъстин и се втурна след него, но Ондин го задържа.

— Моля те, не се карай с него!

Матилда избухна в плач, Джейк пристъпваше с неудобство от крак на крак, а Клинтън беше отворил широко уста от учудване.

— Това е толкова необичайно за него. — Той се усмихна окуражително на Ондин и улови ръцете й. — Горе главата, милейди! Това не е братовчедът, когото познавам, откакто се помня. Той не е жесток човек и съм сигурен, че това странно настроение скоро ще отмине.

Вместо отговор Ондин само вдигна рамене и Джъстин смръщи замислено чело.

— Вече доста време се държи наистина странно. Не разбирам. Започвам да се боя за разума му.

 

Ондин избяга в стаята си, хвърли се на леглото и даде воля на сълзите си. Навън бушуваше буря, която й се струваше много по-слаба от тази в сърцето й.

Някъде отдалеч до ушите й достигна упорито тропане. Някой чукаше на вратата й — не Уоруик, защото той просто щеше да влезе.

Тя се надигна уморено и отвори вратата на Матилда, която стоеше на прага с чаша козе мляко. Изпълнена със съчувствие от отчаянието на икономката, Ондин я настани в едно удобно кресло.

— Не се вълнувайте толкова…

— Клинтън е прав. Уоруик се държи наистина странно. Обзела го е някаква лудост. — Матилда въздъхна и стисна треперещите си ръце. — Дано утре се вразуми. О, просто не проумявам как…

— Успокойте се, моля ви. — Ондин донесе от салона бутилка коняк и напълни една чаша. — Пийнете, ще се почувствате по-добре. — Искаше й се да вдъхне някаква надежда на бедната жена, но знаеше, че решението на Уоруик е непоклатимо. А самата тя щеше да остане в тази къща само толкова, колкото беше необходимо.

Матилда отпи с отсъстващ вид голяма глътка, после вдигна глава.

— Не, няма да го допусна… Изпийте млякото си, милейди, трябва да се подкрепите. — За да не й противоречи, Ондин изпи чашата на един дъх, макар да не обичаше козе мляко. След малко икономката стана и се запъти към вратата. — Не се тревожете, милейди, аз няма да му позволя да ви изостави.

 

Когато остана сама, Ондин пристъпи към прозореца и погледна сивото, осеяно с гонещи се облаци небе. Дали бурята беше благоприятна за бягството й? Все още не валеше.

Изведнъж тя си припомни странния шепот през онази бурна нощ. Някой се бе промъкнал незабелязано в къщата и отново беше изчезнал. По какъв път? През коя тайна врата?

Тя почука по всички стени, но без успех. Накрая дръпна завесата, зад която беше поставено нощното гърне, и забеляза едно малко камъче, което стърчеше от стената. Натисна го с трепереща ръка и част от стената изскочи навън.

Ето че бе открила път за бягство. Накъде ли водеше тунелът? Тя грабна една запалена свещ и тръгна по тъмния коридор. Учуди се безкрайно, когато не чу цвърчене на плъхове. От тавана не висеше нито една паяжина. Някой използваше този тунел, и то често.

След около четиридесет крачки стигна до тясна, извита стълбичка и слезе по нея. Отвори ниската вратичка и надникна през гъстия храсталак. Оборите бяха доста далеч, но все пак и се видяха достижими.

О, да можеше да избяга още сега… Но не посмя. Трябваше й скромна тъмна наметка, за да се преоблече като поклонничка, трябваха й пари. В Лондон щеше да си набави дрехи, които подобаваха на положението й, да наеме карета и да се върне в отнетите си земи.

Сега обаче щеше да отиде в обора, да си избере кон и да намери подходящо седло и юзда. Затова остави свещта на прага, проби си път през храстите и хукна през поляната към обора.

По едно време спря и разтърси глава. Беше я обзела странна замаяност. Изведнъж пътят й се стори много по-дълъг, отколкото беше предполагала. Зави й се свят, земята се разлюля под краката й. Стомахът й се преобърна и тя прокле козето мляко, което открай време не можеше да понася.

Когато стигна до обора, трябваше да се залови за стената. Краката отказваха да я носят. Не, сега не биваше да се разболява — не и преди да беше напуснала Чатъм Менър и да се беше скрила на сигурно място!

Решена на всичко, тя събра остатъците от силите си, влезе в обора и огледа боксовете. Червенокафявата кобилка, която беше яздила веднъж, изцвили тихо и Ондин реши да вземе именно нея. Надникна в стаичката, където бяха окачени всевъзможни седла и юзди. След полунощ щеше да се измъкне през тайния изход, да дойде в обора, да оседлае кобилата и да избяга.

— Ондин! Какво правите тук? Бурята ще се разрази ей сега.

Ондин изпищя ужасено, когато тежка ръка падна на рамото и, и се обърна. Клинтан стоеше зад нея с голям чук в ръка и страхът й нарасна още повече. Той беше толкова мил и почтителен с нея — но нима можеше да бъде сигурна, че убиецът не беше именно той…

— Господи, този Уоруик ви е побъркал! Знае ли къде сте в момента?

— Аз… аз… — заекна безпомощно тя.

— Някой друг знае ли къде сте?

Ондин не можа да отговори. Устата й беше суха, силите я напуснаха и тя се олюля.

— Вие сте болна, Ондин. Елате, ще ви отведа в къщата.

— Не… — изхърка задавено тя.

— Не се страхувайте! Ще ви отведа до вратата и ще повикам мама да ви заведе в стаята ви, без Уоруик да забележи. Сигурно ще побеснее от яд, като узнае, че сте идвали в обора.

Ондин нямаше сили да се възпротиви и се опря на ръката му. Успя някак да се завлече до къщата. Пред очите й беше паднала мъгла. За Бога, каква беше тази странна болест? Чувстваше се почти като в Нюмаркет, където я бяха упоили.

— Ето, стигнахме. — Клинтън й помогна да се изкачи по стълбата. — Почакайте да повикам мама…

Ондин чуваше думите му някъде много отдалеч. Отчаяна, тя притисна с ръце слепоочията си.

— Ето я и мама. Тя ще ви сложи в леглото.

Смаяна, Ондин погледна в усмихнатото лице на Клинтън. В следващия миг усмивката се стопи в мрак. Нещо не беше наред. Отнякъде дебнеше опасност…

Една грижлива ръка прихвана рамото и.

— Болна ли сте, милейди?

— Да — пошепна немощно тя, — аз…

— Най-добре е веднага да си легнете. Аз ще ви помогна. — Ондин се облегна на рамото на икономката, която заговори с мек укор: — Не биваше да излизате от къщата в такова време. Успокойте се, утре няма да заминете. Вече знам какво се е случило с бедната Женевиев. Всичко знам. Открих тайната в параклиса. Когато узнае истината, Уоруик няма да ви отпрати.

Смисълът на думите й проникна бавно в помътеното съзнание на Ондин.

— Истината?

— О, да, милейди. Искате ли да се убедите със собствените си очи? Най-добре е веднага да отидем в параклиса.

Ондин прекоси без съпротива големия салон и затъмнената бална зала. Двете влязоха в параклиса и икономката я потегли към красивия саркофаг на Женевиев.

Каменната врата беше отново отворена и Ондин се взря неразбиращо в зейналата черна пропаст. На шиите на двете мраморни ангелчета висяха примки. Господи, това бяха бесилки!

Тя отвори уста, за да извика, но не произнесе нито звук. Студеният, смъртен страх й помогна отново да мисли разумно. Матилда възнамеряваше да я убие, осъзна тя, но как да се отбранява, като крайниците й бяха сковани от странно вцепенение?

— Вие сте ме упоили — прошепна безсилно тя. — Защо, за Бога?

— О, ти, сладко, красиво същество! — заговори гърлено Матилда.

Най-после Ондин видя лудостта в очите на старата жена. Твърде късно. Матилда, която беше обичала нежно Женевиев и бе проливала горчиви сълзи заради мнимото отпращане на втората графиня…

— Защо ли? — промърмори с отсъстващ вид икономката и се зае да стяга двете примки.

— Вие… вие сте обичали Женевиев. А аз… аз повярвах, че харесвате и мен.

— О, разбира се, че обичах Женевиев. Обичам и теб, сладката ми. Ето виж, тук има две примки. Не искам да си отидеш сама. Това беше грешката, която допуснах тогава с Женевиев.

— Не…

— Защо все пищите? — изхленчи Матилда. — О, Ондин, не ги ли чу? Мъртвата господарка и милата ми майка! Онзи ден видях всичко. Мама блъсна лейди Чатъм по стълбата, за да я убие. Ей там отзад стана всичко. А какъв ужас преживях, когато и мама полетя надолу… Оттогава говоря и с мама, и с господарката — почти всеки ден. Помислих, че ако Женевиев умре, душите им ще намерят вечен покой. Смъртта на красивата млада графиня трябваше да ги умилостиви. Но се оказа, че съм се заблудила. Женевиев не им беше достатъчна. Две жени трябва да умрат, също както тогава. Графинята и незаконната дъщеря на любовницата…

— О, не! Защо ме упоихте?

— Ах, мое бедно дете! Разбира се, че сипах упойка в млякото ти. Исках само да улесня сбогуването ти с този свят. Не се страхувай, ще те държа за ръка и двете заедно ще се преселим от този свят в отвъдния.

Отчаяна, Ондин направи опит да се съпротивлява, когато Матилда надяна примката на врата й. Но беше твърде слаба и скоро и последните искрици сила в тялото й угаснаха.

 

Уоруик влезе с натежало сърце в работната си стая. Клинтън беше получил заповед да приготви каретата за следващата сутрин и беше кимнал, без да каже нито дума. Безмълвното неодобрение на братовчед му потискаше графа много повече, отколкото всички гневни обвинения. Тъй въздъхна и извади от шкафчето кесия със златни монети. Парите, които Ондин трябваше да вземе със себе си на кораба… Да, тя щеше да се качи на този кораб, дори ако се наложеше да я завлече там със запушена уста и завързани ръце. Той отпи голяма глътка направо от бутилката с коняк. Трябваше да се подкрепи преди последното, решително обяснение с жена си. Нужно бе да напрегне цялата сила на волята си, за да не я докосне, да не й признае, че я обича до полуда.

Нямаше друг изход. Ондин трябваше да напусне Чатъм Менър. Макар да не беше суеверен, той усещаше злокобната заплаха, която се криеше в разразилата се буря — предупреждение за смъртна опасност.

Най-после графът изпъна рамене, влезе в частните си покои и отвори вратата към спалнята на Ондин.

Помещението беше празно.

— Ондин!

Отговори му само виещият вятър. Уоруик претърси всички околни стаи, но напразно. Побеснял от гняв, той изскочи на коридора и извика Джейк, който се втурна загрижено по стълбата,

— Тя е изчезнала! — изкрещя Уоруик.

— Невъзможно! Кълна се в живота си, че не е минала покрай мен!

Джъстин вече тичаше през галерията с портретите и спря задъхан пред брат си.

— Какво се е случило?

— Ондин е изчезнала. За Бога, трябва да я намеря, Джъстин!

Тримата мъже се втурнаха като луди надолу по стълбата. В залата седеше Клинтън, който ги посрещна с недоумяващ поглед.

— Какво става с вас?

— Виждал ли си Ондин? — попита задъхано Уоруик. Клинтън се поколеба.

— Ако смяташ отново да говориш с нея с предишния тон, няма да ти кажа абсолютно нищо. Ако наистина говореше сериозно преди малко, още утре съм готов да напусна тази къща. В последно време се държиш също като звяра, който се пъчи на герба ти.

Уоруик сграбчи отчаяно ръката на братовчед си.

— Няма да й сторя зло, повярвай ми! Боя се за живота й.

Клинтън не се колеба повече.

— Жена ти е болна и мама я сложи в леглото.

— Тя не е в стаята си! Нали оттам идваме!

— Тогава не знам…

— Къде е Матилда? — намеси се възбудено Джъстин.

— Видях я да влиза в параклиса — отговори объркано Джейк.

Без да каже дума, Уоруик прекоси с големи крачки балната зала. Тримата мъже го следваха по петите. Вратата на параклиса беше заключена отвътре и Уоруик не успя да я изкърти дори когато наблегна с цялата си сила. Едва когато другите го подкрепиха, вратата поддаде и ключалката се строши.

Тримата нахлуха в параклиса, но спряха на прага, сковани от безименен ужас. Матилда седеше пред саркофага на Женевиев, краката й висяха в отворената врата към гробницата. Главата на Ондин беше облегната на рамото й, сладка, невинна усмивка играеше по красивите устни. Дали беше заспала? Вратовете на двете жени бяха стегнати в примки.

— Уоруик! Джъстин! — извика зарадвано Матилда. — И милият ми Клинтън! Скоро ще извърша онова, за което съм предопределена. Ще взема милата графиня с мен — и всички бъдещи Чатъмови могат да живеят в мир!

— Не! — Викът на графа отекна глухо под каменните сводове.

Матилда се усмихна и бавно се свлече в гробницата. Уоруик се втурна като луд напред, за да улови Ондин, която се плъзгаше към ръба на отвора. Не, не биваше да закъснее…

Той успя и в последния миг улови полата на жена си, издърпа я на пода и Джъстин я освободи от убийствената примка. Колко бледа беше, колко студени бяха бузите й…

Уоруик притисна глава до гърдите й и се вслуша. После изпрати безмълвна благодарствена молитва към небето.

— Жива е! — произнесе задавено Джъстин. — Диша!

Ондин повдигна леко клепачи, видя лицето на Уоруик и се усмихна с благодарност. Очите й се затвориха отново и графът бурно я притисна в обятията си. Очите му се напълниха със сълзи.

Трябваше веднага да я махне от това ужасяващо място. Но краката му сякаш бяха приковани за пода. Не се помръдна, докато Клинтън не слезе в гробницата, за да изнесе на ръце мъртвата си майка.

— Тя беше луда — прошепна нещастно момъкът, без да смее да погледне към братовчед си. — О, Господи, Уоруик, толкова съжалявам… — Клинтън въздъхна и поклати глава. — Нямах представа, че…

— Знам. Аз също съжалявам, Клинтън.

— Сега ще погреба мама и после ще си отида завинаги.

— Не, Клинтън — отговори решително Уоруик и продължи с мек глас: — Ние всички сме от семейство Чатъм. Тази нощ платихме скъпо и прескъпо за греховете на предците си. Чатъм Менър е толкова твой дом, колкото и мой. Матилда беше твоя майка — несъща сестра на баща ми. Ще я погребем заедно — а с нея и тъжното минало.

Джъстин сложи ръка на рамото на брат си.

— Отнеси Ондин в стаята й. Аз ще остана с Клинтън.

Уоруик не можа да отговори. Нещо го задушаваше и само кимна.

Стана бавно и изнесе жена си в големия салон. Без да съзнава какво прави, излезе навън, пред входната врата, защото усещаше непреодолима нужда от чист въздух.

Вълците виеха по северните хълмове и Уоруик им се зарадва, защото това бяха естествени гласове, не призрачно шепнене. Духовете никога вече нямаше да се върнат сред стените на Чатъм Менър.

Най-после черното небе отвори шлюзовете си и изсипалият се дъжд очисти Чатъм Менър от насъбралото се зло.